Ние сме в дълг към тази личност.Не сме проникнали дълбоко в нейния свят, в глъбините и потайните кътчета на специфичното му актьорско и човешко дарование. От сериозен анализ се нуждаят артистичната му природа и режисьорските му умения. Не са записани спомените на живите свидетели на неговото творчество, доколкото ги е имало… Не са разпитани внимателно и подробно потомците… Така, както нямаме време, навици, потребност от анализ, усет за историзъм, съществува сериозна опасност да пропуснем съдбата на този уникален човек, чийто житейски и художествен път е съдбоносно свързан с развитието на театралното изкуство у нас, и изобщо с българската култура. Дано отбелязването на 100-годишнината от рождението на Варненския театър послужи като отправна точка за едно търсачество, за събуждане на любопитството към тази достойна, извънредно интересна, богата, белязана със знака на дарбата, човешка природа.
![](/files/Ст_ Б_ 1(7).png)
Стоян Бъчваров е роден на 25 юли 1878 г. в село Медвен, Котленско. Това е родното място на бележития автор на „Записки по българските въстания“ Захари Стоянов. Родът Стоянови и родът Бъчварови произхождат от общ прародител: Стоян. Ето защо това име, по старинна българска традиция, непрекъснато се повтаря, предава и носи от потомците. Ако се вгледаме внимателно в рождената дата, ще забележим, че той се ражда заедно със свободата на България. Последното дете на Велика и Стоян Бъчварови. Последно, защото в една от битките за българската свобода загива баща му, без да дочака раждането на своя изтърсак. Синът така и не узнава къде са костите на Стоян бъчваря – братовчеда на Захари Стоянов, буйна и непокорна глава.
Отглежда го като собствено дете най-големият му брат Димо Бъчваров – първият кмет на Медвен след Освобождението. Стоян расте и играе момчешките си игри заедно с децата на Димо: Стоян, Васил, Велика, Коста, Захари, Симеон. Медвенското детство на Стоян Бъчваров е неотменно свързано със Синия Вир и с дъхавите ливади, за които разказва Захари Стоянов, когато описва родния си край.
Първоначалното си образование завършва в селото, а прогимназията – в Градец и Котел. Тук е мястото да споменем, че момчетата от рода Бъчварови до един получават най-високо образование. Стават лекари, учители, архитекти, агрономи, икономисти. Те са част от нашата следосвобожденска високоерудирана интелигенция. Петнадесет-шестнадесетгодишният Стоян Бъчваров известно време е учител из карнобатските села . Успява да спести пари и сам се записва в Казанлъшкото педагогическо училище. Тук попада под влиянието на социалистическите идеи, много модерни сред казанлъшката младеж тогава. Инициира стачка против преподаването в училището и е наказан сурово. Изпращат го под конвой в Шумен, в VII пехотен полк, за принудително отбиване на военната служба. По това време той няма дори навършени 17 години. Но юношата от Медвен е бил вече изградена личност, буйна, романтична, свободолюбива.
През есента на 1895-а Бъчваров постъпва в четвърти клас на прочутата Варненска мъжка гимназия. Вижда морето, белия град и те остават завинаги в сърцето му. В началото на 1897-ма за първи път участва в ученическо театрално представление. Първа мъжка гимназия е люлка на варненския любителски театър и тъкмо тя заразява с тази страст емоционалния младеж. „Взема ми акъла“ – пише Стоян Бъчваров в спомените си. Обсебва го театралната магия и не го пуска до смъртта му. На ученическа сцена изпълнява ролята на Херман в спектакъла „Разбойници“ от Шилер. Тази първа изява става на 29 март 1897 г. Той старателно записва датата в бележничето си и я смята за начало на своята сценична дейност.
По-късно, без да се замисля, се включва в първата попаднала в полезрението му пътуваща трупа. С артисти-скитници, мизерни и окаяни, започва митарството и изкачването му по дългия, трънлив, отчайващо грапав и труден път на българския провинциален актьор. В трупата на Войден Чернодрински той получава толкова жалка заплата като начинаещ артист, че едва свързва двата края. Този период от живота му, неуютен и гладен, е белязан с изключителна любов към театъра. Изпитание на волята. Страданията и лишенията не го отклоняват от избраната цел. Възниква въпросът – що за любов е това?! Страдание и любов, любов и страдание… За съжаление отговор няма. Може само да гадаем за усилията и проявите на този страхотен българин, с огромен мерак за театър, разсмиващ публиката по села и градчета, жизнен, пъргав, ограничен, обаятелен.
През пролетта на 1902-ра го извикват в театъра на Матей Икономов. Това е вече сериозна трупа. В „Съвременен театър“ поверяват на младия Стоян Бъчваров отговорни роли. Тук той създава образа на Дядо Лука от пиесата на Горки „На дъното“. В този театър Бъчваров се утвърждава като творческа личност, като богато, разностранно дарование.
През 1904 г. Бъчваров става член на сформиралия се Народен театър. Това е неговият триумф, творческата му победа. Попада сред съзвездие от големи български артисти: Сарафов, Будевска, Ганчев, Кирчев, Стойчев, Снежина… Те го приемат като достоен и равен. През 1908-ма е на специализация в театрална Москва, където осем месеца посещава представленията на МХАТ, Малый театър, Театъра на Корша… Гледа повече от 80 представления. В Москва Бъчваров придобива голяма театрална култура. Среща се и контактува със забележителните Станиславски, Немирович-Данченко, Качалов, Москвин, Комисаржевска, Ермолова… От него време са московските му бележки. В тези бележки той подлага на анализ изкуството на руските артисти и откровено споделя своето мнение. Вглъбява се в майсторството на корифеите, но отбелязва и несъвършенствата: „Преиграват. Сантименталничат…“. Още тогава Бъчваров проявява своето забележително чувство за мяра и критичен усет към сценичното поднасяне на страстите.
![](/files/ст, Бъч_.jpg)
През 1910 г. Стоян Бъчваров напуска театъра и заедно с друг варненец – Антон Страшимиров, основава пътуваща театрална трупа „Смях и сълзи“. В тази трупа Бъчваров е актьор и режисьор. Тук се проявява способността му да изгражда художествената последователност и цялост на театралното представление.
През 1921-ва е поканен за директор на току-що сформирания Варненски театър. Този факт заслужава по-специално внимание...
Откъс от книгата „Варненският театър – обществен феномен”, изд. СНЦ „Виа Антика”,2016г. Автор – Сия Папазова.
|