CultureSpace Статии История, Култура, Изкуство, Мистика

Най-великите литературни произведения наистина ли са неоткрити?

08/29/22 / ИЗКУСТВО
Само малка част от световните истории са оцелели. Какво може да е изчезнало по пътищата на времето?





culturespace.bg

Твърди се, че когато голямата библиотека в Александрия пламнала, изпепеляването на книгите е отнело шест месеца. Не можем да знаем дали това е вярно. Темите как точно библиотеката е стигнала до края си и дали изобщо е съществувала са били предмет на спекулации повече от 2000 години. В продължение на две хилядолетия сме били преследвани от идеята, че това, което ни е предадено, може да не е представително за огромния корпус от литература и знания, създадени от хората. Това е страх, който се потвърждава и чрез нови методи за оценка на размера на загубите.

Пожарът в Александрийската библиотека

Последният опит беше ръководен от учените Майк Кестемонт и Фолгерт Карсдорп. Птолемеите, които създават библиотеката в Александрия, са имали прозорливо фараонска виждане: да съберат всяка книга, която някога е била написана, под един покрив. Кестемонт и Карсдорп имаха по-скромна цел: да оценят степента на оцеляване на ръкописите, създадени в различни части на Европа през Средновековието.
Като използват статистически метод, заимстван от екологията, наречен моделиране на „невиждани видове“, те екстраполират данните за това, което е оцеляло, за да преценят колко не е, като се връщат назад – от ръкописите, които имаме днес, за да оценят какво трябва да е съществувало в миналото.
Цифрите, които публикуваха в списание „Science“ по-рано тази година, не са приятно четиво, но потвърждават данните, получени чрез други методи. Изследователите стигнаха до заключението, че поне 90% от средновековните ръкописи, съхраняващи рицарски и героични разкази – свързани с крал Артур например, или със Сигурд (известен също като Зигфрид) – са изчезнали. От самите истории около една трета са изгубени напълно, което означава, че не е останал ръкопис, който ги съхранява.
Проучването разглежда и въпроса доколко представителни са оцелелите истории и ръкописи. Средновековната ирландска и исландска наративна художествена литература, изглежда, е оцеляла много по-добре от английските съответки. Една от причините може да е, че практиката на ръчно копиране на текстове се е запазила много по-дълго в Исландия и Ирландия, отколкото в Англия, което означава, че там всяка средновековна приказка е запазена в повече ръкописни копия – и така защитена, до известна степен, срещу неизбежното си погиване.
Причините за загубата са многобройни – от пожари и други бедствия, до разпадане или рециклиране на материал, върху който са написани текстове, до цензура, некомпетентност и корупция. През цялата история най-разрушителната от тези сили вероятно е бил огънят – и то не само в Западния свят.

Проф. д-р Михаел Фридрих

Михаел Фридрих, синолог от Хамбургския университет, отбелязва, че императорската библиотека на китайската династия Хан е била до голяма степен унищожена от пожар през I век сл.Хр., по време на период на вътрешни борби. Когато по-късна династия се опитва да изпрати друга императорска библиотека по канал до новата си столица, повечето от корабите потъват.
Най-големите хранилища на книги винаги са имали тенденция да се формират в центрове на власт, понякога придавайки на тази власт легитимност, което ги прави очевидни мишени по време на политически катаклизми или просто странични щети при смяна на режимите. Както пише италианският литературен историк Лучано Канфора през 80-те години на миналия век в „Изчезналата библиотека“, резултатът е, че „това, което е стигнало до нас, не е получено от големите центрове, а от „маргинални“ места, като манастири, и от разпръснати частни копия“.
Има още един проблем: големият обем на текстове. Когато става въпрос за индийски и будистки традиции например, броят на древните ръкописи, които са оцелели, но тепърва ще бъдат проучени, се оценява на около 10 милиона, въпреки че Фридрих казва, че е виждал изчисления и до 30 милиона. Просто няма достатъчно учени с подходящия опит, включително с необходимите езикови умения, за да свършат работата.
Изкушаващо е да се мисли, че след появата на печатането с подвижен шрифт, което се случи в Европа през XV век (и векове по-рано в Китай), литературната ерозия може да се забави, просто защото изработването на копия става по-лесно. Но Дейвид Макинис от университета в Мелбърн казва, че това не е непременно вярно. От една страна, злополуки продължават да се случват, както когато бунтовниците опустошават лондонския театър „Кокпит“ през 1617 г., като запалват пожар, при който всички учебници на театъра изгарят.
От друга страна, не всичко, което е било за сцената, е било страница по страница. Когато пиесите били отпечатвани, то е сторвано евтино, в тираж от около 500 копия и тези копия често били разпарчатявани – буквално. В резултат на това, казва Макинис, вероятно пропускаме първото издание на пиесата на Шекспир „Напразни усилия на любовта“, тъй като най-ранното известно издание е описано като преработено издание. Всичко, което е останало от друга пиеса, която знаем, че великият драматург е написал – „Love’s Labour’s Won“, е нейното заглавие.

