Наближаващият край на последните рок легенди Първа част

11/05/19 / ИЗКУСТВО
И значи ли това опело и панихида за самия рок





Деймън ЛИНКЪР

Рок музиката не е мъртва, но едва крета.
Това е вярно поне в два смисъла.
Макар продажбите на популярна музика като цяло да бележат рязък спад от върховата си точка около прага на новото хилядолетие, някои жанрове продължават да генерират търговско въодушевление: поп, рап, хип-хоп, кънтри. Но рокът – мощни усилватели и често електрически китари с дисторшън, бас, барабани, с мелодии, изпети с често хрипливи соло вокали, с песни, почти изключително стъкмени от членовете на рок групата – едва се мярва по класациите. Все още има значими рок музиканти, които правят музика в разнообразна стилистика – канадците „Big Wreck“ изпъкват чрез усложнен прогресив хард рок например, докато по-меката американска група „Dawes“ творчески се протяга към писането на задушевни песни, които процъфтяваха в Калифорния през 70-те на миналия век. Но тези групи често хвърлят тежки усилия в относителна неотличимост, като продават по няколко хиляди диска и свирят пред скромни тайфи по клубове и салони.
Но има и друг смисъл в заявлението, че рокът е с единия крак в отвъдното: почти всяка рок легенда, за която може да си помислите, ще предаде богу дух през следващото десетилетие, или там някъде.

Да, ние вече загубихме някои. На върха на иконите, които починаха ужасно млади преди десетилетия – Брайън Джоунс, Джими Хендрикс, Джанис Джоплин, Джим Морисън, Елвис Пресли, Джон Ленън – има литиен списък от легенди, покосени от болест, наркотици или просто от пределна възраст през по-близките години: Джордж Харисън, Рей Чарлз, Майкъл Джаксън, Лу Рийд, Дейвид Боуи, Тлен Фрей, Принс, Ленърд Коен, Том Пети. (Авторът пропуска знакови кончини като на Бон Скот, Томи Болин, Фреди Мъркюри, Крис Корнел, Рони Джеймз Дио, Джон Лорд, Леми, Малкълм Йънг, Джордж Майкъл и др. – бел.пр.)
Тези загуби бяха болезнени. Но те са нищо в сравнение с приливната вълна на задаващите се опела. Мъката и носталгията ще ни залеят. Да, останалите живи гиганти ще го преживеят най-тежко – та това са техните герои и поколенски съратници. Но рокът беше най-голямото градско събитие през 90-те, което породи Поколението Х, и не по-малко – мнозина от децата на новото хилядолетие. Всичко това означава, че ни очаква ужасно много горест.

Вече са запазили гробните си места: Боб Дилън (78); Пол Маккартни (77); Пол Саймън (77) и Арт Гарфънкъл (77); Кароул Кинг (77); Брайън Уилсън (77); Мик Джагър (76) и Кийт Ричърдс (75); Джони Мичъл (75); JДжими Пейдж (75) и Робърт Плант (71); Рей Дейвис (75); Роджър Долтри (75) и Пийт Таунсенд (74); Роджър Уотърс (75) и Дейвид Гилмор (73); Род Стюарт (74); Ерик Клаптън (74); Деби Хари (74); Нийл Йънг (почти 74); Ван Морисън (73); Брайън Фери (73); Елтън Джон (72); Дон Хенли (72); Джеймз Тейлър (71); Джаксън Браун (70); Били Джоел (70); Брус Спрингстийн (70). (Пропуснати са най-малко живите членове на „Дийп пърпъл“ от двете формации, Лу Грам, Гоми Шоу и много още – бел.пр.)
Малцина от тези легендарни рокаджии ще смогнат да доживеят до деветдесетте, въпреки тръните и глоговете, на които са боли телата си през всичките тези десетилетия. Но повечето няма да духнат деветдесет свещички на тортата си.
Това ще ни принуди не само да понесем тяхната кончина, но и да се противопоставим на собствената си смъртност.
От самото си начало рок музиката е била винаги израз на открито неподчинение, утвърждаване на младежката жизненост, ексцесивност и либидо – против опустошенията на времето и зрелостта. Този импулс понякога (често!?) избуяваше до глупост. Само си спомнете ранния рок химн, в който певецът прокламира: „Надявам се да умра, преди да остарея“. Като жест, това беше същностно изявление на рок самохвалство, но силно се съмнявам, че неговият автор (Пийт Таунсенд от „Ху“) съжалява, че е доживял почтената си възраст.

Едно е младият музикант да настоява, че е по-добре да прегори, отколкото да гасне безлично. Но дали това непокорство задължава артиста да води саморазрушителен живот и оригиналността му да е вързана към активно ухажване на самоунищожението? Само заблуден младок, убеден в своята непобедимост, или нихилист може да прегърне такъв идеал. За повечето рок звезди самохвалството беше или се превърна в акт едва след като месеците се проточиха в години, а годините – в десетилетия. Непокорството имаше свойството да се сублимира в изкуство, с битка против ограниченията и принудите – копнеж да преминеш отвъд (break on through to the other side – стих от песен на „Дорз“ – бел.пр.) – смесена с творческата амбиция да създадеш нещо, което си заслужава да е трайно. Рок звездата стана друга в цивилизационния наниз от гении, яростно опълчени против угасването на светлината.
Превод: Георги ВЕНИН

 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2019, Всички права запазени.