Ла Скала и Тосканини,

10/30/18 / ИЗКУСТВО
или Любов по време на война





Мария ГЕНЧЕВА

На 12 срещу 13 август 1943 г. небето над Милано гори. 321 самолета „Ланкастър“ и 183 „Халифакс“ изхвърлят смъртоносния си товар. Милано е в разруха. Повредени са исторически сгради... Кралският дворец, Театро Лирико, Базиликата „Сан Лоренцо“, Сан Джорджо ал Палацо, църквата „Санта Мария дел Кармин“... Но Милано е ударен право в сърцето. Ла Скала. Център на световното оперно изкуство. Красива сграда, в строг неокласически стил и с безукорна акустика. Ударена е тежко. Разрушенията са големи...
Но да се върнем в една друга августовска вечер, само че през 1778 г., когато се поставя началото. На сцената на току-що открития Teatro alla Scala се играе специално написаната за този случай опера „Признателна Европа“ от Антонио Салиери. Красивата сграда на театъра, дело на архитекта Джузепе Пиермарини е построена на мястото на църквата „Санта Мария делла Скала“, оттам и името.



Проектът отговаря на всички изисквания – отлична акустика, прекрасна видимост от зрителната зала (194 ложи плюс кралската). Сградата е построена за всякакъв вид светски събития – балове, драматични постановки, куклени представления. Всички ложи били свързани с коридор, зад който имало втори ред ложи с помещения за игра на карти и сервиране на напитки. Сцената – най-голямата в Европа по това време. Осветлението – лошо. В ложите палели свещи, а зрителите в партера не рискували да свалят шапките си, върху които капел разтопен восък...
Но залата на театъра била прекрасна, изпълнена в бели, сребърни и златни тонове. Жителите на Милано бързо обикнали своя театър и го посещавали с голямо удоволствие. И простолюдието, и аристократите се тълпели пред вратите му. От началото на XIX век в Ла Скала вече царува само операта. Отначало сцената е място за изява на италианската оперна музика, но постепенно се намесват и световни класически произведения.
Историята на Ла Скала е свързана с имената на велики италиански композитори – Джоакино Росини, Гаетано Доницети, Винченцо Белини, Джузепе Верди, Джакомо Пучини... На сцената му се поставят и опери от световната класика, както и съвременни произведения. Сред тях: „Парсифал“ и „Златото на Рейн“ от Рихард Вагнер, „Дама пика“ – Пьотър Чайковски, „Пелеас и Мелизанда” – Клод Дебюси, „Борис Годунов“ и „Хованщина“ – Модест Мусоргски, „Любовта към трите портокала“ –Сергей Прокофиев, и др.
Оперният театър Ла Скала става притегателен център за композитори, певци, диригенти от Европа и света. Има една история, която трае повече от 60 години, история на привързаност и любов, и както всяка любов – с възходи и конфликти, но никога без чувства.

През 1887 г. за първи път на диригентския пулт застава двадесетгодишният гений Артуро Тосканини. Излизането му като диригент става инцидентно, налага се бързо да замени освиркания от публиката диригент. Измъкнат набързо от хотела го водят направо на сцената. Диригентският дебют в Ла Скала на Тосканини бил триумфален.
През 1898 г. Артуро Тосканини става главен диригент на Ла Скала. Тосканини бил дребен на ръст и с ужасен характер. Известен е с безкрайните си репетиции, равнодушен към умората на изпълнителите. Сега вече в своя театър може да постави любимия си Вагнер. Цял месец упорити репетиции на сложната вагнерова музика. В Милано това се възприело като предизвикателство към националната опера. Но той доказал с този спектакъл, че Скала може всичко и че Скала е великолепен театър.
Тосканини въвежда в театъра желязна дисциплина и на сцената, и в зрителната зала. Променя правила, наглед елементарни... но винаги обосновани. Никакви шапки в залата, може да пречат на видимостта на другите. Завесата вместо да се вдига, да се отваря в страни (както е в Байройт, при Вагнер). Освен това, като се вдига, зрителите ще виждат първо краката на изпълнителите, а това дразнело естетическото чувство на Тосканини.
Благодарение на този „железен“ човек Ла Скала се превръща в най-добрия музикален театър в света. Тосканини ръководил Ла Скала много дълго (наистина, с прекъсвания, но такъв е животът), което не се среща често в творческите среди. От 1898 до 1903 г. Тосканини бил главен диригент на Ла Скала. Несъгласие с художествената политика на театъра го накарало да напусне, после да се върне , но само за две години..Пак конфликтна ситуация. През 1908 г. заминава за Щатите, където започва легендарната ера в историята на операта в САЩ...
Идва 1915 г. По време на Първата световна война Ла Скала бил затворен. Но през 1920 г. Артуро Тосканини решава да възроди театъра. Той пак започва да дирижира там. За няколко участия му плащат огромен хонорар, но диригентът не взел парите, а ги похарчил за нуждите на театъра. Тосканини реализира своята страст към съвършенство. Тук, в този театър, през гладните следвоенни години. Нито един театър в света не е имал такъв репертоар. Периодът 1921 – 1929 г. станал епоха на блестящ разцвет на театър Ла Скала.
През 30-те години на новия двадесети век блестящият диригент и забележителен ръководител трябва да напусне любимия театър, трябва да напусне Италия. На власт идват фашистите. Тосканини отказва да изпълнява преди спектакъл техния химн. Крие се зад кулисите... Но не остава неабелязан от властта и през 1931 г. е принуден да се раздели с Ла Скала, с Милано, с Италия. Заминава за Съединените щати. А дванадесет години по-късно с голяма болка научава, че „неговата” Ла Скала е разрушена от бомби...

Така стигаме пак до 1943 г. Война. Разрушения. Ла Скала е в руини. Но управата на Милано реагира светкавично. Та това е Ла Скала - театърът на миланчани, на света! Веднага се намесва инженер Луиджи Лоренцо Секи. На следващия ден след бомбардировката той си е на мястото. Опитният инженер, участвал в градоустройството на Милано, се заема с цялата сериозност на задачата, следен от внимателните очи на миланчани. И след две години Ла Скала е възстановен в първоначалния си блясък. На 11 май 1946 г. е обявен концертът, с който ще се открие обновеният театър. И, естествено, диригент е пак виртуозният Артуро Тосканини станал символ на безсмъртието на Teatro alla Scala, Милано.
И сигурно, когато на 16 януари 1957 г. Тосканини умира тихо в съня си в своя дом в Ривърдейл (Ню -Йорк), в този последен сън той е бил пак на пулта в разкошната зала на любимия си театър Ла Скала, с вдигната палка слуша бурните аплодисменти на темпераментните италиански меломани и пак е на двадесет години…

 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.