Д-р Дейвид Макинис

Макинис изчислява, че 543-те пиеси, които са оцелели от 1576 г., когато се отварят първите публични театри в Лондон, до 1642 г., когато пуританите ги затварят, представляват малка част от всички произведени. Други 744, които със сигурност са съществували, са загубени и вероятно са написани още стотици, за да попълнят календара на репертоара, но от тях не е останала и следа. Някои пиеси са преведени на немски и изпълнявани на континента от пътуващи английски актьори, включително произведения на Шекспир и Кристофър Марлоу. Поне една пиеса, написана за английския театър, чийто автор е неизвестен, е оцеляла само на немски – „Комедията на кралица Естер и надменния Хаман“ – а може да има и други.
За съжаление, не можем да се утешим, че пиесите, които оцеляват, непременно са били най-добрите или поне най-популярните. Макинис сумира бройката въз основа на щателното счетоводство на един лондонски импресарио през 90-те години на XVI век – Филип Хенслоу, и прави следното заключение: „Изгубените пиеси се представят поне толкова добре, а обикновено и по-добре от пиесите, които са оцелели. Те определено не са по-лоши, носили са добри печалби и са загубени по различни причини, които не се дължат на качеството“.
Всъщност литературните историци са склонни да избягват изобщо въпроса за качеството. Проблемът е, че нашите критерии за оценяване на литературния талант са оформени от текстовете, които са стигнали до нас. Даниел Сойър от Оксфордския университет казва, че със сигурност е имало първокласни средновековни писатели на английски, чиито произведения не са оцелели, но се пита дали сме подготвени да оценяваме тези произведения, ако се появи нещо сега. „За англоезичните, посочва Сойър, един писател хвърля гигантска сянка върху останалите: Шекспир. Той не само е оставил пръстовите си отпечатъци по целия ни език, но е препратката, спрямо която се съпоставят всички други писатели“.
И все пак през живота си Шекспир отговаря на богата и разнообразна литературна екосистема. Неговите съвременници разпознават и други велики – включително поет на име Томас Уотсън, чиито възхвалявани пиеси почти всички са загубени (оцеляла е само една, неговата версия на „Антигона“ на Софокъл, написана на латински). Кой знае как бихме преценили, че Шекспир – когото един съвременник описва като „наследник на Уотсън“, – е оцелял сред пълния спектър от английска литература от неговото време или от епохите преди и след него. Кои биха могли да са гигантите на световната литература, ако знаехме точно какво съдържат тези 30 милиона индийски ръкописи или ако милионите други, които са били изгорени или потъпкани, бяха оцелели. Понякога славата е по-малко свойство на велики умове, отколкото случайност на историята.
Източник:Pocket
Превод от английски: Георги ВЕНИН

 




Начало / За нас / Статии / Видео / Контакти 2022, Всички права запазени.