„Няма да получите омразата ми“

06/18/19 / ИЗКУСТВО
Истинската история на Антоан Лейри





Снежана ИВАНОВА

Париж. 13 ноември 2015 г. Петък вечер. Жена на име Елен вече никога не се завръща у дома. И вече никога не прегръща 17-месечния си син.Тя е една от 90-те жертви при кървавия атентат в концертната зала „Бакатлан“. Във Фейсбук се появява писмо, което разтърсва целия свят. Написано е от журналиста Антоан Лейри, съпруг на Елен и баща на малкия Мелвил.

„В петък вечерта вие откраднахте живота на едно изключително човешко същество – любовта на живота ми, майката на сина ми. Но няма да получите моята омраза. Не знам кои сте и не искам да знам, вие сте мъртви души. Ако Богът, в чието име убивате сляпо, ни е създал по свой образ и подобие, всеки куршум, забит в тялото на жена ми, вече е рана в неговото сърце..
Затова няма да ви направя този подарък и да ви намразя. Вие искате точно това, но ако от гняв ви отговоря с омраза, ще се предам на същото невежество, което ви е направило такива, каквито сте.
Със сина ми сме само двамата, но сме по-силни от всички армии на света. Той е едва на 17 месеца. Ще си изяде закуската, както всеки друг ден, после ще си играем, както всеки друг ден, и през целия си живот това малко момче ще ви вбесява, защото ще бъде щастлив и свободен човек. Защото не – няма да получите и неговата омраза.“
След това писмо Антоан Лейри написва книгата „Няма да получите омразата ми“. Разказ за случилото се. По-скоро вик. Отчаян, ужасяващ, болезнен. Мелвил чака майка му да се прибере, а баща му му прочита една приказка, която носи спомена за всички други. „Тя е страдание, надежда, тъга, облекчение, изненада, ужас.“
Като всички деца, и Мелвил си има любима приказка. Има си и любима буболечка. Това е малка калинка – най-красивата, най-милата и най-добрата. Но един ден калинката каца, без да иска, на гърбавия нос на зла вещица и се превръща в зла калинка. Майка му се е страхувала да не го уплаши и затова винаги е пропускала тези страници. Но Мелвил няма да може да пропусне тези страници от живота си като в приказката. Калинката каца на носа на вещицата, която е преметнала „Калашников“ през рамо и е донесла смъртта на върха на пръста си.

Всеки ден броят на тенджерките с вкусни ястия се увеличава. Майките от детската градина искат детето да яде храна, приготвена с майчина любов. Синът на Антоан няма да получи любовта на своята майка, но ще усети любовта на другите майки, вложена в малките купички супа.
От всички краища на света долитат състрадателни писма. Окуражаващите думи „Бъди силен“ за Антоан са присъда. Обзема го страх дали ще може да отговори на очакванията на хората. Ще има ли правото да бъде гневен, смазан, уморен. Правото да пие много, да допуска грешки. Правото да не е забавен, да бъде обикновен, да се бои.
Да не му се играе, да не иска да ходи в парка, да не му са разказват приказки, да оплеска домашно приготвените храни, да е циничен… Правото да не изпитва желание за нищо.
Хората мислят, че преживелият трагедия е герой. Но Антоан не се мисли за такъв. „Бях поразен от ръката на съдбата, това е всичко.“ Това е краят на неговата история. След смъртта на Елен повече няма какво да разказва. Когато Мелвил заспи, ще притисне устни до челото му и ще се отдаде изцяло на мрака.
Един въпрос продължава да тегне над мен: Как е възможно нечовешка болка да се побере в човешко сърце? Нямам отговор. Дали бих препрочела тази книга? Мисля, че не. Не бих понесла отново страданието, което ме пронизваше от всеки ред. Неканено, режещо. Още е заседнало в душата ми. Знам, че един ден ще си отиде. Потокът на дните ще го отмие. Но аз няма да забравя. И ако някога в сърцето ми се промъкне неволно, предателски някакво чувство на омраза, ще си спомня думите „Няма да получите омразата ми“. Вероятно ще се почувствам по-силна. И по-свободна.
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.