Георги ВЕНИН
Някога, някога, толкова някога, колкото… 40 години, на изпита по естетика при корифея на този смутен предмет проф. Исак Паси, светла му памет, с небивал късмет изтеглих въпрос №1: Теории и определения за красотата… Когато седнах пред него, с талмудистка диалектика, за която той не подозираше, защото името ми не издаваше, че съм му генетичен сродник, подхванах така:
– Красотата е двулика. Емилиян Станев в анкетата на Иван Сарандев напомня, че заради една изкусително красива жена се е водила цяла война – Троянската; Хитлер пък избиваше поголовно евреи, воден от някакъв фанатичен расово-естетски предразсъдък, че само така наречените арийци трябва да красят този свят…
На това място рижият професор бавно свали очилата си, погледна ме с проницателните си зеници и тихо рече:
– Достатъчно.
Това не е самохвалство и не е носталгия: само подчертаване. Подчертаване, че дори за един просветен естетик, нарочил живота си на изследването на красивото в тесен смисъл, тесният смисъл не стигаше.
Понеже красота и хубост не са едно и също. Хубостта е стесненият, очевиден, чисто материален лик на красотата.
Не, красотата не се свежда до поезията, камо ли до изящното женско телосложение или до умилението пред цветята. Изобщо забравете за умилението: то се поражда само от досег с ВЪНШНАТА омая! Примерът на един живот стои по-високо от всякаква поезия. Затова авторът на крилатата мисъл, затъкната в заглавието на този текст, настоява: „Животът е цяло изкуство… да живееш, значи да сътвориш художествено произведение от самия себе си“.
И това се отнася не само до отделния човек, а и до човечеството.
***
Има две красоти: красота с малко „к“ и Красота с голямо „К“. И разликата между тях е като между малките мисли и големите мисли.
… Дори най-запалените достоевскисти, когато въртят формулата „Красотата ще спаси света“, забравят да надникнат в „Идиот“, да видят как (в какъв контекст) е изречена тя. Да оставим, че Достоевски си служи с една старомодна инверсия и фразата всъщност е „Света ще спаси красотата“. Друго е изключително важно. Да припомня: Иполит Терентиев врязва тази фраза като въпрос към княз Мишкин; самият Иполит я е чул то другиго и пита вярно ли е, че Мишкин твърди подобно нещо. Но обърнете внимание: в това въпросително изречение думата красота е в кавички!! По-натам болното момче се кани да иронизира княза, но в началото то сàмо дефинира тезата; така че тези кавички не са знак за сарказъм, а нещо съвсем различно: дори Иполит разбира, че Мишкин не говори за обикновената физическа красота, а за някаква друга „красота“.
Когато „обяснявате“ Достоевски, забравете буквализма.
„Красотата ще спаси света“, защото го заплашва гибел.
Естетиката на Достоевски е онтологична. Това е естетика на спасението на живота, на човешкото битие по пътя на красотата (красотата в кавички или с главо „К“).
Всезнайковците няма да пропуснат да вмъкнат, че тази „фикс-идея“ я изрича не Достоевски, а княз Мишкин. Но това нееднократно повтарят и други герои на писателя (нима случайно?): „Какво ще спаси света? – Красотата“ (из черновите към „Юноша“). Или: „Светът ще стане красота Христова <…> Самата красота е целта“. Пък и самият Достоевски утвърждава: „Единствено литературата на красотата ще ни спаси“.
Защо чрез своя Мишкин говори Фьодор Михайлович Достоевски? Красотата ще спаси света само в света на Мишкиновци, в света на не-Мишкиновците красотата не струва и петак…
Затова наред с „формулата“ „Красотата ще спаси света“, у него има и друга – „некрасивостта ще ни убие“ (из „Бесове“ – думи на Тихон към Ставрогин). Отново – решаващ избор между живота и смъртта („спасява“ – „убива“).
„Красотата ще спаси света…“. Преди всичко, и най-вече – красотата на състраданието, красотата на съвестта, красотата на любовта и ума.
„Некрасивостта ще убие“ – преди всичко, и най-вече – некрасивостта на жестокостта, ненавистта, глупостта, некрасивостта на безсъвестността, на безсрамието.
