Георги ВЕНИН
В рамките на Международния музикален фестивал „Варненско лято“ ни очакват две интригуващи срещи с най-значимия симфоник, роден във Варна – проф. Милко Коларов. На 4 октомври от 11:00 ч. в Градската художествена галерия е поредното матине на камерния ансамбъл „Симфониета“ под негово диригентство и с участието на Детския хор „Добри Христов“, дирижиран от Галина Станишева. Изкушеният слушател ще се наслади на прекрасни изпълнения на творби от Бритън, Марин Големинов и Делиб.
На 6 октомври от 19:00 ч. в Концертното студио на Радио Варна от проф. Светлозар Игов и проф. Антония Велкова-Гайдарджиева ще бъде представено второто допълнено и преработено издание на книгата на варненския музикант, озаглавена скромно „Записки“.
Милко Коларов (1946 г.) е завършил Музикалната академия в София – композиция при проф. Панчо Владигеров и оркестрово дирижиране при проф. Константин Илиев. Специализира в Париж. След дипломирането си през 1973 г. развива активна творческа, изпълнителска и педагогическа дейност, за което е отличаван многократно с престижни национални и международни награди. Между тях: Награда „Варна“ – 1979 г., 1984 г., 1996 г.; всички възможни награди на Съюза на българските композитори; концертът му за цигулка и оркестър (1984) е селекционирана творба на Международната трибуна на композиторите в Париж (с повече от 500 изпълнения и излъчвания в чужбина); почетен гражданин на Габрово, където ръководи камерния оркестър на града и основава фестивала „Дни на камерната музика“ – 2006 г.; Голямата награда „Варна“ – 2012 г.; включен (2015) в най-мащабния в света музикален речник „Grove’s Dictionary of Music and Musicians“, издание на издателство „Oxford University Press“ със седалище в Ню Йорк.
От 1968 до 1991 г. живее в София. Бил е диригент на Варненската филхармония (8 години), на Варненската опера и зам.-главен редактор в БНР (1980 – 1984). Успоредно с преподавателската си дейност във Варненския свободен университет, е диригент и на Симфоничния оркестър на Музикалното училище във Варна. От 13 март 2005 г. започва дейността си създаденият и ръководен от него камерен ансамбъл „Симфониета“.
Професор по инструментознание, симфонична оркестрация и дирижиране. През периода 2000 – 2005 г., заедно с проф. Лари Уайт (САЩ) и проф. Марин Чонев, ръководи майсторски курсове на студенти от всички американски щати, с които подготвя за изпълнение на такива произведения като „Реквием“ от Верди, „Реквием“ от Моцарт, „Меса до мажор“ от Бетовен, „Немски реквием“ от Брамс, „Te Deum“ от Жорж Бизе и др. Твори във всички музикални жанрове.
Произведения на Милко Коларов са изпълнявани, записвани и издавани в Русия, Италия, Великобритания, Германия, Австрия, Швейцария, Франция, Полша, Турция, Япония, САЩ, Южна Корея, Сингапур, Унгария, Гърция, Холандия и др. Бил е член на журита в наши и международни конкурси. Председател на фондация „Добри Христов“.
Проф. Милко Коларов
***
Който се е захващал да портретува и очеркисва, знае: няма по-труден разказ от разказа за всеизвестна и прочута личност. Сякаш всичко, което може да се напише за такъв човек, вече е написано. (Макар че на едно заседание на Постоянната комисия „Култура и духовно развитие“ преди няколко години общинските съветници – членове на комисията, отлично разпознаваха именитите ни спортисти и Филип Киркоров, но името Милко Коларов не им говореше нищо…: поредното доказателство на библейското откровение, че никой не е пророк в собствения си град…).
А и той не дава интервюта от десетилетия.
Но може да развърже език и да похортува на чашка кафе с приятел или довереник. А аз ценя Милко. И аромата на кафе…
Разбира се, че раздумката започва от Панчо Владигеров: Милко Коларов е последният му ученик – десет години обучение. Един професор – един студент. Няма звънец, няма клас. В дома на професора. Като майстор, който обучава чирака за калфа, а после – калфата за майстор. „Това – казва варненския симфоник – беше най-големият шанс в живота ми. Но то е едната страна. В неговия дом срещнах Давид Ойстрах, Евгений Светланов, Кирил Кондрашин, Вайсенберг. Дишах друг въздух, друг климат имаше. Затова сега ми е много криво, когато понякога изляза и се чудя къде да отида, кой път да хвана…“. Не случайно знаменитият му концерт за цигулка и оркестър е посветен на неговия учител.
… Когато се случи описаното по-горе скандално заседание на ПК КДР и той остана без званието „Почетен гражданин на Варна“ през 2017-а, сякаш за препотвърждаване на вече упоменатата библейска поговорка и за да бъдат натрити носовете на общинските съветници-културтрегери, проф. Милко Коларов бе удостоен с ордена „Св.св. Кирил и Методий“ – огърлие, и през миналата година почетното му гражданство вече нямаше как да бъде недогледано.
Подхващаме темата за „Симфониета“ – камерния ансамбъл, който неизменно е в програмата на всяко „Варненско лято“. „Бях поканен – спомня си Милко; – никога не съм ходил да се моля“. В началото се поколебал, защото бил виждал няколко пъти как тук се провалят такива начинания. И наистина – в началото оркестърът има отпусната субсидия, прави годишна план-програма: по шест-седем концерта плюс участие във ММФ. И е постижение, че през тези години успява да привлече като гост-изпълнители всички най-големи музиканти на България. Много от тях вече ги няма или не свирят – такива като Боян Лечев, Антон Диков, Николай Евров, Стойка Миланова, Гинка Гичкова, Павел Герджиков, Георги Бадев, Петко Радев, Лидия Ошавкова…! Милко Коларов прави списък-триптих: цигулари; пианисти; певци. И на мнозина от тях това са последните им концерти.
„Сега гледам, на „Варненско лято“ вече идва едно друго поколение с друга нагласа, с друго възпитание – отпива от кафето. – Лично на мен не ми харесва особено, но… Съвременната музикална среда, съвременната публика… много се комерсиализира всичко. Музикалното образование е съсипано – и в музикалните училища, и в Консерваторията. Някак си много натежа този фолклор…“. И се събужда спомен: С Филип Кутев били в много близки отношения, дори веднъж заедно пътували до Москва. Цяла седмица се разхождали там и по едно време Милко подхвърлил: „Абе, бай Филипе, Широка лъка – добре, ама какво е това роене – и Котел, пък после и Пловдив… във всяко музикално училище – фолклорна паралелка – гайдарджии, кавалджии… Да не се върнем във времето на турското робство, когато друго е нямало!?“. Защото на 3 март 1878 г. в България няма нито един нотно грамотен човек. Нито един. Моцарт ходи в Будапеща. Когато стават разправиите във Виена, чехите го канят в Прага и му възлагат срещу огромен хонорар да напише опера. И той написва „Дон Жуан“. И сам я дирижира в чешката столица. А у нас как да дойде, като никой не познава нотите…!? „При фолклора има една маниащина смята професорът. – Огромни състави, искат да са „мега“ – като филхармонии. И поп певците, и те – ако концертът не е с оркестъра на БНР, не ги бива…! Щрайх от цели тонове с нищо не допринася за извисяването на една песен…“.
/Следва/
Публикацията е финансирана от Община Варна - Фонд "Култура"
|
