Над 300 души на премиерата на „Жажда“ от Захари Карабашлиев с акварелните илюстрации на Дамян Дамянов

12/06/18 / ИЗКУСТВО
Голямата изненада на вечерта обаче беше Спас Карафезов – реалната личност, вдъхновила историята на главния герой на „Жажда“.





 Червени завеси, приглушена светлина и тиха музика. И минута след това абсолютна тъмнина, която заля салона на Голямата сцена на Младежки театър „Николай Бинев“ малко след 19:00 ч. на 5 декември 2018 г.
Между звуците на плискащи вълни и чайки се чува глас: „На 18 години, 3 месеца и 2 дни загубих зрението си“. Един-единствен прожектор осветява познат силует. И така великолепният Владо Пенев откри премиерата на новата книга на Захари Карабашлиев с акварелните илюстрации на Дамян Дамянов – „Жажда“.
Повеждайки събралите се над 300 души към проглеждането, актьорът ги остави отново в тъмнина сред вълните.
Минути след това на сцената се появи пиарът на издателството – Темз Арабаджиева – която призна: „Няма по-добър начин да ви се отблагодарим за това, че сте тук, освен като поканим на сцената виновниците за тази вечер – Захари Карабашлиев и Дамян Дамянов.
Тримата разведоха зрителите из необятния свят на „Жажда“и разкриха малко повече подробности около процеса на създаване на творбата: за смесването на средствата на две различни изкуства, за морето и собственото минало като източник на вдъхновение, за неочакваните срещи и концептуалните решения.
Голямата изненада на вечерта обаче беше Спас Карафезов – реалната личност, вдъхновила историята на главния герой на „Жажда“. Незрящият, но неуморен пътешественик в света на виждащите открадна сърцата на публиката. След забавните истории, които гостът разказа като председател на Национално читалище „Луи Брайл“, той се впусна в разговор за живота в тъмнина на хората в България, за прекъснатите житейски пътеки, които слепотата причинява, и се обърна към всички, предизвиквайки сълзи в очите на редица от присъстващите: „Пазете очите си, хора! Радвайте им се и никога не утолявайте жаждата си за живот“.
След този финал място за други въпроси нямаше, а щастливата публика се реди около час и половина за автограф.




Из „Жажда“ от Захари Карабашлиев


На 18 години, 3 месеца и 2 дни загубих зрението си.

Лъжеха ме първите седмици след това, че било уж реакция на организма. Баламосваха ме, че съм щял да прогледна, че било временно, че уж незнамсикакво… Вятър. Животът е страхотна работа. Съвършена машина е човешкото тяло, ама с нея трябва да се внимава.

