„Моля те за прошка“

Снежана ИВАНОВА Той е своебразен. Проникновен. Оригинален. Прям. Забавен. Ще спра дотук. Каквото и още да прибавя, съвсем естествено ще се впише в колорита на таланта му. Защото това е той, Фредрик Бакман. Журналистът, блогърът, писателят. Още с първия си роман „Човек на име Уве“ успя да „повлече“ след себе си хиляди… Не, греша. Милиони почитатели. Умело и неусетно те въвлича в своя шарен свят – ту комичен, ту сериозен. Промъква се в душата ти, напипва ловко най-тънката нишка и разплита кълбото от емоции. В неговия свят може всичко да ти се случи. Да се смееш. Да плачеш. Да помъдруваш. Да забравиш. Да си спомниш. Да простиш. И докато се усетиш, вече си преминал през цялата палитра от чувства. Но ти е някак си уютно. Защото си открил частица и от своя свят.  „Нещата, които синът ми трябва да знае за света“ – поредната негова книга, която прочетох. Държа я в ръцете си и още не искам да я затворя. В мен са „заседнали“цитати, които не възнамеряват скоро да ме напуснат. Ще споделя някои от тях. Може да ви се сторят отегчително дълги, но не се осмелявам да преразказвам Фредрик Бакман. Не посягам на автетничността му. Ако денят ви е бил сив, схлупен, със сигурност ще усетите живителен полъх. Свежият Бакманов хумор. Смях и размисъл. И мъничко тъга. Но ако го четете през нощта, не се надявайте точно този автор да ви приспи. Със сигурност това няма да се случи. Може да усетите думите като пърхащи пеперуди под кожата си. Така казва, че ги усеща Бакман. Ще разберете искрените терзания на един татко, за когото да отглеждаш деца е като „да караш трактор в стъкларски магазин“. А може пък някой родител да разпознае себе си в объркания водач на трактора. „Моля те за прошка. За всичко, което ще направя през следващите има-няма осемнайсет години. За всичко,което ще пропусна. Всичко,което няма да разбера. Но в моментите, когато си ми най-ядосан, искам да опиташ да си спомниш, че за мен винаги ще бъдеш малкото момче на една годинка, което стоеше голо в антрето и се смееше с беззъбата си усмивка, притиснало щастливо плюшения лъв до гърдите си. Така че играй. Учи се. Расти. Преследвай страстите си. Намери някого, когото да обичаш. Дай най-доброто от себе си. Бъди мил, когато можеш, и твърд, когато трябва. Не губи приятелите си. Не върви обратно на посоката на движение. Сега обаче ми кажи честно. Изпикал си се в басейна с топките, нали? Мамка му.“ „Дядовците ти са построили собствените си къщи още преди да има Гугъл. Те са горди и корави. Но са заработили прехраната си. Самодостатъчни са. Те са хора опитомили природата и оцелели в зората на времето. В тоталната, проклета пустош. Дори не са имали уайфай. Цялото им детство е било като епизод на „Експедиция „Робинзон“. Функцията на еволюцията е да прави всяко следващо поколение по-умно, по-силно, по-бързо от предишното. Но ако настъпи апокалипсис, ако трета световна война, водена с ядрени оръжия, унищожи целия свят и години по-късно остатъците от човечеството се надигнат от бомбоубежищата, видят безплодната и непростимо опустошена земя, и решат да съберат най-мъдрите, най-коравите и най-способните индивиди, които да поведат възраждането на целия човешки род, тогава никой няма да потърси моето поколение. Или добре, това беше несправедливо. Естествено,че ще ни потърсят. За да ни питат къде са бащите ни.“ „И никога не позволявай определението за мъжество да бъде диктувано от хора, които си мислят, че то е свързано със сексуалната ориентация. Ако наистина искаш да научиш нещо за мъжеството,питай Гарет Томас, който се изправил в съблекалнята и казал на съотборниците си от уелския национален отбор по ръгби, че е гей. Може да не знам много за този свят, но знам, че в онзи момент никой от съблекалнята не е бил по-голям мъж от него.“ „Има хора, които казват, че никой не се ражда лош. Има дори такива, които казват, че няма напълно лоши хора. Не съм академик, така че не мога да отговоря направо как точно стоят нещата. Знам само, че има задници. И ако е възможно да не ставаш един от тях. Ако трябваше да си пожелая само едно нещо, то би било да успея да те науча да бъдеш мил. Да не си задник. Можеш да ми се довериш, тъй като имам голям опит с това какво е да бъдеш задник. Имам проклета магистърска степен по тъпанарщина.“ „Просто искам да знаеш, че не възнамерявам да те лъжа, че няма зло по света. Има. Тази планета понякога като че е изпълнена с непонятно, невъобразимо, немислимо, неумолимо зло. С насилие и несправедливости, и алчност, и сляпа ярост. Но също така е пълна и с другото. С малките моменти. С доброта между непознати. Любов от пръв поглед. Лоялност и приятелство. Нечия ръка, хванала твоята в неделен следобед. Сдобряване между братя. Герои, които пристъпват напред, когато никой друг не смее. Петдесетгодишен мъж със сааб, който те пуска да се включиш в движението по магистралата в час пик. Летни нощи. Детски смях. Чийзкейк. Единственото, което можеш да сториш, е да решиш от коя страна искаш да застанеш.“ Това е той. Разпознаваемият писател. Шведското чудо, както някои го наричат. Влюбеният в думите, който ги чувства не само като пърхащи пеперуди. Чувства ги като „вихрушка в главата“, „като юмрук в стомаха“. Не съм на „ти“ с чудесата, но имам едно усещане. Сякаш всеки роман на Фредрик Бакман още в зародиш е „обречен“ да стане бестселър. Как ми се иска усещането да не ме подвежда…