CultureSpace Статии История, Култура, Изкуство, Мистика

Нирваната на Бен Афлек

01/13/21 / ИЗКУСТВО
Искаме нашите любими звезди да бъдат точно като нас, но още повече искаме те да бъдат себе си





Джош ГОНДЕЛМАН

Въпреки че е носител на „Оскар“, съзвезда от емблематичен видеоклип на Дженифър Лопес, че и Батман, Бен Афлек е може би най-известен със своите чести гримаси на мъка, изписани на лицето му. Не защото Майкъл Джордан – който продуцира „Последният танц“ така, че хората да спрат да публикуват мемове за него, как плаче (това и нашият случай и се придържам към него), – а защото имаме известна личност с процъфтяваща кариера, която толкова много пасва на собствения ни емоционален стрес. Различните финтове, гримаси и погледи от сто километра на Афлек са ни познати, както и неговите екранни подвизи, благодарение на папараците; екранните му превъплъщения са затъмнени от моментите, в които е било невъзможно истинските му човешки чувства да бъдат прикрити. Той е еднакво разпознаваем и когато играе, и когато действа и прави буквално противоположното на актьорството.
След разхвърляния си и публичен развод с Дженифър Гарнър Афлек е нещо като таблоида „Прометей“: изглежда, че съществува в състояние на постоянни психически терзания като покаяние за греховете си. Нейъми Фрай пише за неговата добре изявена тъга пред „The New Yorker“ още преди близо три години, но това негово проявление не е отслабнало. Миналата година той беше заснет да пуши цигара, докато „носеше“ защитна маска, покривала носа му, като самотния рейнджър, който прави 15-минутна почивка, определена от Каубойския съюз. Почти можете да го чуете да вика на всички присъстващи: „Ще се върна след секунда. Отивам навън, за да видя сметката на фаса за миг“. С действителните си искрени извинения за наговореното по повод насълзените сърцераздирателни очи на Пийт Дейвидсън и за обвития в ленени гащи пенис на Джон Хам, Бен Афлек е царуващият крал на мъжкия дискомфорт, уловен без съгласието на потърпевшите.
В продължение на години мислех, че снимката му, на която е повит в плажна кърпа, с поглед към морето, е платоничният идеал на снимките на Бен Афлек. Знаете изображението: Афлек стои прав, с токове, забити в мокрия пясък, с поглед, вперен в хоризонта. А-хà да повярвате, че той е като опакото на Малката русалка и си представя, че животът под морските вълни е по-добър, далеч от земните проблеми и далеч от полезрението на папараците – като този, който го снима точно в този момент. Не е много отчетливо, но се вижда формата на огромната му татуировка на гърба. Това е феникс, който той описа пред Елън ДеДженерис като „значещ“. Може би това означава собственото му намерение да се издигне от пепелта, реално или метафорично. Още по-ясно татуировката подчертава, че той е точно правилният избор да играе Батман във филмите на Зак Снайдър.
Разводът на Афлек беше сериозен келепир за клюкарницата (както и повторението на една нецензурна телевизионна изява и предполагаемата му близост до Харви Уайнстийн), което най-напред го принизи. След това дойде последвалата вълна от изнервени таблоидни снимки, които направиха болката му обяснима, понякога размазвайки разбираемото му емоционално безпокойство, физическите жертви от употребата на алкохол (той вече е трезвен) и неговия обобщен образ, да кажем – лице на почиващ си пич. И въпреки че те идваха от неприлични източници, не можеше да не ги разгледаме.
Трябва да признаем (макар все пак да е обезпокоително), че новата вълна от позитивни статии и обществено приемане е заслуга на папараците, които отразяват настоящата процъфтяваща връзка на Афлек. Но не добре документираният му роман с Ана де Армас, който ускори прераждането, пророкувано от гореспоменатата му татуировка на гърба, а връзката му с „Дънкин“ (Dunkin’) – фирма, която между другото, бих заложил моите реплики на жарсените дрехи марка Marcus Smart, той все още нарича „Dunkin’ Donuts“.
През 2020 г. Афлек и де Армас бяха заснети да се разхождат заедно, като понякога държат чашките на „Дънкин“. (През 2019 г. Афлек призна, че пие кафето на веригата всеки ден.) Изглеждаше щастлив, здрав дори, въпреки че може би просто си въобразявам. Най-малкото, всяка видима проява на бедстване беше скрита зад маска. Така или иначе, колко далеч бе стигнал от това, което предполагах, че винаги ще бъде неговата типична снимка: взиращ се в океана!
След това, в навечерието на Нова година, се появи набор от дори типични снимки. В този триптих на откровени образи Афлек, застанал пред дома си, се опитва да вдигне значителна поръчка от „Дънкин“ – три или четири големи айс-кафета и кутия с малки. На една снимка той притиска закуската към гърдите си, лицето му е позната картинка, то сякаш казва: „О, не! Какво правя?!“. На тениската му пише „ВЯРВАЙТЕ В БОСТЪН“ (подчертавам, това си е негова собствена риза, не рекламен атрибут), а маратонките му носят отличителните знаци на базираната в Масачузетс „New Balance“ `qфирма за спортни стоки и оборудване – бел.прев.). Ръцете му изглеждат силни и жилести, като на Брус Уейн, въпреки че той работи в офис. Изображенията са толкова задълбочено Афлекиански, че за момент се усъмних, че са истински: повярвах, че са дело на въплътен извънземен, който е приел телесната форма на актьора и е подложил мъничко плътност в опит да докаже, че не е самозванец.