Опитвах да свърша с живота си тогава. Няколко пъти подред опитвах, но все не се получаваше – веднъж с електричество, после друго, после се хванах да се беся, трових се с някаква отрова, изповръщах си червата, ама явно и не съм бил много сериозен в тази работа, мисля си сега от дистанцията на времето. Защото, ако наистина съм искал, щях да намеря откъде да скоча, нали така? Но това е друга история. Как съм преодолял ужаса от слепотата си е пък съвсем друга история. Съвсем друга история. Но знай и запомни от мен. Ужас е. Слепотата е ужас, кой каквото и да ти казва, както и да се опитва да го замаже. Ужас е да загубиш очите си. Няма такова наказание за човек! Нищо не може да замести света навън, няма нищо като един красив залез, като едно тъмно, звездно небе, или когато цъфти вишната, или кестен да вземеш в ръката си, един току-що излюпен кестен! Да видиш свещ как догаря, или цвете напъпило, или дете като се смее, две хубави очи… жилките на листото – виж как прозира животът, като го погледнеш срещу слънцето. Няма, няма, няма го това. А човек е създаден да вижда, да се наслаждава и да открива прозрачността на света. Защото светът е по-прозрачен, отколкото ни се струва. Ама късно го разбираме това, понякога прекалено късно.
Но сега разказвам за студентския лагер, спирка „Почивка“ и моята първа среща с морето, което така и дотогава не бях виждал. Може би точно тази жажда да го видя, ме е хвърлила да плувам сам сутринта рано. Даниел, аз бях сърдит, бях гневен, че не можех да го видя със собствените си очи. Бесен бях. Когато съм можел, не ме пуснаха да го доближа. А когатo вече плувах в него, не можех да го видя. Бесен бях.
Та думата ми е, че сигурно съм се заблудил, защото една моторница мина близо до мен и аз се стреснах, и може би съм заплувал в обратна посока, после друга моторница мина. И явно съм се объркал. А когато шумните лодки се отдалечиха и всичко се успокои след тях, изведнъж се оказах в тишина. Абсолютна тишина. Не чувам нищо. Не чувам брега. Не чувам чайки. Не знам къде съм. Само шумът на морето. Успокояващ, ще кажеш. Ама не е. Защото моят единствен ориентир във водата е шумът от брега. Няма друго. Не е като в река – ако не е този бряг, ще е другият. В морето, ако не знам къде е брегът – загубен съм. И започвам да плувам – аз горе-долу по топлината на клепачите мога уж да определя къде е слънцето. Опитвам да не се паникьосвам, защото паниката е най-лошото. Плувам, после се отпускам от време на време да почина, след това пак започвам да плувам. Сега вече се надявам да чуя я моторница, я нещо друго. Ама няма. А вълните – къси, коси, заблуждаващи – удрят, удрят, секат леко и сякаш идват отвсякъде. И си викам Ангеле, Ангеле, това море, дето толкова си го искал цял живот, нарочно ти е било отказано. Бог ти взе очите, за да не го видиш това море. Ама ти – не, та не. Искаш море – на ти сега море. Взе ти Бог очите, сега ще те вземе и теб, ще те прати да храниш рибите. Започнаха да ми се появяват и такива мисли, Даниел. Всякакви мисли започнаха да се въртят. Помня, много ми дотежа тогава, задето още не съм бил с жена. Така се беше получило – здраво, право момче, ама ето – това нещастие със слепотата и бях още девственик. Единствената гола жена, която бях виждал, беше една сигурно осемдесетгодишна баба, на която правеха клизма. Случи се в болницата точно преди да ослепея, носеха ме на количката, минавахме покрай стая, на която не бяха затворили вратата, и – хоп, тази гледка с бабата и клизмата. Цветът на краката ѝ, напукани и сухи, кожата ѝ, сива като глина, другото – можеш да си представиш. И си викам – това ли ще отнесеш със себе си като спомен за жена, Ангеле? Това ли ще ти остане? По-добре да не го беше виждал. По-добре да си беше останал с фантазиите. Ама нейсе.
И така, вече е минало много време от сутринта, аз съм някъде във Варненския залив, нямам идея къде е север, къде юг, къде е „Почивка“, къде – Одеса. Плувам в една посока, броя наум, после се обръщам и плувам също толкова отброявания в противоположната, ама какво правя, какви ги върша, един бог знае. Започвам да се уморявам. Раменете ми не са свикнали толкова да гребат. А и моят ориентир, слънцето, взе че се скри зад облак, притъмня, стана еднакво мрачно навсякъде, знаеш как става понякога и така, представи си – моя милост като една точка, която се щура напред-назад. И вече е минало много време, откак съм във водата. Температурата на тялото ми се занижава, раменете ми съвсем се изморяват – все пак плувец, плувец, ама можеш ли с часове да плуваш безцелно и да не се изтощиш. А започвам да усещам и друго – жаждата. Понеже съм в морето отдавна, сутринта не помня да бях пил вода, а и солената вода постоянно в устата ми – явно съм ожаднял много. И това е беля, с която пък никак не мога да се справя. Започвам да усещам, че ме наляга по-страшното от умората – безсилие.
