МОЯТА ЛЮБИМА КНИГА „Черният обелиск” – Ерих Мария Ремарк

01/14/20 / ИЗКУСТВО
- един от най-ярките представители на „изгубеното поколение”!





На 25 септември 1970 г. големият немски писател Ерих Мария Ремарк умира на 72-годишна възраст в болницата „Сент Агнес“ в швейцарския град Локарно. Романтик, любител на жените и калвадоса, чиято съдба е белязана от жестоките дни на Първата световна война, той (заедно с Ърнест Хемингуей)е един от най-ярките представители на „изгубеното поколение“ – младите хора, загубили невинността си в окопите и фронтовете на Първата световна война. Няма по-правдива и интригуваща книга, която да дава верни отговори за генезиса на бедствията на Германия след Версайския мирен договор, бедствия които бяха добре дошли, за да избуи страшната нацистка напаст… донесла толкова смърт на човечеството. И всичко това – през ироничния поглед на автора, от чиято майсторска сатира не знаеш да се смееш ли, или да плачеш…

Мария ВЕСЕЛИНОВА

Германия, 1923 г. Време на разруха. Спекуланти, дребни търговци, безработни, обеднели пенсионери и много млади хора, оцелели от апокалипсиса, искат да намерят мястото си в този нов непознат свят на вихреща се хиперинфлация; свят, в който старите добродетели и ценности са мъртви.
Тази история на една закъсняла младост (както е и подзаглавието на романа) е разказана от Лудвиг Бодмер, един от „изгубеното поколение“,загубил младостта си по бойните полета на Фландрия и Франция. През една пролетна утрин го намираме като служител във фирма за изработка и продажба на надгробни паметници в малкия немски град Верденбрюк. Собственикът Георг Крол е негов боен другар – човек с широки разбирания, който не си задава сложни въпроси, защото просто им знае отговорите,бонвиван и усърден читател на светски списания. Във Верденбрюк всички оцелели младежи са бойни другари. Това не включва фелдфебелите и другите чинове в прусашката армия на кайзера, за които те си спомнят от окопите с горчивина и яд. Версайският договор смачква Германия с огромни репарации, оставя я без войска и като че ли без бъдеще. Курсът на долара скача всеки ден с хиляди и милиони и ако за собствениците на малки фирми и ресторанти делникът е труден под сянката на фалита, то за другите той е просто невъзможен.

Във Верденбрюкима всичко – стари дървени барокови къщи, нови грозни квартали, голям хотел, църква… разбира се, и публичен дом, и много кръчми. А на края на града се намира и лудницата. В малката й черква Лудвиг свири на орган по време на неделната проповед.
Сюжетът преплита съдбите на героите, толкова различни един от другиго, с времето. Време, в което сандвичът с херинга и студената бира са много по-реални и привлекателни от хилядите и милионите в банкноти, които почти мигновено се превръщат в хартия за тапети. Героите? Те са много. Семейството на хубавицата Лиза и касапина Вацек, бойният им другарВили – спекулантът с ярката червена глава, Едуард Кноблох – съдържателят на луксозен ресторант, когото тормозят с отдавна обезценените си купони за обяд, членовете на клуба на поетите, в който, естествено, Лудвиге поканен, като млад, обещаващ поет, „служителките“ в публичния дом, които са се грижили за момчетиите, оставени преди години без надзор, и дори са им помагали за домашните, доставчикът на шведски мрамор за паметниците Ризенфелд – философ и почитател на женската красота… и още много. Ремарк ги познава много добре, защото Верденбрюк е алюзия на Оснабрюк – града, в който е роден и отраснал. Описва ги: с ирония и обич –едните, и със сарказъм – другите.
А животът си върви. Срещи, сбирки, посещения по кръчми… къде другаде е по-подходящо за философски разговори, в които Лудвиг се опитва да внесе ред с извечния въпрос за смисъла на живота? Веселите случки, като с фелдфебел Кнопф, който след обиколка по кръчмите на града, когато се прибира редовно „осквернява“ големия черен обелиск от шведски мрамор – гордостта и богатството на фирмата (за съжаление – непродаваем в тези инфлационни времена) и Лудвиг го изненадва една нощ с глас като от йерихонска тръба и със заплаха за разжалване – този ужас за тевтонеца… Или по сериозните –като сблъсъка с разбеснелите се, „патриотично“ настроени младоци, утрешните пазители на „кафявата чума“, който се разгаря в истинска битка и – о, ирония! – компанията на Лудвиг (далеч по-малобройна) получава подкрепа от мъжете от певческото дружество… Така успяват дахвърлят як „артистичен“ бой на развилнелите се „патриоти“, бой, който, за съжаление, те няма да запомнят.

И в този пъстър калейдоскоп от герои, нарисуван с блестящия, колоритен език на Ремарк, с тънък хумор, ирония, на моменти – сарказъм, на места – будещ смях, все пак… и любовта намира своето място. Любов по време на инфлация. Младата акробатка Герда внася любовта в живота на Лудвиг. Но както казва тя, винаги този, когото искаш, е неподходящ. И за съжаление, съдържателят на ресторанта Едуард Кноблох, който предизвиква с вида и скъперничеството си присмех и подигравки, изведнъж се оказва „подходящият“. Урок за младия идеалист, който той посреща спокойно: Защо трябва всичко да товарим с някакви принципи, защо да не приемаме нещата такива, каквито са?
Но в този живописен груб свят на Ремарк има още една нишка – тънка, нежна… която води в друг живот – извън времето и пространството. В близката лудница има момиче от богато семейство със страшната диагноза „шизофрения“ – раздвоение на личността. И тя наистина е раздвоена. Според Лудвиг в хубавите си моменти тя забравя светското си име Женевиев и се нарича Изабела, а него зове Рудолф. Разговорите им са изпълнени с поезия, нежност, с желание да останат тук, далеч от жестокия тукашен свят, сред цветята, зелената трева и цъфналите дървета, където слънцето грее винаги в синьото безоблачно небе. Ражда се любов, по-истинска от любовта в действителния живот – нежна, възвишена, с много въпроси и задъхани отговори.
Идва краят на инфлацията. Правителството е изплатило всичките си дългове. „Ръжената“ марка стабилизира бързопроменящата се Германия. Какво става с нашите герои? Черният обелиск е продаден на публичния дом на една „именита“ негова „служителка“. Високата цена е платена с „твърда“ валута –холандски гулдени, нейния последен хонорар. Пак иронията на Ремарк – това стабилизира фирмата в началото на време без инфлация. В двора на лудницата Лудвиг среща внезапно оздравялата Изабела, но тя не го познава… вече е Женевиев, и го отминава с хладна вежливост, бърза да се включи в бурния светски живот. Още един кумир се е срутил… НоЛудвиг… няма време да скърби, очаква го широкият свят. Той ще пътува за Берлин, където Ризенфелд му е намерил работа в една редакция на вестник, това, което винаги е искал…
В романа „Черният обелиск“ има още една глава, последната, не по-малко интересна. В няколко страници Ремарк разкрива какво се случва с героите му по време на нацизма и Втората световна война. Но затова трябва да прочетете книгата…
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.