Докато публичните набези на Афлек с приятелката му, която между другото ми се стори страхотна в „Knives Out“ („Вади ножовете“ – филм на Райън Джонсън, режисьор и на осмата серия от култовата сага „Междузвездни войни“: „Последните джедаи“ – бел.прев.), бяха удостоени с одобрително внимание, неговият драматичен кафе-оброк завладя сърцата в Интернет, особено в Масачузетс. Като главен кореспондент на „The Ringer Dunkin“ („Двойникът на Дънкин“: заглавието е самоиронично и измислено от автора на статията – бел.ред.), бих искал да отделя малко време, за да анализирам многостранната привлекателност на тези снимки: Първо, Афлек е преодолял видимия дискомфорт, който, както установихме, се появява, когато той е най себе си; второ, физически изглежда, че се справя добре, което е успокояващо; и трето, облеклото и поведението му на тези снимки е по същество това, което моята приятелка Мередит Хагърти (заместник-редактор на колонката „Стоки“ във „Vox“ – широкотематичен интернет сайт, бел.прев.) описва като „лагеруване в Бостън“, дефинирано от нея като „всичко, което приема елементите на бялата етническа идентичност на работническата класа… и я типизира до точката на пародия. Така че Dunks, Pats, магазините за пакети, паркингите, по-мрачните/ирландските елементи на католическата иконография, наистина всичко ирландско, ветровете… е показно страдание. Това определено включва къси панталони през зимата и убеждението, че всеки, който харесва Калифорния, е женчо“.
Разбирам, че „да си от Бостън“ само по себе си не е симпатично качество за всекиго, който е израснал извън Шосе 128 (главна магистрала в щата Масачузетс – бел.прев.). Може би беше по-симпатично преди четирите големи спортни отбора на града да спечелят титли, които довяха студен фронт, духащ от останалия в сянка Ню Йорк, но в сблъсък с топъл фронт на пълна регионална горделивост завинаги. Началото на този период съвпада сравнително точно с двете десетилетия на самия Афлек като холивудска водеща знаменитост. „Dunkin“ като марка се връща към „Red Sox“ (професионален бейзболен отбор от Бостън – бел.прев.) от края на ХХ век: оскъдно, много злокачествено аутсайдерче, което всъщност струва милиони и милиони долари. С други думи: Бен Афлек. Съизмерването между неговата особа и марката „Dunkin“ е почти космическо и сродните им виждания и сливането им сякаш са като свидетелство на човек в мир със себе си. Искаме нашите звезди да бъдат точно като нас, но в крайна сметка още повече искаме те да бъдат себе си.

