Симеон КУЛИШ
Има много теми от родната ни история, които ни карат да се чувстваме особено горди от това, че сме българи. Безспорно, такъв емоционален и същевременно високопатриотичен момент е Българското опълчение от времето на Руско-турската война (1877–1878). Хиляди са знайните и незнайни герои, посветили живота и делото си за едничката свята кауза – свободата на България. Една значителна част от тях проливат кръвта си и оставят своите кости по планини и поля с вяра, надежда и любов, че всичките им усилия няма да бъдат напразни и българската държава за пореден път ще възкръсне. Други, оцелели след войната, с честен и скромен живот полагат основите на възродената Родина. Такъв светъл пример е и Петър Чорбаджиев – плевенският опълченец, участвал в четата на Филип Тотю, в Сръбско-турската война от 1876 г. и в Руско-турската Освободителна война в боевете при Казанлък, Стара Загора, връх Свети Никола и Садово.
Петър Иванов Чорбаджиев е роден през 1853 г. в Плевен. Още от малък се отличава като волеви младеж с буен характер, но и като голям родолюбец. На 16-годишна възраст (1869 г.) той се спречква с детето на турски големец и му нанася побой. За да избегне сурово наказание, Чорбаджиев е принуден да емигрира във Влашко. Той се установява в Букурещ, където започва работа като обущарски работник (калфа) при богат румънски търговец. Двамата се сближават, румънецът го обиква като свое дете и дори му предлага да го осинови, защото сам той няма поколение. Въпреки спасението, което намира при него и дадената му възможност да изкарва прехраната си, Петър не се съгласява и отказва: за пореден път се проявяват неговите патриотични чувства, но заедно с това – и силната родова памет. Тъкмо тези черти на характера му ще го съпровождат през цялото време на неговия живот, като дори за миг няма да се откаже от тях.
.JPG)
В столицата на Румъния Петър Чорбаджиев се включва в средите на българската революционна емиграция. Запознава се с Христо Ботев и Иван Драсов. Бързо печели тяхното доверие и младият хъш е натоварен със задачата да събира парични и материални дарения от по-заможните българи и румънци за издръжка на емиграцията и формирането на чета.
По време на поредната акция за събиране на средства, Чорбаджиев разбира, че вече се е сформирала Ботевата чета и е потеглила към своя пръв и последен безсмъртен поход. Той научава това твърде късно и искрено съжалява, че е пропуснал възможността да се включи в четата, въпреки че е бил записан. Сам Петър Иванов не е криел това си желание и наистина остава крайно разочарован от случилото се.
През лятото на 1876 г. избухва Сръбско-турската война (1876 – 1878) като своеобразен продължител на вълненията на Балканите – въстанието в Босна и Херцеговина (1875) и Априлското въстание от пролетта на 1876 г. Крал Милан има амбициозна визия и план за тази война, като част от тях са и сформираните в пограничния град Зайчар български чети. В една от тях, тази на Филип Тотю, именувана „Балкански лъв“, се включва и Петър Чорбаджиев, №483 в I взвод. Той пристига през май с.г. от Гюргево в Кладово (Сърбия), където се стъква и самата чета. Преминава кратко военно обучение и след това, заедно с всички доброволци, се насочва към Зайчар.
Ето че желанието на Чорбаджиев, да се включи пряко, четнически във Великото дело, все пак се осъществява, макар да не е точно в Ботевия отряд. Символно или случайно, а може би исторически закономерно, неговото участие точно в тази чета става непосредствено след разтурянето на четата на великия поет и революционер. Действително Клио и Фортуна често пъти си играят с желанията и мечтите на нас, простосмъртните.
От Зайчар четата се насочва към селата Нови нах и Корито – на самата сръбско-турска граница. Последното населено място е нападнато от турски башибозук и редовна войска. Четата влиза в близо петчасово сражение, но е принудена да се оттегли към Балкана. По спомени на Чорбаджиев, на 29 юни 1876 г. те преживяват много страшна буря в Стара планина. Едва достигат околностите на Чипровци, където, по нареждане на воеводата Филип Тотю, четниците запалват огън, за да се стоплят и изсушат дрехите си (30 юни).
