Ласло Краснахоркаи
Тодор СИМЕОНОВ
Унгарците са хора като другите. Но унгарският език не е като другите. И тук не става дума зя това, че е по-труден. Той е невероятно гъвкав, колоритен, визуален, музикален, дава криле на фантазията, съзидателността, хумора. Ако всичко зависеше от него, всяка втора литературна награда би трябвало да е за автор, който твори на унгарски. За щастие, за литературните произведения освен език трябва и съдържание, чувства, мисли и това възстановява равенството между хората. Унгарците са като другите и имат толкова наградени творци, колкото другите. Горе-долу. Нямат право да се оплакват. Още повече сега, когато се сдобиха с нова Нобелова нажрада.
Името на Ласло Краснахоркаи, новият лауреат на престижната награда се произнася с особена смесица от страхопочитание и недоумение. Той е от онези редки писатели, които не предлагат утеха, не предлагат забавление, а само едно непрестанно, безмилостно взиране в бездната. За мнозина унгарци тъкмо „Сатанинско танго“ (Sátántangó, 1985) бележи появата на писател, който се осмелява да разкаже посттоталитарната пустиня без грим, без жал, но с необикновено поетично величие.
Краснахоркаи е роден през 1954 г. в малкия унгарски град Гюла, в семейство от интелектуалци. Животът му бързо го отвежда в свят на несигурност, на социална и духовна ерозия. Учи право, после – унгарска литература, но истинското му образование идва от безкрайните му скитания из Европа и Азия. От тези пътувания, особено от Япония и Китай, ще се роди особеното му виждане за света – едновременно апокалиптично и медитативно, дълбоко европейско и същевременно чуждо на рационалния Запад.
Светът след края
„Сатанинско танго“ – дебютът, който веднага го превръща в култова фигура – е роман за края на света, който обаче никога не настъпва напълно. Малко, запуснато унгарско село, дъжд, кал, разруха – и няколко души, които чакат спасение, но не знаят от кого. Това не е просто социална алегория за комунистическата безизходица. Това е притча за човешката склонност да вярва в измислени пророци, в спасители, в чудеса, дори когато всичко около нея се разпада.
Когато през 1994 г. режисьорът Бела Тар създава своята седемчасова филмова версия на „Сатанинско танго“, светът открива визуалното съответствие на Краснахоркаевата проза: дълги кадри, черно-бяло безвремие, бавност, в която всяка секунда тежи като век. В България филмът е почитан от киноманите като върховен пример на „бавен кинореализъм“ – естетика, която е и литературният дъх на Краснахоркаи.
Гласът на модерната апокалиптика
Неговият стил често е описван като „поток без край“ – изречения, които се разливат по цели страници, без точка, без дъх, сякаш самият език се опитва да избяга от границите на логиката. Тази непрестанност е не само формален експеримент, а отражение на философията му: светът е непрекъснато движение към хаос, а мисълта – отчаян опит за ред.
В по-късните си книги, като „Меланхолията на съпротивата“ (Az ellenállás melankóliája, 1989) или „Гръцката меланхолия“, той продължава да изследва темата за човешкото безсилие пред лицето на света, който не подлежи на разбиране. Това не е песимизъм в баналния смисъл, а метафизична тъга – чувството, че човекът е изгубил нещо велико, без да знае какво точно.
Между Буда и Дантe
Като всеки голям унгарски писател, Краснахоркаи не може да бъде разбран без географията на духа: страната му е разпната между Изтока и Запада, между католическа дисциплина и ориенталска съзерцателност. Неговите герои са скитници, философи, пророци и бездомници, които приличат на светци от друг свят. В тях има нещо от руската мистична традиция на Достоевски, но и от дзен парадоксите на Изтока.
Не случайно критиците го наричат „унгарският Кафка“ – но самият Краснахоркаи би отхвърлил това сравнение. Той не описва абсурда на бюрокрацията, а абсурда на самото съществуване. В неговите книги няма власт, която да бъде обвинена – има само безкраен процес на разпад, в който и Бог, и човек са еднакво безсилни.
Интересно е, че Краснахоркаи има известна културна близост със славянския свят. Неговият интерес към Достоевски, Толстой и православната духовност често намира отражение в темите му за вина, изкупление и смирение. Българските читатели, които познават поетиката на Георги Господинов или Деян Енев, лесно биха усетили сродната меланхолия, същото тънко усещане за разпадащото се време.
През последните години негови книги започнаха да излизат и на български – макар и бавно, защото превеждането му е истинско предизвикателство. Всяко изречение на Краснахоркаи е като музикална партитура – трябва да се „изсвири“ с внимание към ритъма, паузите и мълчанията.
Красотата на безнадеждността
В едно интервю писателят казва: „Няма надежда, и именно това ни прави свободни“. Това е същността на неговия свят – красота, родена от отчаянието. За българския читател, свикнал с тъмната лирика на Изтока, с бавния ритъм на размисъла, с усещането, че времето не лекува, а само натрупва смисъл, прозата на Краснахоркаи може да се окаже дълбоко близка.
Ласло Краснахоркаи не е лесен автор. Но той е от онези редки писатели, които напомнят, че литературата не е забавление, а акт на духовно прозрение. И когато отгърнем някоя от безкрайните му страници, ние не четем просто текст, а слушаме ехото на свят, който бавно, тържествено, красиво се разпада.
Будапеща, 15 октомври 2025
|
