Нашенските поп и рок текстове „КАМЪНИТЕ ПАДАТ“... В НАШАТА ГРАДИНА,

02/04/19 / КУЛТУРА
или Който пее (глупости), (зло) не мисли Първа част





Георги ВЕНИН

I. Като ми пееш, Кичке ле...

Патинираното клише ми натрапва да започна с баналното „В начало бе Словото...“. Но всички знаем, че в песенния жанр при деветдесет на сто от случаите текстописците кретат след композиторите и натъкмяват срички по вече готова мелодия...
По-обезсърчителен обаче е друг факт: колективното мнение е изградило своята преценка за песенните текстове въз основа на масовата поп и рок продукция, а не въз основа на някакъв (избистрен, обоснован) естетски критерий. И тъй като масово са разпространени блудкавите, малозначещи словоплетства, колективното мнение е заключило, че текстът в една песен е нещо незначимо. В този случай трябва да замълчим, защото е губивреме да чепкаме една толкова маловажна божем материя. С една дума, щом съм се изстъп(ан)ил пред вас, значи съм приел (априори; принудително, ако щете) аксиомата, че текстът в една песен е нещо важно. Или би трябвало и може да е нещо важно (наред с „Hey, Joe“ съществува и „Shine On You, Crazy Diamond“, нали?). Ще си приказваме, значи, за текстове, съизмерими с музиката. Ако тя е по същност, по насоченост, по корени всекидневна, стереотипна, клишетна и прочие, както обосновава в книжлето си „Обърнатата пирамида“ Розмари Стателова, не може да очакваме друго и от текста. Ако обаче – като контрапункт – тя, музиката (да речем, в рока), е „пробив в табуирани зони и отказ от някаква конвенционалност“ (цитат от същата книга), ще използваме шанса си. Макар да си давам сметка, че пробивът и отказът биха могли да имат само музикално, а не задължително и словесно изражение. Имам обаче още едно основание: независимо какъв е световният опит в популярните жанрове, българската естрада (тургам тогавашното обозначение) зачена със сериозни текстове: Дамян Дамянов, Павел Матев и други наши „башка“ поети бяха всред предпочитаните автори, от които се черпеха текстове за песни, макар съотношението между текст и музика да зависи от музикалния стил (натоварено с дълбокомислен текст, едно диско парче ще звучи кичозно; да не говорим за Скатмън Джо, на когото изобщо не му трябва текст). Така че аз съвсем нееретично допускам възможността ние да си имаме СВОЯ ТРАДИЦИЯ в тази област, както френският шансон продължава и до ден-днешен да залага на дълбоко(с)мисления текст независимо от опустошителния смерч на англоезичните образци. Още повече че (твърдя го) нашият беден, нищенски, балкански рок има основание да се нарече МОРАЛЕН. Когато Рони Джеймз Дио, обгърнат от разкоша на своя замък, пише митологични текстове за бедните, отритнатите, низвергнатите, несретниците, той е просто една ситна брънка от многобройните доказателства, че моралът (ВЕЧЕ!) не е в тъканта на „оттатъшния” рок (откак той е ЧИСТ бизнес); при нас най-малкото би могъл да бъде, понеже пеещи и слушащи сме на едно дередже: равни в нищетата.

