Кирил Христов: субективен, категоричен, критичен, пристрастен, нелицеприятен…

04/24/20 / КУЛТУРА
И все пак актуален и след 100 години





culturespace.bg

В културния живот у нас след Освобождението има една сложна и противоречива фигура на творец с безспорни литературни достойнства, но сатанизиран като човек и като обществена фигура. Да, за Кирил Христов (23 юни 1875 г., Стара Загора – 7 ноември 1944 г., София) иде реч. Животът му е труден. Останал сирак, баща му – имотен българин, е съсечен, когато турците влизат в Стара Загора след оттеглянето на руските войски, а майко му умира от туберкулоза, когато синът й няма и три години. За отглеждането му помагат двамата му вуйчовци – офицерът Георги Абаджиев и юристът Стефан Киров, професор по право в Софийския държавен университет, които осигуряват образованието му, както и културната среда, в която израства. Чете от четиригодишна възраст, горе-долу по това време пише и първите си стихотворения, разбира се, подражания на Вазов и Дебелянов. През 1896 г. излиза първата му стихосбирка „Песни и въздишки“. Вече е тръгнал по литературния си път и няма да му измени. През 1897 г. Кирил Христов придружава Пенчо Славейков в Лайпциг, същата година излиза втората му стихосбирка „Трепети“. Двете поетични книги имат шумен успех. Никой не се съмнява вече в достойнствата му на поет. Следва третата му стихосбирка „Вечни сенки“, а през 1901 г. излиза четвърта поетична книга: „На кръстопът“. Кирил Христов вече е популярен автор, един от строителите на модерната българска литература, с шумна слава, литературната критика го признава за класик. Смятат го за първия голям поет след Вазов. Той е разкрепостена личност, изпълнена с жизненост, чиято природа е в съзвучие с душевната му нагласа. Стихотворението му „Жени и вино! Вино и жени“ (1897) е сред най-популярните и рецитирани творби.
Попаднал в литературната атмосфера на София в началото на новия век – време на литературните кафенета, на разпалените спорове, на сдружаванията на творци-единомишленици, той просто не може да не вземе страна. Та това е времето на Вазов, Яворов, Константин Величков, Пенчо Славейков, д-р Кръстев... на колко още индивидуалности и таланти! Търканията между тях са израз на тенденции, които откриваме по-късно в развитието на обществото и културата. Има противопоставяне на идеи, на стилове… Кирил Христов – краен индивидуалист, с могъщ художествен талант, чужд на партийни пристрастия, неподвластен на чужди влияния, не може да не вземе отношение по литературни въпроси, произведения, творци.

Мнението му може да е субективно, категорично, критично, пристрастно, нелицеприятно, лишено от такт, но е смело, искрено, без лицемерие, рязко; той изрича нещата такива, каквито са, или по-скоро – каквито той ги чувства. Интересно, не загубило значението си до днес е мнението му за избуяването на модернизма на нашенска земя. След като цитира примери – един от друг по-фрапиращи с липсата на мисъл и талант… от рода на: „Ний бяхме много – черен ред от сенки, плачущи над черний дъх на смръзналата нощ“, „Един и същ от битието с урагана, аз шеметно се нося, дух из океана на тъмнина нестресвана от сън за ден“ и т.н., естетът Кирил Христов не може да не реагира:
„Бих могъл да дам предълга редица подобни образци от въртоглавщини, поне от три дузини „модернисти“, които все такива големи работи възпяват и все по такъв „индивидуален“ начин; но чини ми се, че и без това си позволих твърде много цитати.
Чудно ли е, че Пенчо Славейков смяташе този род литература за слабоумие, Ив. Вазов, въпреки своята кротост, саркастически призовава в една литературна статия библейския мъдрец, който разбирал езика на всички животни, да му разтълкува какво искат да кажат техни милости. Друг от представите на българската поезия пък написа в тоя стил 20 – 30 стихотворения, разбира се, с несравнено по-голяма литературна обработка; обаче по самото заглавие, което той даде на цикъла, ясно личи, че ги смята за слободия и антракт и че всъщност е искал нагледно да покаже колко лесно е да се пише така.
Няма нужда да спомням, че тази епидемия биде пренесена от Запад, и то главно чрез Русия. Но ако подобни литературни бълнувания са напълно у дома си в старите книжнини – и то като една мимолетна мода, – в България те са едно доказателство, че в младите общества хората приличат повече на маймуни, отколкото на хора. Защото додето например Франция е изтощавала през векове съчетанията на елементите на своя език, култивиран от многобройни майстори на словото; додето поезията й е преситена от класическа стойност и дири с нови закони на хармонията да подчини дисонансите, България, откак съществува, има само два-трима по значителни поети, които далеч още на се изчерпали всички възможности на хармонията, за да се потърси красотата на „чупените линии и острите ъгли“. Средствата на нашия литературен език тепърва се издирват и координират с мисълта и чувството на нацията. Ако трябва да съществува родна литература, очевидно е, че ние сме длъжни с всички сили да се стремим не да я оприличим, а да я отличим от всички други литератури, да я направим индивидуално българска; иначе нека по-добре народът ни в 50 или 100 години да зареже постепенно българския език и да възприеме някой от най-богатите и най-култивирани западноевропейски езици…
Любопитно е, че занимаващата ни литературна епидемия се появи в България тогава, когато на Запад бе на угасване. Помните ли как бързо минаха-заминаха линиите на сецесиона в орнаментиката, или цветовете танго в женския тоалет, които по едно време бяха подлудили софийските модаджийки? Тъй бързо на Запад се наситиха на уморителния маниеризъм на фрази като цитираните по-горе. И дори най-фанатизираните представители на новата мода поезия почнаха да се дразнят кога ги наричат модернисти. Така в Германия Щефан Георге и Райнер Мария Рилке отказаха да дадат съгласието си да се поместят техни стихотворения в антологиите на Бенцмана и Ханс Бетге – понеже не се считали за модерни поети… най способните за развитие задържаха само много малко похвати на новата школа (такива собствено, чиято трайност бе изпитана вече у класиците и които въобще минават през всички школи) и се повърнаха назад да дирят средното разстояние. Други, дотегнали дори сами на себе си, престанаха да пишат; и само най-негодните продължиха дервишки да се въртят на едно място.“
(Кирил ХРИСТОВ; „Време и съвременници“ , том 1; ИК „Парнас 96”)

П.П. Оценката на поета за обществени събития и за хората, които ги създават в България (говорим за неговото време), за противоречивата народопсихология на българина е кратка, ясна и безпощадна:
„Хубава земя си, родино моя, но негоден народ живее в тебе, хора с груби души, за които красотата на човешките отношения е заключена със седем ключа. Може би, когато след няколко поколения биволските кожи се свлекат, ще светне нещо скъпо и у българина; може би у тоя осакатен роб има още нереализирани възможности, които се таят в тоя материал, в туй мътно вино, от което може да излезе шампанско или оцет.“ (Пак там)
А дали сега след близо 100 години нещо се е променило в нашата народопсихология? Та погледнете коментарите в Интернет, под постове и материали на различни теми. Не говорим за стил, граматика, правопис… то е потрес, а само за адекватни човешки чувства и реакции… Е, шампанско или оцет?
Редактор: М. ВЕСЕЛИНОВА

 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.