Ньойският диктат Първа част

11/27/19 / ИСТОРИЯ
Новата история на България е низ от радостни и тъжни събития





Траян ДИМИТРОВ

След извоюваната свобода в Руско-турската война през 1878г. следват несправедливите решения на Берлинския конгрес. Сбъднатата мечта за Сан-Стефанска България е разбита и българските земи са разпокъсани. След това нашата държава участва в три войни в името на справедливостта. Българската външна политика е била винаги насочена към възвръщането на изконните български земи в пределите на Родината. Безспорно най-тежък и неморален към България е Ньойският договор, подписан на 27 ноември 1919г., с който се слага край на Първата световна война. Този ден е ден на всенароден траур и покруса. Всяка година до 9 септември 1944г. във всеки български градхората спускат от прозорците и балконите си черни знамена в знак на траур по своя прекършен национален идеал. След това всичко бе заличено от комунизма, който издигна на почит други герои и други исторически дати.
Преди всичко трябва да се подчертае, че Парижката конференция през 1919 и 1920г. нарушава грубо и безпрецедентно международната традиция, според която, като приключи войната, победители и победени трябва да седнат на една маса, за да преговарят за сключването на мира при равни условия.
Когато Първата световна война започва, английският министър-председател Лойд Джордж казва: „Това е война на народностите“. След него се изреждат почти всички отговорни държавници от двете враждуващи групи да подчертаят тая мисъл.
В нотата от 30 декември 1916г., с която правителствата на Съглашението отговарят на първото предложение за мир, отправено от държавите на Четворния съюз, се казва: „Мирът е невъзможен, докато не се осигури изправянето на всички нарушения и потъпкани свободи, както и признаването на народностния принцип и свободното съществуване на малките народи“.
В началото на 1917г. президентът на САЩ Уилсън кани воюващите да определят целите, които преследват чрез войната. Правителствата на Съглашенските държави отговарят с еднакви ноти, като изрично подчертават, че краят на войната трябва да ознаменува признаване принципа на народностите като едно от най-съществените условия за уреждане на мира.
Същата мисъл е подета с особена ревност от Уилсън, който в своя нота от януари 1917г. казва: „Никой мир не може да бъде траен, ако той допусне да се прехвърлят народите от ръка на ръка, от властелин на властелин, като вещи. Всеки мир, който не признава и не приема този принцип, неминуемо ще бъде сринат. Защото той няма да почива нито на чувствата, нито на вярата на човечеството, нито на волята на засегнатите населения“.

Но Първата световна война завършва не както бе обявено от победителите – с мир, без анексии и обезщетения. Напротив, мирните договори, които се подписват в Париж, са израз на насилието, което победителите извършват над победените. Възтържествуване правото, не справедливостта, а грубата сила. На първо място, принципът на народността, който трябваше да бъде основа за уреждане на новото положение в Европа, бе грубо нарушен от победителите. С много редки изключения не се прави никакво допитване до населението в областите, които промениха своята политическа съдба. Никой не попита самите народи какво е тяхното желание и къде искат те да останат.
Това е особено вярно за Балканите. Балканските войни причиниха значително разместване на границите. Но това изменение стана след Междусъюзническата война, когато страстите бяха стигнали краен предел и силата господстваше над правото. Всички земи, които по формалните договори и съгласно народностния принцип трябваше да бъдат на България, й бяха отнети несправедливо и жестоко по силата на Букурещкия мирен договор от 1913г.
Нашата държава участва в Първата световна война на страната на Централните сили – Германия, Австро-Унгария и Турция. Основният мотив на цар Фердинанд и правителството е да се поправи неправдата от Букурещ. Въпреки безбройните български победи по бойните полета и проявения героизъм от българския войник, войната завършва катастрофално за нас. Две седмици след пробива на съглашенските войски при Добро поле, на 29 септември 1918г., в Солун се подписва примирие за спиране на военните действия. Под него подписите си слагат Андрей Ляпчев от българска страна и френският генерал Луи ФраншеДеспре – главнокомандващ на съглашенските войски на Македонския фронт. До 11 ноември същата година всички съюзници на България излизат от войната.
Остава да се подпишат окончателните договори за мир на конференцията в Париж. В нея обаче вземат участие само представителите на държавите-победителки. Така,както ще видим, Парижката конференция не само не прави нищо, за да се поправят неправдите, извършени спрямо България през 1913г., но напротив, тя ги продължава. На тази конференция е въздигнат варварският принцип, че от победителя не може да се отнемат никакви земи, независимо колко неправилно и несправедливо ги е завладял той.