Уви, все още има основание старият ми афоризъм, че ако не разбирате текста на една песен, това не променя смисъла й. Тъй като пространството за словоизлияния е кът, ще се спра само на онези от българските поп и рок текстове, които според мен претендират да са сериозни и/или оригинални и някак са се оказали на повърхността на масовия интерес (макар Станислав Йежи Лец с основание да казва, че на повърхността се задържат онези, които много-много не задълбават); главно ще захапя ГАФОВЕТЕ в тях, за да бъде оправдано моето каканижене тук и да има файда. Текстове в орбитата на ресторантьорските, мелодраматично-сълзливо-сополивите призовавания на звезди, морета, луни, любови, самоти, мрак; текстове с риторични подкваски като „защо“ („Защо е тъй? Защо вървя? Защо съм сам? Защо ме остави?“) и прочие, особено когато са само патетични или само жаргонни (откровено вулгарни), и то без (само)пародиране; текстове от типа „Пиринфолк“ или тъпонски рап хич не гъделичкат любопитството ми. За мен, за всеобщ ваш ужас, на границата с „Пиринфолк“ са и „Контрол“, за които текстът е просто намигване; за „Контрол“ няма значение какво, а как (да куфеем, да ни е гот, да ни е gusto) – тези песни не са пародии, както се опитват да ни внушат, защото пародията е нещо сериозно; в пародията има не само провокация, шок, непривичност, но и послание, а при „Контрол“ има чиста наслада от необременения непукизъм (куфеене). Затова ще говоря по-наедро, няма да правя тематични анализи, няма да се заяждам с, да речем, срещаното в десетки български песни плеоназно съчетание „отново пак“, което е нещо като „врат с шия“ или „тъмен мрак“, или пък с лишните думици „един“, „кажи“, „нали“, които чисто и просто пълнят срички... Само ще дам пример за разновидност на премилозливо-презатрогващо излияние: „Не искам да знаеш“ на Кичка Бодурова. Нормалният човек би трябвало да се черви на първосигналните вопли, излети в нещо като рап-речитатив с неравнобройни срички и с малко по-певък крайчец – самотницата облича дрехите на Бившия, за да Го чувства прилепен до себе си... мраз в сърцето... ах, как страда и колко е пияна в онзи час...! Като връх на всичко, лирическата героиня не иска Той да знае, че съществува за Него – това, последното, е очебийна двусмислица и може да означава, че тя все пак съществува за Него, сиреч Той не я е „заборавил“, неин е, люби я; тогава защо тази мила дама не ще Той да знае нещо, което и без това знае... и защо е целият този сърцедробителен хленч! Нейсе, запуши я...

II. „Налюбването“ на текстовете
Правилото, че твърде самобитното, твърде оригиналното, новаторското по определение не е хит, важи и за песенните текстове. Според мен тук трябва да се дири разликата между поезия и песенен текст, макар да има много междинни варианти – поетичен песенен текст; напевна поезия; поезия, използвана като текст. Отликата веднага се съзира, когато някои текстове излязат сбрани в книжка (Георги Минчев и дори Мишо Белчев, които чудесно звучат изпети, прочетени като стихотворци, като текстописци, или както щете, изведнъж зазвучават недодялано). За хората, които пишат и поезия, и текстове за песни, дилемата поетичен – песенен текст е решена интуитивно: сякаш става дума за съотношение като между любовница и съпруга. Макар понякога човек да гледа на жена си като на любовница, а на любовницата си – като на домашна прислужница. Според мен тъкмо тъй гледа на тези неща Живко Колев, най-изявеният ни миньор в хонорарния поп рудник (не му се опират ни Богомил Гудев, ни Кръстьо Станишев, ни Жива Кюлджиева, ни Димитър Керелезов, ни Иван Тенев, ни Георги Начев): нейде 700 текста е написал този патриарх на поп и рок текстописците у нас – вижте краеведските му женски образи, да речем, „Добруджанка“ (ще има сигурно и „Тутманик“, „Сунгурларска миск-инка“ и пр.). Но да си довърша аналогията: при любовницата-поезия човек ходи освободен от всякакви ограничения, той е максимално себе си; при жена си стъпва на пръсти, съобразява се със злобливия й нрав, с това, че децата спят, и пр. Поетът пише за себе си, текстописецът – за други: за определен музикант, за определена публика. Бардовете, които искат да изразят себе си чрез песенни текстове, са редки изкопаеми, някакъв междинен вид.