Доказателство за това, че Достоевски съвсем няма предвид красотата на лицеприятността, елегантността, етикета, светската порядъчност и прочее, е, че той вижда Божията искра в най-падналия и извратен човек; нащрек е за най-малкия проблясък на тази искра и прозира черти на душевна красота в онези явления, към които сме свикнали да се отнасяме с презрение, насмешка или отвращение. За просветките на тази красота, откривани от него под безобразна и отвратителна външност, той прощава на хората и ги обича. Тази нежна и висока хуманност може да бъде наречена негова муза; тя му дава мярка за добро и зло, с която Достоевски се спуска в най-страшните душевни бездни.
Това обаче не значи, че той отрича външната красота (та той е диалектик от висш ред!). Неговата вяра в човека е свободна от всякакъв едностранчив идеализъм или спиритуализъм: той взима човека в цялата му пълнота и реалност; такъв човек е тясно свързан с материалната природа – и Достоевски с дълбока любов и нежност се обръща към природата, разбира и обича Земята и всичко земно, вярва в чистотата, светостта и красотата на материята. В такъв материализъм няма нищо лъжливо и греховно.
Така се говори за съкровеното. Така се говори за дълбоко изболяното. Така се говори за себе си…
Когато „обяснявате“ Достоевски, забравете повърхностността.
Трябва да се отсява кога Достоевски говори за едната и кога – за другата красота.
Защото когато спасяват света с красотата, за която си говорихме някога с професор Исак Паси, се появяват бесовете. Достоевски предвижда и това, когато с думите на Иван Карамазов казва: „Красотата е страшно и ужасно нещо“. Казва го – и вярва в спасението. Страстно го жадува. Спасител е само Бог, а всички други „спасители“ са бесове…
По отношение на физическата красота Достоевски плътно следва Пушкин, който е бил поразен от мисълта, че красотата може да превърне човека в животно. Онова, което Бодлер изразява със своите „Цветя на злото“, Достоевски изобразява с романите си и естетиката си. (Бодлер е опаката страна на естетиката на грозното.)
Така че тук двойствеността, за която често е бил обвиняван, е задължителна. Феноменът на Достоевски може да се изрази така: есхатология плюс нихилизъм; „красотата ще спаси света“ плюс „всички ние сме нихилисти“. „Красотата ще спаси света“ е есхатологическа надежда, настъпване на Царството Божие. Но и нихилизмът е отрицание на държавата в името на теократията, тоест пак на същото това Царство Божие на земята!
Достоевски предпочита да остане „с Христос“, ако се окаже, че истината не съвпада с идеала на Красотата. Той предпочита да остане с човечността и с доброто, ако „истината“ се окаже античовечна.
Красотата и истината за Достоевски са неделими: той не желае да жертва едното за другото. Толстой във всички случаи би искал да остане „с истината“.
Тук освен Пушкиновото се усеща и влиянието (или „веянието“ му, както той сам се изразява) на Аполон Григориев, по някое време – сътрудник на „Время“. Точно тогава Достоевски пише такива редове: „… ние вярваме, че изкуството си има собствен, целенасочен (смислен) и органически живот… Изкуството е такава потребност за човека, както да яде и пие. Потребността от красота и творчество е неразлъчна с човека… човек жадува красота, приема я без всякакви условия, и само защото тя е красота“; „Красотата е присъща на всичко здраво… тя е хармония, в нея е залогът за успокоението“; „Красотата е и във вечността…“ – пише Достоевски в статия на „Время“ от 1864 г.
***
Един от изследователите на Достоевски пише:
„Там, където господстват такива „реални“, „сериозни“, „надеждни“, „делови“ качества като лъжата, страхливостта, користта, наглостта, некрасивостта, злобата, завистта, безсъвестността, там правдата, мъжеството, безкористността, скромността, красотата, доброто, доброжелателността, съвестта изглеждат „нереални“, „несериозни“, „ненадеждни“, „неделови“, „смешни“ – всичко минава по ранга на юродивото, по ранга на Смешното.
Но Смешното („Сънят на смешния човек“) е съвестта на света, която не дава на човечеството да заспи, тревожи го в полудрямката му, спасява го от вечния сън…“.
|
