Клупът като въпросителна,

02/18/19 / ИСТОРИЯ
или Защо Левски не трябва да бъде канонизиран





Георги ВЕНИН

Въпреки инатливата съпротива на някои български общини, сред които, уви, и Варненската, Апостола на свободата прекрачва прага между живота и безсмъртието днес. Човешко е да се греши, но сляпото упорство да се преповтаря неосмислената грешка на един пишман историк е грехота не само за историографията.
Ала нейсе. Нека всеки се кланя пред подвига когато иска, стига да е с искрена и богоугодна почит.

***
„Само Левски!“ – този възглас ви е познат, нали? Опиянителен. Най-вече след 2:0 за „сините“ срещу „червените“. (Тези цветове у нас винаги са си били противници.)
„Само Левски“ вече има друга стойност. В зората на новото хилядолетие избрахме Апостола на свободата за най-велик българин в една шоу патърдия по БиБиСи-калъп.
Тъкмо пред поредната годишнина от обесването му.
Сякаш го обесихме повторно.
Защото начинът, по който в националната ни телевизия се глумяха застъпниците на един или друг от десетимата номинирани за най българи, ги сведе до герои от латиноамериканска сапунка.
Много преди да го изберат за лелеяния символ на българщината, тъкмо по английски тертип спортните ни вестници и списания го унижаваха и продължават да го унижават със заглавия като „Левски подкупва съдии“ или „Левски увисна с два гола“. Дори турските му обвинители биха потреперили от гнъс. Ние обаче сме българи и не потреперваме. Ние пестим. Някакви си кавички.
Но не само.
Пестим усилия да станем по-добри. Пестим усилия да помним най-добрите. Изобщо – пестим се.
Левски е антипод на това, което сме днес: уседнали, егоистични, алчни, безотговорни, без идеали, без свяст.
Затова възгласът „Само Левски“ трябва да се пише не с удивителен, а с въпросителен на края. Или с четири въпросителни????
Въпросителният знак прилича на клуп. И още виси този клуп „със страшна сила“.
Да, Левски е най-великият българин на всички времена според тази… временна класация. Но той няма нужда от подобни победи. Той е победил роба в себе си, показал е на българина, че може да е близо до Отца, и без да е в расо.
Но щеше ли Левски да ни е толкова свиден и мил, ако беше някакво исполинско чудовище на целомъдрието и ритуалните етикеции!
Затова нека не забравяме човешкото в свръхчовека, мъжкото в този български Иисус и огнените стихии във водната му зодия (Рак)…
И че най-верните му съратници са жени. Те единствени не го предават. Сред тях е и сестра му Яна Начева, която го подкрепя във всичките му начинания. След като през 1864 г. Дякона се отказва завинаги от монашеството и остригва косата си, тя запазва кичур от нея и през 1907 г. я изпраща на министъра на Народното просвещение с идеята да бъде съхранена за поколенията.
И като повечето безкористни апостоли на Апостола, сестрата на Левски живее в такава оскъдица след Освобождението, че се налага да моли за помощ Народното събрание. Единствен Захари Стоянов се застъпва за нея.

***
Всичките му прозвища – от Дякона до Апостола – потвърждават „левския му скок“ от Легията до легендата. Макар че ако знаеше докъде ще прикляква и ще подвива опашка българският лев, Левски едва ли би си избрал този исторически псевдоним…
Не че и той не е имал своите хулители, предатели и безсрамни съдници. Вазов го вижда навсякъде гонен, всякъде приет.
Но днес, когато всеки държавник и всеки политик бърза да си украси кабинета с неговия портрет, дали обреченият на свободата се чувства в по-голяма безопасност?
През гледано време в студиото на една башкà телевизия един башкà, сиреч елитен, чиляк нарече Левски конекрадец. И никой се не възмути! По едно време шепа демократични историци тихомълком шушукаха какъв грешник бил Апостола Левски: вписаните в тефтерчето му суми били „надути“. Други го нарекоха детеубиец, задето при самоотбрана на цялото си дело затрива 24-годишния чорбаджийски слуга Стойчо на 14 август 1872 г. в Ловеч. Откога бе, джанъм, 24-годишни дънгалаци ще се имат за „деца“!
На гърба на Апостола се упражни и един гнусен наш писател, който го плю на стотици страници. За единия келепир да стане прочут… с низостта си. И стана. Че и бе похвалван и обръска всички тв студиа като правдолюбец. (Както е казал Салвадор Дали, но самоиронично: „Трябва да говорят за мен, в най-лошия случай – дори добро…“.)
Левски и без това е най-предаваният българин. Предавали са го по време на комитетските му хождения. А след залавянето му на ден по трима-четирима негови сподвижници са чукали на каймаканските порти. Удряли са чела óземи и са вопили: „Издавам го, за да ми се присвои званието доносник!!“. Сред тях – и даскал Пиво от Сопот, братовчед на Левски, че и възпетият от Ботйов Петко Страшника, когото след туй наричат Петко Посеркото. И около споровете за поп Кръстьо едно е безспорно: той има личен орден от султана за доносничество и вярна служба на империята…
А дори османците са се помайвали четири седмици след произнасянето на присъдата, преди да обесят Джингиби. Сякаш са се надявали някой да го освободи. Никой не намери това мъжество. Ботйов е пронизан на Вола, Бенковски е в Браила…
Защо е това хулителство?
Искат да свалят големината на Левски, че хвърля много ширна сянка, която покрива дребосъчието ни.
Изтънява не само озонът. Изтънява съвестта ни.