Бен Афлек с Ана де Армас, 2020

Цялата афера с поничките повтаря любимия ми Афлек-момент извън екрана. В свой коментар режисьорът на DVD-филма „Gone Girl“ (н български филмът излезе със заглавие „Не казвай сбогом“ – бел.прев.)Дейвид Финчър разкрива, че Бен Афлек отказал да носи шапка на нюйоркски янки по време на сцена, в която неговият герой (който, убеден съм, също се казва „Бен Афлек“) трябва да прикрива самоличността си. Според Финчър, това е довело до четиридневно противопоставяне и забавяне на снимките, докато бъде избрана друга шапка, подходяща и за двете страни. Финчър разказва тази история като пример за непрофесионалното поведение на Афлек на снимачната площадка, което, по мое мнение, е някак освобождаващо, щом позволява противостоянието да продължи четири дена; след като на актьор и режисьор не им стига един ден да се споразумеят за бейзболна шапка – те между другото избраха шапката на „Mets“ (отбор от Ню Йорк, състезаващ се във Висшата бейзболна лига на САЩ – бел.прев.), колко трудно ще да е било?, – двамата са виновни еднакво според моя калем. Спорът в крайна сметка е струйка на пикантна надборване, но не мога да мисля за Бен Афлек, без да го „прошнуровам“ през призмата на този спор.
Частта от мозъка ми, която разбира производствените графици и разрешенията за местата за снимане, както и тарифите на синдикалните екипи, се съгласява с Дейвид Финчър, че е лоша професионална издънка да се свежда филмопроизводството до някаква си шапка. Но частта от мозъка ми, която се оформи като фен на „Red Sox“ по време на тяхната 86-годишна суша от Световните серии, май надделява. Това е най-дребният и най-малко холивудски начин да бъдеш примадона и със сигурност – най-бостънският. Освен това всеки актьор, който играе Жокера, решава, че неговият „процес“ включва изпращане на антракс до неговите колеги звезди и бомбардиране на склад, за да влезе в ролята. Ако Бен Афлек не вярва, че персонажът на Бен Афлек през целия филм ще носи шапка на янките, тогава това е неговият актьорски избор и ние трябва да го уважим.
Следствие от любовта към „местното момче прави добро“ е и усещането, че „местното прави момчето добро“. Искаме Бен Афлек да бъде Бен Афлек, който ни хареса в момента, в който най-много го харесахме. За много от нас това означава – като млад писател и поддържащ актьор с неизвестен багаж или недостатъци в записките, риба на сухо в Холивуд, или по-подходящо – градско момче извън града. И когато казвам „ние“ и „нас“, имам предвид най-вече „аз“ и „мен“. Повечето хора вероятно нямат тази конкретна привързаност към този конкретен човек. Но всички ние имаме свои собствени Бен Афлеци – героите в родния град, към които сме малко прекалено привързани и за които се надяваме да се чувстват по същия начин по отношение на родните ни градове.
Вижте, всичко това е в представите ми, разбира се. Има слухове, че Афлек и Де Армас са насъсквали папараците, за да предизвикат внимание. Не знам дали това е така, но ако е така, те вършат чудесна работа. Няколко приятели дори предположиха, че снимките на Афлек са спонсорирани от „Дънкин“, което би било нелепо. В последните снимки той излива кафето си на земята, а в една, публикувана на Нова година, изключва камерата с две ръце, докато поръчаното от „Дънкин“ е в краката му. Това би било дивашка антиреклама като промо, все едно рекламата на „Skittles“ (марка сладкаски изделия с плодов пълнеж – бел.прев.) да се състои от 30 секунди кръжене на лешояди над трупа на антилопа, преди да се спуснат към нея, докато притихнал далечен глас на дете умолява: „Вкуси дъгата“.
Но по-важното е, че това едва ли има значение: Независимо от това, как тези снимки са дошли до нас, те са дефинирали нашето разбиране за Бен Афлек толкова, колкото и всички негови професионални изяви. И независимо от това колко нагласени са сцените при тези фотооперации, ясно е, че PR възраждането на Бен Афлек, подобно на самата Америка (според рекламите), работи за „Dunkin“.

П.П. Авторът на статията Джош Гонделман е комик, живее в Ню Йорк. Понастоящем е продуцент и сценарист на „Desus & Mero“ на „Showtime“.

Превод от английски: Георги ВЕНИН
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2021, Всички права запазени.