От поне 20 – 30 години се налагат, струва ми се, два основни типа текстове за/на песни:
1) КОНСТАТИВНИ.
- „Песен за родителите и децата“ на „Диана експрес“: текстът й обозначава проблема млади – стари като в уводна статия на „Работническо дело“; най-неприятното в случая е, че мелодия, аранжимент и изпълнение са много добри; в техниката подобно разминаване се нарича несъвместимост;
- „Аз“ на „Ь“ също е доста публицистичен текст, дори с купешки фрази от рода на „персонална идентичност“ и т.н., но там работата е по-особена – самото музикално мислене на Любо Малковски е тезисно, още в „Ера“ той правеше, и очевидно иска да прави, площаден, трибунен рок; той съвсем СЪЗНАТЕЛНО сякаш не пее, а изкрещява поредната реч...
2) (КВАЗИ-)ЕЗОТЕРИЧНИ.
Думата ;езотеричен’ означава „знаен от малобройно, посветено общество, та(йнств)ен, сакрален“, но в случая имам предвид само мъглявост, смътност, неопределеност, която комай е езотерична и за самия автор. „Малкият принц“ на Дони (поставена, апропо, в поредната класация на БГ Радио за стоте най-добри български песенни текстове на 80-о място) е всред тези текстове; мнозина от класиците на българския символизъм биха подвили колене пред тази мешавица от ефирни, нищо незначещи – но „КРАСИВИ“! – думи: особено впечатляващо е, че Малкият принц не се къпе в роса, а къпе росата, а ето и един по-дълъг цитат, в който количественото натрупване на псевдопоетични фрази води до качествена безсмисленост: „Той знае, че всички красиви неща/са невидими за очи,/които не чувстват (!), че вятър в дъжда/цветовете ще угаси“ – ужасно завоалиран подтекст, мътеничав и претенциозен. Все пак не мога да не кажа, че Дони има свой почерк и неговата мъглявост е разпознаваема и някак ОТЛИЧИМА от мъглявостта у другите, сиреч тук има наченки на СТИЛ, пък бил той префърцунен. Доста подобни романтично-приповдигнати текстове бяха наложени навремето от Митко Воев и продължават да се роят, у „Атлас“, например (личното ми мнение е, че Митко беше чувствителен, сантиментално-религиозен адепт, но тези, които като поклонници се мъчат да превърнат текстовете му в някакво многозначно художествено пророчество, преувеличават поетичната им стойност: той беше автономен съчинител, но не беше гуру на българската песенна поезия; не смятам, че неговите текстове са по-добри от текстовете на „Ахат“ или на Енил Енчев за „Атлас“; езотериката често го подвеждаше – спомнете си „Скорпионите танцуват сами“, а ако някой може да ми изтълкува стиха „Ковачът ми кове кръвта“ от „Суета“, ще го черпя една бира).

Между тези два основни типа съществуват още няколко ПОДТИПА:
а) битово-драматургични (всичките от касетата на Илия Ангелов „Ключ от празна стая“, близки до констативните: любовници, съпрузи, изневери, трамваи, пенсионери, беднотия, просяци и пр. – теми, които не са за изхвърляне, но изискват повече дълбочина, а не елементарно фабулиране;
б) неофолклорно-мистични – „Самодивско хоро“, „Вълчица“, от една страна, и „Векът на любовта“ или рицарските мотиви у Пепи Писарски и „Атлас“, от друга (те обикновено имат допирни точки с т.нар. езотерични текстове, но езотериката им е само тематична, без да е словесна, сиреч текстовите им са леки, смилаеми, несмилаемо е не как говорят, а за какво говорят, и най-вече защо говорят...; изключение е текстът на годината според БГ Радио „Гълъбо“, където етномотивите са умело стилизирани – само да не бяха тези разхвърляни не по местата си запетаи…);
в) шегобийско-(само)иронични, при които често чувството за мяра между патетика и майтап, или между жаргон и майтап, е нарушено. Симпатични са ми някои попадения на Георги Минчев, Буги Барабата, Васко Кръпката и „Обратен ефект“, у тях обикновено мярата е спазена. Друг е въпросът, че не винаги отделните находки преливат в завършен текст. Симпатична гротеска беше „Ще си купя брадва“ на „Бедствен район“. Но в мнозинството останали случаи съществува проблемът за не-идентичността на автор и лирически герой, която винаги е съмнителна: глупавото, невъзможното е, че човек трябва лично да познава автора на текста, за да е наясно дали той призовава сериозно да счупи главата на изгората си (както пееше Мишо Шамара още в „Гумени глави“), или се майтапи; за зла участ, според мен, повечето музикални одежди на подобни текстове са твърде амбициозни, сбърченосериозни, понякога дори авангардни като музика, без намек за „намигванията“ на облечения в тях текст (без да отстъпвам от мнението си за „Контрол“, трябва да призная, че поне в това отношение те са безукорни). По-добре се самопародираха помоему, въпреки противоречивите отзвуци, „Рег долз“ и донякъде „Термус“ с „Разгудявай!“ (вж. „Не съм баща на тоз келеш“), а носталгията ме връща назад и към Джeндема.

 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.