Обезграмотяването на българите Втора част

11/30/18 / КУЛТУРА
Из „Сънят на какавидата“





Георги ВЕНИН

Мярата в изкуството погрешно и лекомислено се схваща само като равновесност, като някакво златно сечение или, не дай боже, златна среда. (Настръхвам…) Не, мярата е най-вече посока, вектор нагоре. Тя е понятие на нравствеността, нежели на акробатиката, на счетоводството или на геометричната или математическата симетрия; не е очевадно надвесена над уравненията.
Най-явното доказателство за това е, че мерзавецът е лишен от усет за мяра.
Не е все едно дали сърцето ще се срине до някаква оголена до заслепение мисъл, както океана понякога оглеждат в оръфаните останки на някой чироз, или умът ще се надигне на пръсти в изящно па-дьо-дьо и ще се гмурне опиянен в безбрежната животворност на сърцето.
Сякаш и в двата случая човек се стреми към средината между чувство и мисъл, но в първия той е тълкувател – предан поданик на научната обективизация, а във втория – художник, посветен на свободата да пресътворява света.

***
„Блестящ стил“… Мечтая за „здрачен стил“ – идеалният разтвор между мрачната дълбина на смисъла и светлинната достъпност на словата. Лошото на блестящия стил е, че заслепява: искрящите отблясъци на думите забулват във възхитителната си яркост обема и релефа на интуитивната мисъл, която осветяват.

***
М. връхлита при мен и реторично пита:
– Може ли да се каже така: „балон с изпразнен въздух“!? (стихотворението не е на някой сдядичен графоман, а на признатия поет Т. К.). Разбира се, че не може. Дори диханието свише по някакъв начин трябва да съблюдава логиката. Съюзът „с(ъс)“ означава притежание, а да притежаваш „изпразнен въздух“ е като да притежаваш… нищо. Тогава пък трябваше в играта да влезе двойното българско отрицание. Съюзът „с(ъс“ може да се съчетае с липса, само ако тя е частична. Например: книга с липсващи страници. Но книга с изчезнали до една страници е нещо като книга СЪС БЕЗ страници.
Друг, уж осенен от Бога и грамотен поет, намери най-неподходящото определение за метох – ЖЕНСКИ. Като че може метохът да е мъжки!
Ние неспирно съгрешаваме против смисъла с плеоназми: изкачвам се нагоре, слизам надолу, произведена продукция, потенциална възможност, богато разнообразие, монументален паметник, обществено-социален, период от време, здрава опора, питателна храна, чувствам осезаемо, специфична особеност, повтарям отново (вместо потретвам или преповтарям), активни действия, малка чашка (или МАЛКА ЧАША, или само ЧАШКА!), първа премиера, или дебют, подводен риф, експонирана изложба…
Удвояваме излишно „до“-то във фрази като „достигам до върха“, вместо да се задоволим с еднократната му употреба: „стигам до върха“ или „достигам върха“.
Забравяме, че „оптимален“ няма превъзходна степен (най-оптимален), защото самият термин означава „най-подходящ“; че не бива да се пише ДРУГА алтернатива, защото „алтернатива“ не е синоним на „възможност“, тя е избор между две възможности…
Не знаем значението на „ОЧЕВАДЕН“ (начетен, ученолюбив, отворен), щом непрекъснато го използваме като синоним на ОЧЕВИДЕН… Отъждествяваме погрешно ГРАДОНАЧАЛНИК (шеф на общинската полиция) с КМЕТ (че дори със СЕЛСКИ кмет, макар да е ГРАДО-…)…
Колко рядко се замисляме над най-обикновения смисъл, докато с бохемска „артистичност“ ковем поразителни общи смисли… на поразия!

***
ИПОСТАС е натъкмено от ХИПОСТАЗА. Странен език е църковният: променя думата, а й запазва рода. Кой нормален българин ще каже „Неговата ипостас“, а не: „Неговият ипостас“! Та нали непълното членуване на този гърцизъм при нас е като за мъжки род: ипостаса. И въпреки това упорстват „… за Неговата ипостаса“! Разбирам ги, клетите: не върви да кажат „ипостаста“… Направо хихикам вътрешно, като си представя „ипостас“ в ролята на подлог.

***
Крилатата фраза, че някои думи „не се обичат“, винаги събужда в съзнанието ми безсъвестното словосъчетание „луксозна робиня“.

***
Самата етимология на някои думи е „езотерична“. „ЦЕЛУВКА“ иде от „ЦЕЛ“ – не в смисъл на мишена, а като старата дума за ‘цял’ (оттам и диалектните форми – цялувка и цалувка). Тя е символ на сливането на двама в обща нова цялост.

***
Най-странната дума: МИЛОСЪРДИЕ… Истината е, че тя е антоним на жаленето.
Да изпитваш жалост към някого, значи да съчувстваш и на доброто, и на лошото в него.
Когато проявяваш милосърдие обаче, искаш да наплодиш доброто и да покосиш злото в него. А за такава мисия „милата“ сърдечност е езиково недоразумение.

***
Иска се да пишем по-простичко. Ала истинското творчество е неотделимо от свободата. А тя предполага и личен избор на стилистика.
Но има още една причина да излъсквам фразите си до премерено сияние. Посветените мигом ще я припишат на тщеславност, но все пак е добре да направя този опит за разяснение.
Опростеното изразяване на сложни същности и дълбини е не само в „разнозвучие“ с предмета на своето описание, но и ги оголва твърде болезнено. Когато човек изписва раните си, витиеватата стилистика, завоалиращите похвати на версификаторството са не само кокетно самодоказване, но и начин да се предпази читателят от потресната гледка. Простото изразяване на една болка е като вивисекция. Но не всички зрители са хирурзи, за да я преглътнат с професионална обръгналост!
Изяществото на слога не отменя болката и не премахва раната, само прави вида им по-поносим.
Ромен Ролан казва в „Жан Кристоф“, че трябва да обичаме истината, но трябва да обичаме човека повече от истината. И затова не бива да му я поднасяме цялата.
Аз не я отпъждам. Само я намятам с леко було, за да не стряска неподготвените очи.
Скалпелът ще свърши не по-лоша работа, ако оперираният е приел обезболяващо; бонбонената глеч не прави хинина по-малко лечебен.
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2018, Всички права запазени.