ЛЕСНА И ПОЛЕЗНА ГРАМАТИКА

01/23/20 / КУЛТУРА
Хирургия на думите





Георги ВЕНИН

Ако бяхме стара газета, този ,увод щеше да е началото на подлистник. Сега е просто поредица в сайт, което не е кой знае колко различно и може да се нарече „интернет подлистник“. Появата на поредния откъс обаче ще се случва в различни дни от седмицата, но поне веднъж. Дебнете.
Това не е стандартно научно помагало. Затова ще си позволя да говоря от свое име, не безлично.
Аз съм професионален редактор с близо четвъртвековен стаж и през цялото това време съм следил и продължавам да следя нововъведенията в българския правопис, пунктуация и стилистика. Въпреки това си давам сметка, че е човешко да се греши. И аз не съм безгрешен.
Предпоследният нормативен източник по тази тема беше Новият правописен речник на българския език (НПРБЕ), отпечатан от издателство „Хейзъл“ през 2002 г. – издание на БАН. (Излезе подобен речник и на УИ „Св. Климент Охридски“, който също влиза в полезрението на новостите в българския език, макар и в периферията, защото е прието само речниците на БАН да имат нормативна сила.)
Защо се одързостих да обобщя многолетните си занимания с редактиране и изводите от тях?
Първата причина е, че граматиката, която се преподава в училищата и се разработва в специализирани публикации, е твърде наукообразна. Езиковедски и лингвистични термини затрупват простото назоваване на правилата. А понякога не е нужно дори формулиране, а само подсказване на правилото, за да бъде то лесно усвоено. За да се вреже в съзнанието за цял живот, то трябва да се ословеси пределно разбираемо.
Втората причина е нехайното отношение към граматиката и правописа на родния език дори у хора, призвани да го владеят.
Сблъсквал съм се с куриозни (и за съжаление – съвсем не „частни“) случаи:
Завършили българска филология под родната стряха на различни висши училища, които боравят с не повече от 700 думи, трудно композират смислено изречение и не съумяват да го свържат с нужните препинателни знаци.
Стажанти по журналистика, които не знаят безумно лесното и набивано поне десетилетие в главите им правило за членуването на съществителни от мъжки род.
Поети и писатели – членове на писателски съюзи и сдружения, които не са наясно със значенията на думите и с най-елементарните правописни норми.
Дори доценти и професори по езикознание, семиотика, социолингвистика и прочие сродни дисциплини, които трябва да се върнат в първи клас, да учат четмо и писмо…
Целият този езиков смут е породен от бохемското отношение на „творците“ към презряната, „клошарска“ работа на коректора (фигура, която вече се родее с динозаврите). Един вид: абе, ние си служим с думите на друго равнище, ние ловим Божието дихание, творим виртуални светове, втори реалности, не ни занимавайте с някакви си запетаи и пълни членове!
Словото е двуостра сила. Немарливостта към него може да бъде не по-малко пагубна от немарливостта на сърдечния хирург, който е диагностицирал безукорно заболяването и знае какво трябва да направи със скалпела, но оставя на сестрата да му напомни, че трябва да си дезинфекцира ръцете преди операцията. А тя му напомня след последния шев…
Човек не е стигнал високо равнище в която и да е сфера, ако преди това не е усвоил по-ниските равнища. Те са подстъпи, стъпала, няма как да бъдат прескочени. Японският модел на изкачване по йерархичната стълбица трябва да е валиден и в словотворчеството. В Страната на изгряващото слънце не може да станеш началник на шлосерски цех, ако преди това не си бил шлосер. Затова когато поредното земетресение блокира идването на част от заводския персонал, директорите са в състояние да слязат от най-горния етаж на административната сграда, да нахлузят робошки и да станат началник-цехове, а началник-цеховете да застанат зад струговете.
Масовата безграмотност у нас си има обяснение. Някога Тодор Живков говореше за „мултиплициращ ефект“. Този ефект може обаче да е и с отрицателен знак и да мултиплицира невежество.
Когато завършилите онези висши училища, за които стана реч по-горе, станат учители, те умножават своята неграмотност у учениците, на които преподават. После тези ученици влизат в същите висши училища още по-неграмотни. И излизат още по-неграмотни. И стават учители…
Познавам учителка по български език и литература в „елитна“ гимназия, която пише „обикновеННо“ и „благодарносТа“. А това са толкова „първосигнални“ граматични закони, че не всички дори съм включил в това писание. Защото неговата цел е да ви помогне да надградите едно равнище над банално познатото.
Тя е за по-особените случаи, за по-тънките отсенки, за по-щекотливите граматични и стилистични дилеми, пред които понякога се изправяме. Тя отговаря на въпроси, които си задават хора, вече овладели „първата грамотност“.
И повтарям: без да ви засипва с понятийния апарат на езикознанието. Простичко и ясно.
Неграмотността е като заекването: тя пречи да се изразите гладко и въздействащо. Дори „роденият“ поет трябва да й е господар, иначе тя ще му досажда и ще му пречи. Както художникът трябва да има не само „лека ръка“ и изящен „почерк“, но преди това да знае и как да забърква боите. Само тогава той ще постигне колорита, който е най-близко до неговия блян.
Ето защо вярвам, че това четиво е не само по-леСно, но и полеЗно.
(Следва)
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.