НЕСЪГЛАСИЯ:
- на с. 19, в първия пример към 15.3, би трябвало чрез запетая да се отграничи логически акцентуваната обособена част „Със или без неговото участие…“, след което има естествена (пак логическа) пауза;
- подвеждащи и объркващи са някои примери към 24.1.1 и 24.1.2 на с. 29: сред глаголите на -н и -т са посочени сте и бяхте (?);
- по отношение на иначе логичното изискване звукът я по никакъв начин да не се изразява чрез йа, смятам, че са допустими изключения за някои англоезични имена, понеже там сричката (дифтонгът) завършва на й и краткото (ума/илително) име започва от следващата го гласна (например ДайАна се превръща в краткото Ана, което не е смислено при изписването ДаЯна);
- неприемливо е правило 32.1 на с. 35, което изисква главните букви от латинските наименования да се изписват като главни и в българските транскрипции – не е нужно нашата граматика да прави метани пред, да речем, англоезичната (където е очевидно прекаляването с главни букви в наименования) и да пишем „Дийп Пърпъл“ или „Оушън Либърейтър“, след като смисълът на тези наименования (в превод) не изисква според българския правопис главни инициали и е по-добре и по-логично да се изписват „Дийп пърпъл“ и „Оушън либърейтър“ (не става дума за правило 39.4 от с. 43, което приемам);
- очевидно недомислени (вж. 33 от с. 37) са много от съответките в транслитерацията (а и самият принцип на транслитериране, наложен от бившия министър Николай Василев): изписано Vasil, името ще се чете от немскоговорещите ФаЗил, Ruse от всички чужденци ще се чете Рюз(е). Принципът би трябвало да е не „буква за буква“, а българските имена да се транслитерират така, че да бъдат произнасяни на отделните чужди езици възможно най-близко до оригинала (за тази цел, когато се обсъждаше транслитерацията, в дискусията трябваше да се включат не само българисти, а и специалисти поне по трите основни чужди езика: английски, френски и немски). Очевидно е например, че за нашенското у не подхожда u, което почти във всички езици се чете ю, а в английския – и ъ (когато е пред „запушваща“/двойна съгласна); по-подходящо би било ou, с известни изключения; х може да се изписва с h, когато предхожда съгласна, но при последваща гласна (поне в определени случаи), с риск вместо х да се произнесе к, би могло да се въведе старият принцип: kh, както се пишат думи като хан/кан, харизма/каризма и Михаил в транслитерацията от руски на английски: Mikhail (затова на с. 49 аз бих изписал Аспарухов вал така: AsparuКHov val или AsparOUhov val – вж. по-горе); за к е допустим и вариантът ck: за да не се чете Ники като Найки, е по-добре то да се изписва не Niki, а Nicki;
- на с. 40 е посочено, че НЯКОИ културноисторически периоди се пишат с главна инициална буква, но кой определя – КОИ, след като доскоро античността и средновековието се приемаха за времеви исторически отрязъци, които не носят наименования на културни епохи, и по тази причина се пишеха с малки първи букви, подобно на геологическите епохи – вж. 41.9 на с. 45), а днес изведнъж се оказват „културноисторически периоди“ (кои в такъв случай НЕ са!?);
- безумно е правило 75.5 на с. 72, както и всички подобни плеонастични фрази от сорта на „5 БРОЯ яйца/5 БР. яйца“ – какъв смисъл прибавяме, ако вместо януари напишем м. януари! – никакъв!;
- в последния пример на 79.2 на с. 75 предлогът о би трябвало да е с ударение, за предпочитане: дясно-ляво (вж. ЕДИН ТЕХНИЧЕСКИ ПРОБЛЕМ);
- един от примерите към 80.2 на с. 76 се състои от заглавие и дообяснително заглавие (своеобразно подзаглавие, нищо че не е на нов ред, както изисква правило 120.1 на с. 109) на книга: „Лаокоон, или…“ (тук „или“ е в смисъл на „тоест“), така че според правилото за изписване на подзаглавия началото на второто заглавие (подзаглавие) трябва да започва с главна буква: „… За отношението на изкуството…“;
- примерът към правило 86, който е вече на с. 79: Каква ще бъде почивката Ви, зависи най-вече от Вас САМИТЕ, налага множествено число, макар че ако е обърнат към дама, най-логичното е: Каква ще бъде почивката Ви, зависи най-вече от Вас САМАТА;
- лош български език с чиновнически привкус е примерът към правило 87 на с. 79: Всички, парцелите НА КОИТО са отчуждени…, след като може да се каже така: Всички, ЧИИТО парцели са отчуждени… – това пак е заемка от западните граматики;
- на места е използван русизмът „следва“ в смисъл на „трябва, би трябвало“ (вж. напр. с. 92, първия пример към правило 102.3.1) – недопустимо за български езиковеди;
- в примерите към 102.3.3, пак на с. 92, експерт, педиатър, адвокат и д-р трябва да се изпишат с главни начални букви, подобно на подзаглавие, още повече че след имената няма никакви препинателни знаци (запетаи или тирета);
- не звучи убедително примерът „70 – 80-те години на ХХ в.“ от 103.4 на с. 96, тъй като при обикновен прочит първото число няма да се членува и затова е по-добре: 70-ТЕ – 80-те години на ХХ в. (вж. Послеслова);
- правило 105.4 на с. 98 и дублиращото го 127.1.1 на с. 120 са отново раболепие пред западните граматики, защото, с изключение на мото, илюстративен пример или цитирани на отделен ред строфи, според нашата граматика не би трябвало да се допуска при друг цитиран текст кавичките да се подменят с курсивиране;
- дублетното допускане в правило 109.2 на с. 100, вместо десетична запетая, между цялото число и десетичната дроб да се поставя точка (след като в правило 96.3 на с. 84 е постановено да си е запетая), е поредният приведен гръбнак пред западните граматични системи: първо, в българския език не съществува понятие за ‘десетична точка’; и второ – това правило се самоопровергава със самата си номерация (109.3): трябва ли да чета неговата поредност като „сто и девет цяло и три десети“…!?
- няма обосновка защо кабърче се е превърнало в „габърче“ (за да се узакони масово допускана грешка, наложила се като „правило“?…);
- няма логика да пишем виСшестоящ (в разрез с досегашния правопис), а вишегласие;
- не е ли сексуална дискриминация да е дадена само думата изменница, без да има дума изменник?
(Следва)
1/ Официален правописен речник на българския език. Институт за български език „Проф. Любомир Андрейчин“. София: Просвета – София, 2012. 676 с.
|
