Георги ВЕНИН
Хвърлям още съчки в огъня: питам уж себе си на глас какво ли би казал за днешния хал на музиката, ако беше жив, Панчо Владигеров? Сигурно би си запушил ушите…
Но няма нужда от гадаене. Той още приживе го е казвал, свидетелства неговият последен студент: „Ще дойдат времена, когато човек като мен ще го е срам да каже какво работи…“. Сега е такова време. Милко Коларов припомня, че Артур Онегер, големият френски музикант, роден в Швейцария, в книгата си „Аз съм композитор“ пише: „Ако те хванат и закарат в полицейски участък и там трябва да попълниш протокол, ако в графата „Професия“ напишеш „композитор“, такъв бой ще ти теглят…!“. „Виж, това е дълга тема – добавя събеседникът ми. – От близо сто години всички повтарят, че операта изчезва. Пиер Булез през 1967 г. направо изтрещя: „Взривете всички оперни театри!“. А десет години по-късно в Байройт заедно с гениалния Патрис Шеро режисират „Пръстенът на небелунгите“ – най-високото постижения на Вагнер. (Гледал съм постановката в Байройт.) Онегер е същият: пише такива тъжни неща, а съчинява ораторията „Жана д’Арк на кладата“, петата си симфония… Кое ще остане, кое ще се забрави – един Господ знае. Но съм убеден, че цивилизацията се крепи върху високата култура.“
Проф. Милко Коларов дирижира "Симфониета"
Снимка: tatyanakapricheva.eu
Връщам го към концерта на 4 октомври. „Какво да ти кажа! Аз почти 50 години съм неизменен участник във „Варненско лято“. Всичките ми симфонични вариации с Константин Илиев, ораторията „Април 1876“ с Хор „Морски звуци“ и Хора на Операта, с Александрина Милчева и с диригент Васил Казанджиев са свирени тук. Панчо Владигеров пристигна със самолет от София, с жена си Елка, за да чуе ораторията. През февруари (за късмет, се случи не много студен)! Кой учител сега ще го стори за свой ученик! Такава мощна подкрепа!…“.
За това е писал и в книгата си „Записки“. Може да се нарече и „Фрагменти“ – като Далчевите, но това е висока летва. Навярно е вдъхновен от „Призори“ на Светлозар Игов.
Професорът по музика има добрия навик да записва това-онова през годините. Какво ли не – и спомени, и мисли, и разговори. „Който прочете, ще разбере…“. Понатрупали се доста тетрадки. И решил да ги сбере в книга. „За съжаление, моментът не е най-подходящ – клати глава, - защото сега всички пишат, пък няма кой да чете.“ Дълго работил над този текст: три години. За какво и за къде да бърза! Предложил го на издателство „Славена“ и е доволен, защото не го припирали със срокове. „Стана чудесно издание с помощта на моите приятели Стоимен Стоилов, Милко Божков (негова е разкошната картина на корицата), Росен Донев. Толкова е красива, че може да я гледаш и да няма нужда да я четеш…“ – проявява прословутото си чувство за хумор Милко Коларов. Държи на красотата. Всичките му дискове и книги, вече дузина, са направени красиво.
И ето новина: подпомогнат от общинския фонд „Култура“ предстои да излезе сборник с неговите прекрасни хорови и солови песни, с чудесен предговор на проф. Теодора Павлович – наследничката на Васил Арнаудов, която сега завежда катедрата по дирижиране в Музикалната академия, диригент е на Софийския камерен хор и на Смесения хор на FM Радио, вицепрезидент за Европа на Световната хорова федерация. „Тя познава цялото ми творчество – признава Милко, – защото с майка й, мир на праха й, Петя Павлович и с Васил Арнаудов бяхме в една компания; Теодора беше малка, но пееше в Софийския камерен хор и е свидетел на песенните ми опити. Всичките ми песни са изпълнявани под диригентството на Васил Арнаудов.“ Книгата ще отразява не само песните, но и контактите на автора с велики български творци. Има няколко портрета – на Панчо Владигеров, на Константин Илиев, на Петър Алипиев, на Радой Ралин – все хора, с които е бил много близък. Няколко портрета на литературни творци, направени от един музикант. Погледнати от друг ъгъл, не с литературоведски анализи.
Накрая го провокирам с въпрос-чуденка: Кой ще изпълнява песните от бъдещата му книга!? Имаме ли хор на равнище!? Отговаря, че работи с много хорове от чужбина – от световен калибър. А иначе – ето сега, на 4-ти, в концерта на „Симфониета“ ще участва хор „Добри Христов“. „Винаги съм канил ученици от Музикалното училище, подкрепям ги. Но не за да подкрепям варненската култура. Няма „варненска култура“, „варненски художник“, „варненски писател“ – няма такива понятия.! Ти или си художник/писател, или не си. Бенджамин Бритън цял живот прекарва в едно селце на източния албионски бряг – Лоустофт, но създаде най-големия музикален фестивал: 7000 души! Най-великите музиканти от цял свят свирят там. Кралицата го кани шест-седем пъти (кореспонденцията между тях е публикувана) – кани го за Главен композитор на цялата Британска империя, но той отказва, не поема този ангажимент, не иска да живее в двореца. Обещава да й посвети две-три песни. Само толкова.“
… Кафето свършва, еспресо е, няма утайка. Но Милко утаява впечатленията си с последен щрих: „Големият проблем на днешната музика е, че й липсва динамика – започва един барабанен такт – таката-так, таката-так, и така – до края!“.
Ставаме от масата. Прибирам се и в една брошура прочитам ей това негово прозрение:
„Изкуството не е и не може да бъде състезание. То дори не е публична изява, въпреки концертите и спектаклите, които се правят. Изкуството е самота. Човек бяга своя бяг сам, състезава се сам, със собственото си чувство за красота и хармония. Нещо повече – все по-често представата ми за щастие е свързана със самотата. И това според мен е една от големите драми на всеки истински творец – човешката суета и това самотно надвесване над дълбокия кладенец с въпроса: „Кой съм аз?“…
Очакват ни два празника – на таланта и на мъдростта. А дали не са едно и също?
(Край)
Публикацията е финансирана от Община Варна - Фонд "Култура"
|