CultureSpace Статии История, Култура, Изкуство, Мистика

Миа Фароу vs. Уди Алън, Първа част

06/24/21 / КУЛТУРА
или Недосегаеми ли са гениите и всичко ли трябва да им прощаваме





АНТРЕФИЛЕ
Тази история е стара… като света. Но е стара и за американската, че и за световната юрисдикция. И за масовите медиуми.
Един документален филм я разгоря отново.
Тук даваме двете противоположни гледни точки към проблема, публикувани в сайта Pocket, и не е чудно, че жена защитава Фароу, а мъж се опитва да брани Алън.
След края на втората част ще си позволя да обобщя собствена гледна точка.
Преводачът


Кейтлин ФЛАНАГАН

ДОКУМЕНТАЛКАТА В ЧЕТИРИ ЧАСТИ НА HBO „Алън срещу Фароу“ се отваря с плъзгащ въздушен кадър към Манхатън, камерата се движи бавно през Сентръл парк: бейзболните полета, резервоарът, тъмнозелените дървета, буйното лято, плодородието. Но музиката не предполага лятно великолепие; това е зловещо и знаменателно. Прелитаме покрай парка и камерата се спира на голямата фасада на хотел „Плаза“, с нейния прочут мансарден покрив, медта, прогорена от времето до патина от морска пяна, ехо от зеления парк отвъд нея. Това е странно натоварен увод за поредицата: „Плаза“ фигурира в сагата само като място на две пресконференции, свързани с ожесточената битка за попечителство между Миа Фароу и Уди Алън (по-правилно е Ууди, но за кой ли път търпим безкрайното повторение на първоначална преводаческа грешка – бел.пр.). Но музиката и продължителният кадър на сградата я правят да изглежда като зловещо място.


Не е случайна обширната панорама в сцената за Манхатън, нейният подтон за заплаха и пристигането в старата, емблематична сграда ударите далечна камбана. Разбрах, че това ми напомня за откриването на най-известния филм на Фароу „Бебето на Розмари“, в който камерата се извисява по същия всезнаещ и величествен начин над жилищните къщи в Манхатън и Сентръл парк, плъзгайки се над резервоара и същите тъмнозелени дървета до намирането на целта си, друга историческа сграда в Ню Йорк със сложен покрив и дълга история – „Дакота“. В този филм Фароу играе бъдеща майка: любезна, щедра и твърде невинна, за да си представи, че странното поведение на съпруга ѝ означава, че той иска да навреди на бебето ѝ.
Това също е внушението на сериала: че Фароу е била обнадежден и нежен човек, чието семейство е било жертва на зло. Тя беше изградила семейство от огромните си майчини симпатии и състраданието си към децата, родени в бедност. Но допусна Уди Алън в това семейство и твърди, че той го е осквернил, като е тормозил по-малката ѝ дъщеря, 7-годишната Дилън. (Алън усърдно и многократно отстоява своята пълна невинност.)


След продължителния кадър на „Плаза“, отново предприемаме полет: сякаш Питър Пан търси острова на изгубените деца. Камерата оставя кошмарния Манхатън; извисява се над съвсем различен пейзаж: селския дом на Фароу в Кънетикът – фермерска къща с бели застъпващи се дъски, където сякаш графичен сняг покрива земята, което означава невинност, бягство от мръсния град. Снегът е пречистващ елемент, въпреки че ще посетим и това място през лятото, често присъстващо в старите домашни видеоклипове на Фароу. Гъски плуват в езерото, децата играят на брега, а добротата и безопасността на пасторала устояват на всичко. Това е сложен символ. Домът в Кънетикът предполага безопасността в грижите на Фароу – за разлика от Алън. И все пак тази къща е най-зловещото място от всички, защото тъкмо на нейния таван се твърди, че Алън е тормозил Дилън.
Бях решила, че няма да изтърпя и сричка повече информация за катастрофата Алън – Фароу, която се трупа от журналисти, юридически власти, следователи и куки в продължение на почти 30 години. Но тази поредица привлече вниманието ми веднага. Филмът е хипнотизиращ, красиво заснет и мощен, дело на две талантливи режисьорки на документални филми, Ейми Зиринг и Кърби Дик, които са направили много документални филми, разследващи начина, по който сексуалното насилие е толерирано и скрито в определени структури, сред които и военните и колежанските кампуси, музикалния бизнес и Холивуд. Намерението им тук е ясно: да разсеят всякакви нелепи идеи, които обществеността може да има – че Алън е невинен, и тук те са изключително успешни. Това е случай, който е довел до толкова много разследвания, който съдържа толкова много съвпадения и сложности, че почти всяка теория може да бъде подкрепена. Но тяхната преценка е първата, която е напълно правдоподобна, защото е най-цялостната: твърдяното поведение на Алън на тавана не е нещо, което се е случило без прецедент. Не се е случило изведнъж, както мнозина предполагат. И все пак съществено за този убедителен довод е нещо, което никакво поддържащо осветление не може да подобри. За да повярвате на нейната история, трябва да повярвате на Фароу, когато тя описва всички тези ужасни действия, но на въпроса, който спонтанно възниква, никога не отговаря: „Защо не направихте нещо по-рано?“.
Фароу е била свидетел на обезпокоителни и от време на време ужасни неща в продължение на години, много от които биха били приети много сериозно от социалните служби, ако тя се бе обадила. Но тя не го прави; изглежда, е била попивала дълбоко отношенията между Дилън и Алън. Историята, която тя разказва – както в този документален филм, така и на различни други места, включително в нейните показания под клетва, – описва познат модел, който е ужасно разпространен в света на сексуалното насилие над деца: Мъж, познат на семейството, е насилвал детето на една жена, а жената отговаря с нещо, което се определя със самообяснителното понятие „неспособност за защита“.
КОГАТО ТВЪРДЯНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ се утвърди в общественото съзнание, то обикновено илюстрира или се върти около тревогата за невръстните. Отвличането на Пати Хърст от 1974 г. е история за отвлечена наследница и начините, по които малка група радикали може да постави на колене мощно семейство. Но ставаше дума и за схващането, широко разпространено и не погрешно, че „хубави“ момичета от „добри“ семейства отиват в колеж и толкова се вглъбяват в политиката на крайната левица, че сякаш и те са били отвлечени (завлечени). Те не са физически изгубени, но са станали чужди на собствените си семейства. Процесът над О. Дж. Симпсън през 1995 г. е за зловещо престъпление, извършено в плиткия, опортюнистичен свят на Брентууд, Калифорния. Но ставаше дума и за шокираща присъда в различен процес в Южна Калифорния: оправдателна присъда за ченгетата през 1992 г., които са били жестоко Родни Кинг. Може ли някой чернокож да получи справедлив процес в Южна Калифорния, когато полицията, изглежда, неразрешимо обвързана от расови предразсъдъци?
Превод от английски: Георги ВЕНИН
 




Начало / За нас / Статии / Видео / Контакти 2021, Всички права запазени.