Коя красота може да спаси света? Втора част

11/12/19 / ИЗКУСТВО
198 години от рождението на Фьосор Михайлович Достоевски (Мозаечни размисли)





Георги ВЕНИН

***
Дали красотата е една от натрапчивите утопии на Достоевски?
… Всичките съмнения на Достоевски в човека, всичкото разголване на хаоса и „семената на смъртта“ в него се неутрализират от убеждението, че в човека се таи велика сила, спасителна за него и за света – жалкото е само в това, че човечеството не умее да използва тази сила. В много по-късен откъс (в „Лъжа спасява лъжата“ от „Дневник на писателя“) Достоевски пише: „… най-великата красота на човека, най-великата му чистота, целомъдрие, простодушие, незлобивост, мъжество, най-сетне дори най-голям ум нерядко (дори, уви, толкова често) се превръщат в нищо, отминават без полза за човечеството, и дори служат за посмешище на човечеството, само поради това, че на всички тия благородни и безценни дарове, с които често бива надарен човек, им липсва само един, последен дар, по-точно геният да се управлява цялото това богатство на тия дарове и да се насочва тяхната мощ не във въображаемия, безумния, а в правия път, за благото на човечеството!“. В тези думи ясно е изразен единият полюс в основната историософска антиномия у Достоевски – вяра в „естеството“, в неговата скрита „святост“, но и признание, че за плодотворна деятелност на тази „светиня“ не й достига „умение“ да „управлява“ това богатство.
Достоевски е убеден, че човек греши, че често е зъл и лош, понеже не вижда същинската си красота, не вижда първозданата си душа. В черновите към „Бесове“ намираме ето какво: „Христос затова и дойде, за да узнае човечеството, че и неговата земна природа, духът човешки може да се яви в такова небесно сияние в действителност и в плът, а не като че само в някаква мечта и в идеал – че това е естествено и възможно“. Кирилов в „Бесове“ говори за всички хора: „Те не са добри, защото не знаят, че са добри. Трябва им да разберат, че са добри, и всички тозчас ще станат добри, всички до един“. Тъкмо за тази красота, възсияла пред духовно пречистения поглед на човека, говори Достоевски, когато утвърждава, че тя ще спаси света.
Само че диалектиката на „естественото и възможно“ добро предполага у човека религиозен живот. „Целият закон на човешкото битие е единствено в това – казва в „Бесове“ Степан Трофимович, – човек да се преклони пред безмерно великото; Безмерното и Безкрайното са така необходими на човека, както тази малка планета, на която той живее.“ Нещастието на човечеството е в това, че в него се е „помътила естетическата идея“; ето защо красотата е станала „страшна и ужасна“ и „тайнствена – тук дяволът с Бога се бори, а бойното поле е човешкото сърце” („Братя Карамазови“). Ето това „помътване на естетическата идея“, по силата на което дяволът обладава човека, когато в него се поражда естетически възторг, обяснява защо е изгубено от хората „умението“ да владеят „светинята“, открита от сърцето им.
Но, оказва се, тази спасяваща красота в нашата „долна земя“, това „умение“, се открива на човека предимно в страдания, чрез мъжественото носене на неговия кръст.
(Самоцитирането и издайническата му нарцистичност ме угнетяват, но нека следващите кавички бъдат изключение от правилото. Никога не съм крил, че съм предан ученик на Фьодор Михайлович. В последната ми книга има такъв текст: „Преображението на човека в бог е всъщност постепенно умъртвяване на човека, за да се роди богът. Няма по-страшни родилни мъки от тези: раждаш, докато се убиваш!“)
Това е урокът на Достоевски и на онези небесни учители, които са се прераждали в плът и знаят цената на битката за самоусъвършенстване (изгубеното богоподобие). Битка, чието бойно поле е човешкото сърце.

Според Зенковски красотата на Достоевски е софийна, дълбочинна, потискана от тъмната обвивка на греха и неправдата и ще се прояви, когато човек я постигне със собствени сили.
Зенковски нарича това „християнски натурализъм“ и сякаш критикува писателя, че я няма неизбежната гибел на творението в Страшния съд. Да, Достоевски вярва, че в Съдния ден няма да погине всичко. А някои го наричат „апокалиптичен писател“ и „жесток талант“! Каква слепота! Той е най-милосърдният и човеколюбив верующ!
Когато „обяснявате“ Достоевски, забравете догматите.

„Народите се задвижват – четем в „Бесове“ – от сила, чийто произход е неизвестен и необясним. Това… е естетическо начало, както казват философите, нравствено начало, както го отъждествяват – търсене на Бога, както го наричам аз по-простичко.“ Естетическите преживявания се оказват по същество мистични, доколкото те движат нашата душа към Бога. В нови материали, наскоро публикувани, намираме такава мисъл: „Светият Дух е непосредствено разбиране на красотата, пророческо съзнание за хармонията и, значи, неотклонен стремеж към нея“.