***
Цялата революционна философия, стратегия и тактика на Левски учи народа ни да не се уповава на освобождение и решаване „на българските работи“ отвън, с чужда помощ, а да разчита на себе си, да вземе „святото дело“ в собствените си ръце.
От всички завети на Левски днес този сякаш е най-важен, най-жив: вярата в собствените сили, организацията на собствените способности.

***
Ако Ботйов е паралелът на България, Левски е нейният меридиан. Никоя държава не може да мине без средоточието на духовен паралел и духовен меридиан – дори най-ситната, която географията е сбутала в шепа място. Средоточието между Левски и Ботйов е духовният център на България.
И как прилича това пресичане на мъченишки кръст!
Но нали само след разпятието има възкресение!
А ние забиваме гвоздеи в кръста на българското възкресение, когато си позволяваме да редактираме словото, че и делото на Левски и Ботйов. Както бе преправено и великото Ботйово стихотворение, посветено на синеокия му събрат. Нека възкресим оригинала:
Дякон Васил Левски
О, Майко моя, родино свята!
Защо тъй горко, тъй скръбно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклята,
Над чий там гроб тъй грозно грачеш?
О, зная, зная, ти плачеш, майко,
За туй, че ти си черна робиня;
За туй, че твоят свещен глас, майко,
Е глас без помощ, глас вов пустиня!
Плачи! Там близо до град София
Вида аз стърчи черно бесило.
И твоят един син Българио,
Виси на него… Със страшна сила
Зимата пее свойта зла песен.
Вихрове гонат тръни в полето
И студ, и мраз – плач безнадежден! –
Навеват на теб, теб на сърдцето!
Гарванът грачи грозно, зловещо,
Псета и вълци вият в мъглата;
Старци са Богу молат горещо,
Жените плачат, пищат децата!
Умре той вече! Юнашка сила
Твойте тиране скриха в земята!
О майко моя, родино мила,
Плачи за него, кълни съдбата!
Нужно ни е да знаем, че школските ни литературни анализи на измислената алегория „виси на него със страшна сила“ са като доказване на теорема, основана на грешна аксиома. Понеже поетът хъш е ползвал анджамбман и със страшна сила у него вие зимата. Юнашката сила тираните са скрили в земята – пише той. И няма как скритата в земята сила да виси от бесилото – дори фанатичната почит на поета към неговия обичен събрат не може да го лиши от мярата на поезията: едно мъртво тяло няма мощ, само безсмъртният му дух и паметта за делата му могат да са страшна сила.
Затова духът на Левски вечно ще кръжи над нас. Защото е казал: „Историята ни няма да прикачи заслугата ми другиму…“.

***
В очерковата си книга за Апостола Захарий Стоянов пише: „Смело можем да предположим, че ако на Левски на мястото беше който и да е, то неговият кураж в надеждите му щяха да се разбият още в началото на неравната борба“.
Да, за да има смисъл една саможертва, за нея са нужни известни условия. Иначе – глас в пустиня… похабяване… Но ако Буда, Иисус, Гарибалди, Левски чакаха да се изпълнят някакви сгодни условия, та да се жертват, нищо в света нямаше да се промени. Защото все пак тук има някакво, прощавайте, еснафско сметкаджийство… и, ако щете – честолюбие. Напротив, истинската саможертва – и истинската свобода! – не знае ограничения: тя е безкористна.

***
Наскоро НФСБ пак се юрнаха да кадят над БПЦ да канонизира Левски.
Не бива, не!!
Защото тогава ще го заклещим в милозливата и, както скандално прямо я нарича Марин Караиванов, скопена безметежност на църковната праведност и ще му отнемем широтата и шареността. Ще оградим с иконни синори необятността му. Ще го превърнем в хербарий за показ в природонаучен музей.
Златните рамки на иконите са като златни гвоздеи на разпятие.
Иисус Христос не слезе на Земята за светците, а за унижените и оскърбените, за прокажените, онеправданите, бедните, болните, недолюбваните. Що за християни сме ние, щом можем да обичаме само каноничните праведници! И затова прекрояваме и Левски, и Иисус в стерилни мумии. Нека обичаме Левски такъв, какъвто е. Той е свят с любовта си към България. Родината се обича като майката. И ако без ирония перифразираме четири угодливи стиха на Маяковски: когато кажем Левски – разбираме България; когато кажем България – разбираме Левски. Затова, като хулите и ругаете България, знайте, че с това хулите и ругаете и Левски. И се запрете. Запрете се и сторете дълбок поклон пред паметта за величието на най-големия българин и българолюбец, който в десетки свои писма към комитетски дейци подчертава, че никоя жертва, принесена пред олтара на освобождението, не е напразна. Понеже е гледал на епохата като на своеобразен народен жертвеник.
Амин.
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.