По едно време, вече каталясал – знаеш я тази дума, нали, изтощен значи – лягам аз по гръб, отпускам се във водата, ху-у-у-баво се отпускам, разтварям ръце и крака, нормализирам дишането си, опитвам да нормализирам дишането си, ти знаеш сигурно как силно се чува дишането, когато ушите ти са под водата, тогава чуваш дишането си, сякаш някой друг диша в теб, сякаш самото море диша в главата ти. Дишам, дишам, напасвам своя дъх с вълните, един вид, като че аз и морето ставаме едно. И започвам да си говоря сам, да се самонавивам, че всичко е такова, каквото трябва да е. Така е трябвало да стане. Ще се отпусна сега, ще се примиря, ще се оставя на природата и тялото ми ще се върне в материалното, а душата ми ще си отиде там, откъдето е дошла, от божественото. Викам си – ето, Ангеле, всичко е такова, каквото трябва да бъде, четеш сега в университета философи, изпити държиш по антична философия, приеми нещата геройски, не с паника. Остави се на милостта на божествата, на природата. И с теб, и без теб светът ще е същият. Нищо няма да изчезне, просто ще премине от една форма в друга, но субстанцията ще остане. Самонавивам се, ако ме питаш сега, самоуспокоявам се, това е упойката на мисленето. Има моменти, в които разумът трябва да работи и като анестезиолог, нали? И усещам уж, че се унасям, унасям, придрямвам ли там, медитирам ли, не знам. Докато по едно време от вътрешната страна на клепачите ми се появява един сребристочервеникав, лъскав отпечатък на човешка фигура. Силует на човек, разперил крайници. Като този на Леонардо, разтворил ръце и крака, и се рее точно като мен самия в този момент – рее се с разперени ръце и крака, рее се в пулсиращата тъмнина под клепачите ми. И аз го гледам известно време и му казвам аз на отпечатъка: не знам кой си и какво си, но ако може – върни ме на брега. На отпечатъка го казвам това. Имаше едно време по панаирите из провинцията, имаше едни пътуващи панаири тогава – със сергии, финтифлюшки, Факира Мити, маймуни с червени задници, най-дебелата жена с брада и мустаци, пехливани, танцьорки и магьосници, джуджета, деформирани хора – кой без стомах, кой без ръце, какви ли не, кой знае откъде ги намираха… Та имаше едни шатри там тогава, показваха всякакви неща – от овца с две глави до женска вулва в буркан… Имаше един номер тогава, казваше се „невидимият човек“. Влизаш в една тъмна палатка, заслепяват те с един прожектор в очите и пред теб се появява един човек, после светват лампи – няма го човека, не е там. Затваряш очи – виждаш човека, отваряш очи – няма го. А то е някаква оптическа илюзия сигурно, но така се казваше фокусът – „невидимият човек“. Та ето ме там, в морето, по гръб, разперил ръце и под клепачите ми сякаш се появява отново невидимият човек. А може би слънцето беше се подало зад облака, нещо се е случило я в мозъка ми, я в спомените, не знам. Но се обръщам в този момент аз директно към невидимия и му говоря, казвам му: виж, прави каквото си решил, но нека има някакъв смисъл. Това, че ми взе очите, беше според мен напълно излишно. Сега си решил да ме давиш, нямам представа защо, ти си знаеш, но наистина не разбирам промисъла. Ако има такъв, обясни ми го, моля те, наистина те моля, така и така ще ме вземеш, няма да издам на никого тайните ти, големите ти тайни. Просто ми обясни. Той мълчи, но аз продължавам. Какъв беше смисълът първо да ме ослепиш, да не ме вземеш още тогава, а да ме оставиш да се мъча без зрение, да свиквам да се оправям без най-скъпото си – очите, да продължа живота си... А после да ме бухнеш тук в това меко море и да ме удавиш. Не го разбирам просто. И така нататък. Диалогизирам, пазаря се аз с отпечатъка в съзнанието си, с невидимия човек, но и се успокоявам, отдъхвам, почивам, отпускам се, отпускам се, олеквам…

И осъзнавам, че този невидим човек сега, разперил ръце и крака, е моят отпечатък върху света. Аз съм този разперил ръце и крака, аз съм си своят невидим човек.






Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2018, Всички права запазени.