Разказът от първо лице на българския поборник и бъдещ опълченец, продължава с преживяното в Чипровци и околностите му. Когато влизат в населеното място, Филип Тотю нарежда на четниците да се подредят един по един, за да изглеждат много и да респектират врага. Посрещат ги едни уплашени селяни, мъже, жени и деца, които по-скоро се страхуват, отколкото се радват да ги видят. Страхът е породен не от друго, а от това, което очакват че ще им се случи на тях и Чипровци, след като четата си замине. Знаят, че башибозукът няма да им прости. Въпреки всичко поднасят на юнаците хляб, ябълки, круши и сирене. След кратковременния престой в Чипровци воеводата повежда четата си към манастира „Св. Иван Рилски“. Бързо заемат позиции, знаейки, че ще водят сражение в самата света обител. Българите разполагат с два горски топа, дарени им от сръбското правителство. Завързва се пет-шестчасово сражение с османците чак до смрачаване, когато врагът е принуден да отстъпи. В този момент се дава сигнал за контранастъпление и с вик „Ура!“ четниците изтласкват турските части. Само един пада ранен – Христо Циганчето (прякор, даден му, защото бил мургав).
Сутринта на 1 юли 1876 г. откъм Берковица се задава многобройна турска войска. Това принуждава четата на Филип Тотю да напусне манастира и да се изтегли отново в Балкана. По нареждане на ген. Михаил Черняев и ходатайството на кап. Райчо Николов, поборниците са прибрани в Делиград. Там се формира руско-българска доброволческа бригада с командир полковник Медведевски. Създават се два български батальона, единият – с командир Райчо Николов, в който влиза и Чорбаджиев.
След ново, кратко обучение бойната група е изпратена към с. Каменица, което е заето от турски военни части. За сражението Чорбаджиев си спомня: „Стигнахме на позициите, дето бяха турците… нападнахме турците с 300-400 черногорци, направихме сражение… зад нас имаше 10 батальона сръбска войска в случай на нужда да ни замени… Тогава турците се възползваха и ни нападнаха… Тогава турците убиха и раниха много от нас…“.
Епичните и драматични събития около сраженията при с. Корито, Чипровския манастир и с. Каменица, както и героичното участие на Чорбаджиев в тях, са потвърдени от не кого да е, а от самия Филип Тотю. В негово Свидетелство от 25 октомври 1892 г., свързано с правото на получаване на вдовишка опълченска пенсия на съпругата на Петър Иванов, четем: „Долоподписаният Филип Тотю, стар български войвода… свидетелствам с настоящето, че Петър Иванов, родом от Плевен… е бил действително в редовете на нашата чета по време на Сръбско-турската война от 1876 г. … взе участие в сраженията при село Корито… в завземането на село Чипровци (Берковишко), а така също и в сраженията с турците на 30 юни 1876 г. до манастира „Св. Иван“… в сражение с турците при село Каменица…“. След като приключва участието си в Сръбско-турската война, Чорбаджиев се прехвърля от Кладово в Плоещ, където става част от Българското опълчение. На 28 април 1877 г. е зачислен в I дружина, I рота, под командването на подполковник Кесяков. Това полага началото на нов етап от живота на Петър Иванов. Смелият и доблестен, вече 24-годишен младеж, преживял няколко сражения с турците, участвал в една война, отново, без колебание, се впуска в ново военно начинание, но вече знае, че залогът е огромен – свободата на Отечеството му! По време на Руско-турската война от 1877–1878 г. опълченецът взема участие в боевете при Казанлък, Стара Загора, в Шипченската епопея, в сраженията при с. Зелено дърво и Садово. Уволнява се на 1 юли 1878 г.
След Освободителната война и след деветгодишно свое отсъствие, Петър Чорбаджиев се прибира в родния си град. За свое огромно съжаление, разбира, че майка му е починала, както и всички негови близки роднини. След има-няма две години Чорбаджиев се установява във Варна. Формалният повод е пристигането на българския княз Александър I Батенберг и първата копка на Катедралния храм „Успение Богородично“ (22 август 1880 г.). От този момент, до края на живота си, опълченецът живее във Варна. Домът му се е намирал на днешната ул. „Братя Миладинови“ №68. Големият герой на България живее скромно със съпругата си Деспина Янакиева като тютюнев контрольор. В къщата си често посреща своите приятели Александър Дякович, Иван Драсов, Никола Корчев и др.
Заболял от туберкулоза, Петър Иванов Чорбаджиев завършва земния си път на 17 януари 1892 г. Изпратен е подобаващо с дълга върволица от файтони и пушечни залпове…
|