Конференцията се събира да се занимае само с териториите на победените. По силата на тоя жесток принцип, който сам по себе си е отрицание на това, което по-рано поддържат самите победители, не само че техните територии остават непокътнати, но те анексират и още български земи. Най-важните въпроси се уреждат от един малък съвет, наречен Съвет на четиримата, в който участват само представителите на четирите велики съглашенски държави: Клемансо, министър-председател на Франция, Лойд Джордж, министър-председател на Англия, Уилсън, президент на САЩ, и Орландо, министър-председател на Италия. Териториалната ампутация на България е извършена не без активното участие на министър-председателите на страните-съюзнички на победителите: Никола Пашич(Сърбия), ЕлефтериосВенизелов (Гърция) и Йон Братияно (Румъния). По-късно председателят на конференцията Клемансо ще нарече съюзниците си „чакалите на нашата победа“.
Победените са викани по ред пред конференцията да им се връчи приготвеният проект и им се дава кратък срок, за да направят своите възражения, които в по-голямата си част не са взети под внимание. След това победителите ултимативно поканват представителите на победената държава да отговори дали приема изработения договор, или не. Пред страха от още по-тежки последици, които чакат такава държава, която откаже да подпише, всички победени държави подписват предложените им договори, като все пак излагат надлежно протест против неправдите, които се вършат спрямо народите им.
На 28 юни 1919г. във Версай германската делегация подписва първия мирен договор, който ще стане нарицателен и ще даде името на изградената следвоенна система. В парижкото предградие Сен Жармен на 10 септември е подписан договора с Австрия, тъй като Австро-Унгарската империя вече се е разпаднала. Като самостоятелна държава Унгария подписва мирния договор в Трианон на 4 юни 1920г. Третият наш съюзник Турция подписва мирния договор на 10 август 1920г. в Севър. Този договор не влиза в сила, защото революционното правителство на Мустафа Кемал отказва да го подпише. Едва след като гърците са изтласкани от Мала Азия, турската делегация подписва нов мирен договор в Лозана на 23 юли 1923г., но вече като страна-победителка. На България е отредено да подпише договора на 27 ноември 1919г.
Българската делегация начело с министър-председателя Теодор Теодоров пристига в Париж на 26 юли 1919г. Още на Лионската гара членовете на делегацията са посрещнати от официалните представители на конференцията и са отведени в определения за тях хотел „Шато дьо Мадрид“ и поставени под полицейски надзор. Всякакво излизане на нашите делегати вън от хотела, без да бъдат съпровождани от полицейските агенти, е строго забранено. Тази мярка е взета по искане на делегациите на съседните ни държави, за да се попречи на българите да влизат във връзка с чужденци – приятели на България, или с членове на някоя от делегациите на Великите сили. Това положение на арест продължава близо 2 месеца до 19 септември, когато министър-председателят на Франция връчва проектодоговора на нашата делегация. Единствено представителите на САЩ се противопоставят на отмъстителното третиране на победените, опасявайки се, че то ще доведе до нова световна война.
Голяма част от френския печат посреща враждебно българската делегация. Още в деня на пристигането й главните френски вестници започват да повтарят клеветите за жестокостите, които българските войски уж били извършили в окупираните през войната гръцки и сръбски земи. Лъжите са толкова много и така несериозни, че българската делегация решава изобщо да не отговаря, за да не се стигне до нервни полемики, които в никакъв случай няма да бъдат в полза за правилното решаване на поставените въпроси.
В такава антибългарска среда на клевети и интриги се изготвят условията на договора за мир с България. Главно три са въпросите, които занимават конференцията: за Добруджа, за Тракия и за Македония, като Македонския въпрос комисията категорично отказва да разгледа под каквото и да е форма.
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.