Деймън ЛИНКЪР
Рок музиката винаги е била популярно изкуство, правена и потребявана от обикновени, несъвършени хора. Самите артисти често бяха самоуки, попили влияния от къде ли не, оцветяваха стилове по нов начин, противейки се на техните ограничения като музиканти и певци, ползвайки и прилагайки технологични новости в мига, в който се появяваха. Мнозина се домогваха до изкуството – в композирането, звукозаписите и изпълнението на живо, – но за да го постигнат, те трябваше да се издигнат над калните локви, от които бяха стартирали.
Преди за се пръкне от ритъм-анд-блуса към края на 50-те, и отново – откакто започна дългото му оттегляне с рев в края на 90-те, нормата за правене на популярна музика все е била писане на песен и звукозаписна продукция, заложена в модела на колективното начало. Обикновено това се нарича подход „Brill Building“ (съграждане на нещо чудесно, качествено, първокласно – бел.пр.) за правене на музика, именуван на една сграда в Среден Манхатън, където водещи музикални екипи и студиа са били разположени в предрокаджийската епоха. Професионални писачи на песни, които се трудят усамотени в малки стайчета и произвеждат бъдещи хитове за певци, които записват, надзиравани изкъсо от екип продуценти и корпоративни безделници. Днес нещо забележително сходно се случва и в поп и хип-хоп изделията, със звукови файлове препращани в архивиран вид към малобройна групичка успешни автори на песни и продуценти, които прибавят разни уловки и производството цъфти, за да генерира екипен продукт, който може да бъде описан само като примитивно, бездушно съвършенство.
Това е музика, създавана от комитети и единодушие, която агресивно търси възможно най-широката публика, където да захапе опашката си. Рокът (по-специално практикуваният от най-съзидателно амбициозните групи от средата на 50-те: „Бийтълз“, „Роулингстоунз“, „Кинкс“ и „Бийч бойз“) разпиля този начин на работа и за няколко десетилетия царстваше един нов модел на пълнокръвно рок творене. Както пише критикът Стийвън Хайдън в своята прекрасна книга „Twilight of the Gods: A Journey to the End of Classic Rock“ („Здрачаването на боговете: пътешествие към края на класическия рок“), рок групите и соло звездите имаха огромна творческа свобода и най-добрите от тях използваха всяка йота от нея. Те пишеха своя собствена музика и текстове, съчиняваха свои аранжименти, експериментираха с множество свръхамбициозни техники и проследяваха дизайна за обложките на своите албуми, продажната и маркетинговата кампания, както и замисъла на все по-театралните и декадентски концертни турнета.
Това не значи, че е нямало корпоративен надзор или външни влияния върху рок музикантите. Звукозаписните компании, професионалните продуценти и тон инженери бяха обикновено на кормилото, за да бъдат сигурни, че тяхната репутация и техните инвестиции ще бъдат защитени. Въпреки това в поразителна степен артистите творяха непритеснено. Към песните и албумите всички – самите музиканти, но и звукозаписните компании, критиците и, разбира се, феновете, – се отнасяха като към Послания. За известно време капиталистическата машина направи възможно и устоя на съзидателността в изкуството, която понякога постигаше нови форми на човешко превъзходство. Това, че не продължи дълго, не бива да отрича признанието колко забележително беше, докато съществуваше.
Като всички паметни актове на съзидателност, творците бяха тласкани от стремежа да надхвърлят собствената си ограниченост, да създадат нещо с непреходна стойност, нещо трайно, което ще надживее онези, които са го създали. Този хъс към безсмъртие се проявяваше по толкова много начини – в оглушителния звук и ослепяващо-сетивната прекомерност на рок концертите, в смъртоносните ексцеси на купоните и наркотиците, в преклонението на групитата, жадни да завлекат в леглото своите полубогове, чиито постери красяха техните стени, в безочливото литературно домогване на певците-песнописци, с умопомрачителните експерименти с кантатните форми, белязани от сякаш нечовешки ритмична и мелодична сложност, в оркестровата фриволност, амбиция и – да – в честата претенция на концептуални албуми и рок опери. Всичко това бяха евангелия за вездесъщия човешки копнеж да надживеем настоящето – да продължим да живеем в миналото след сетните си дни. Стремеж да сграбчиш и да не пускаш безсмъртието.
Всичко това бе лъжа, но красива лъжа. Дните на рок „звездите“ са преброени. Т ще умрат, като всички нас. Никой не остава жив. Когато оплакваме кончината на тези легенди и трагичното величие, което наследяваме от тях, за да му се наслаждаваме през времето, което ни остава, ние ще оплакваме и себе си.
Превод: Георги ВЕНИН
|