***
Добре. И какво значи всичко това? Какъв извод трябва да споходи нагнетения мозък на съвременния писател, поет или публицист?
Красотата не бива да е самоцел. Ако е позволен този неологизъм, науката е сякаш фиксажна, тя иска да установи и посочи, да забоде с кабърче в хербарий поредното си „откритие“; в този случай сякаш самоцелността е оправдана. Изкуството е размирно и „неактуално“. Разграничението добре е ословесено от Франтишек Ксавер Шалда: „… истинският творец художник никога не търси красотата, а нещо съществено различно и в основата си винаги едно и също: повече живот, повече честност, повече истина, повече сила, повече ритъм, повече законност и логика (тук Шалда не говори за природни закономерности и научна логика, а за закона на Бога и за някаква трансцендентна логика – Г.В.), повече болка и наслада, отколкото е имало до този момент в изкуството. И най-вече не се стреми да се хареса – напротив, целият му стремеж по същество е революционен и бунтовен, той иска да въведе в царството на изкуството и да посвети с благородството му нещо, което дотогава не е било признавано за изкуство…“.
А ето го и самия Достоевски: „… да не стесняваме изкуството с разни цели, да не му предписваме закони… Идеалът на красотата, на нормалността в едно здраво общество не може да погине… Красотата е полезна затова, защото е красота; защото в човечеството има вечна потребност от красотата и от нейния висш идеал“.
И още: „Красотата на словото изисква за своята пълна реализация свобода на мисълта“. Тъкмо тази „красота“ има предвид Достоевски, когато казва, че тя ще спаси света – онази красота, която слива естетическото с етическото. (Според Горки естетиката е етиката на бъдещето.)
След толкова много успоредици и тъждествени засечки между Красота и Добро, Красота и Истина, Красота и Хармония, Красота и Нормалност, идва и тъждеството между Красота и Свобода. И нейният най-отличим враг е фанатизмът. Според Бердяев при фанатизма идеята измества човека. В „За предназначението на човека“ той пише: „Фанатизмът прекратява творчеството и унищожава целостта на живота. Затова той е така противоположен на съзерцанието на красотата“.
Ако искаме красотата да спаси света, трябва да загърбим всякаква самоцел и всякакъв фанатизъм, дори най-възвишения и благородния.
Красотата отрича фанатизма.

… Днес е настъпила истинска пазарна вакханалия на сродни и неизкореними изкуства, в които, като в песента, се веят маждраци, аз до аз-а, мила моя майно льо, его до егото… В което няма нищо хулно, защото всяко изкуство е кощунствено със своята самобитност и различност, а в сблъсъка на индивидуалности се ражда ако не истината, то поне красотата (с малко „к“ обаче…). Субективна, защото е сетивна.
Защото понякога под прикритието на красотата се води истински джихад.
И не знам защо, си спомних как пристъпихме в новия век.
Може би защото тази страшна дума съвсем несвястно се вряза дори в тържеството на тройно окръглената годишнина от Рождество Христово преди близо 20 години. Помните ли? Сред бляскавите фойерверки, феерични светлини, зашеметяваща хубосия и богоугодни почести дрезгавият глас на Саддам може би трябваше да ни отрезви. Смиреномудрите християни, за които висше блаженство е да обичат дори врага си, целуваха иконата на Божията майка и Младенеца не само със страхопочитание, но и със стаен страх. Друг е въпросът дали юдеите, против които искаше да вдигне мюсюлманската рат фанатизираният иракски диктатор, са толкова смиреномудри, или са фанатични като него самия. Те си имат оправдание: не са християни. И ако малко помислят не за доходоносния туризъм, а за сакралността на обитаваните от Месията места, ще признаят, че хълмът в Йерусалим, който се е изправил като непреодолима преграда в преговорите с палестинците, не им е нужен: той само им спомня, че са разпнали Спасителя на човечеството.
И пак за разликата между красота и хубост:
Зашеметяващите прелести, които кипяха, бликаха и преливаха от сините екранчета, бяха най-гротескният начин да се поклоним пред Богочовека. Силиконови бюстове, напомадени бръчки, скъдни прозрачни дрешки, змиевидно кълчотене от глезена до раменния пояс – какво общо има това с духа на светия празник! Или пиратките, които опустошават покоя на вглъбяването.
Видяхме дори един „богоизбран“ певец на хилядолетието (днес вече покойник), който приличаше на киборг, лицето му – на маската на смъртта, носът му (като у героя на Гогол) – на ръшнал да се отдели от фасона му атрибут, а животът му – на антипод на скромния живот на Христос, който всъщност е припознатият живот на човечеството. А психозата, която предизвикват такива хомункулуси, счупили ретортата си и прекрачили предела на Божия промисъл с котешки стъпки, за да не се разпаднат на съставните си части, е по-неистова и от най-всеотдайната евхаристия. Две хиляди лета след Христа ние сме все още затворници на телата си, на физическата си черупка и мислим за нейния разкош повече, отколкото за нищетата (сиреч смиреността) на духа.
Затова думите на вече физически грохналия тогава Войтила докоснаха само разпилените части на Бога у нас: ние сме пленници на догми, канони и ритуали, много по-сурови от църковните, и никой, дори папата, не може да ни внуши безбожността на насилието, на абортите и евтаназията. Куп псевдопомазаници бълват великата глупост, че доброто трябва да има юмруци. С което сядат до талибаните.
Джихадът е безсмъртен, защото не умира в нас.

… В „Несъвместими светове: Достоевски и Толстой“ Игор Ефимов пише: „Въпросът по какво се отличават романите на Достоевски от Евангелието е забележително сложен, понеже досега все ми се налага да се занимавам с изявяването на онова, в което те са сходни. Бих отговорил така: Евангелието е първично; както Христос е върнал на човека неговото божествено достойнство, така Евангелието е върнало на словото способността му да бъде посредник между Бог и хората и между самите хора. Земната мисия на Христа и повествуващото за това Евангелие са унищожили завесата между Небето и нашия живот, и цялото християнско изкуство на последвалите двадесет столетия е осмисляне и предаване на видяното на онези, които поради слабостта на зрението си не са способни сами да го видят. Такава изобщо е функцията на истинското изкуство – от скалните рисунки до наши дни: да предава открилата се истина за света на онези, които още не са могли да я видят; на онези, които вече могат да виждат, изкуството престава да им е нужно – открилата се красота на света в целия му обем им заменя всичко“.
Така се отключва заключението:
Само проглеждането (освобождаването) на вътрешната красота у нас може да ни направи сътрудници в спасяването на света.
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.