П-лов-див-ечи,

02/28/19 / КУЛТУРА
или Как у нас инфраструктурата спитва културата





Георги ВЕНИН, Пловдив

В края на първото двадесетилетие от XXI век в България, пуфтяща като товарен влак към Европа, човек не може по видело да стигне с автобус от Варна до Пловдив. Между двата най-големи извънстолични града „топлата“ връзка е само жепейска, защото фирма „Виктори 13“ вече прави само един рейс от морската столица до тепетата, а той е чак в 15:30 ч. (и то ако издирите къде се е сврял новият й офис).
Така че пъшкаме в горещото купе (едно от само три) на влака, който потегля от Гара Варна в 8:05 ч., като в последния миг ни сервират, че не е прикачен вагон първа класа и четиримата наивници, които сме си взели „първокласни“ билети, се юрваме към „опашатите“ каси, да си осигурим запазени места във втора класа и да ни върнат парите за отменения „лукс“. И ахà да изпуснем трена…!

… Докато се лутам из протяжния жп подлез на Пловдив, едно младо момиче ме упътва и като чува, че съм от конкурентния някога кандидат за Европейска културна столица, казва за родния си град с присъщото на младостта не(до)волно снизхождение: „То пък една столица…!“. После многократно този рефрен кълвеше ушите ми: както уличните плочки, и тази плоча беше набабунена и се препъваше като под заекващ грамофон.
А аз поех по бул. „Иван Вазов“ – главната улица.
Не знам защо, но докато минавах край безоките Тютюневи складове, не ми хрумна нищо по-оригинално от баналното сравнение с ослепените Самуилови воини. Само дето никога няма да узнаем кой беше пловдивският Василий Българоубиец…
– Няма да има наказани и за „Кулата“! – убедени са всички, с които похортувах. (Много западни телевизии подминаха светещата грамада и завряха нос в разкопаните улички край Марица. И не от фалшиво родолюбие, но ми се чини, че това не им прави чест: на няколко километра от центъра на Париж също е нелицеприятно, и много повече дори – гета, бунища, разруха. От пъпа на света да отходните му канали не е далеч…)


Широкото устие на пешеходната зона – от Военния клуб към площад „Стефан Стамболов“, е оградено, разпърцано и по хрущящите пластове настилки като колорадски бръмбари пъплят багери, бетоновози и земекопни машини. Точно сега ли! Странични улички – с изкорубени тротоари в процес на обнова. Точно сега ли! На самия площад над фасадата на хотел „Велико Търново“ се е спуснал тъмен найлонов воал: ще го „дегизират“. Точно сега ли!
Когато Пловдив е културна европейска столица! Къде дремахте лани и по-лани?!
На метри от огражденията, малко преди централата на UniCredit Bank, са се кютнали двама „часови“ зад дървена будка и бариера и сигурно получават безсмислена плата от Общината за… неизвестно какво: и без това нататък движението не може да продължи.

Няма кафенета за простосмъртни, все някакви „Мода кафе“, галетерии, кафе шопове и пр. Затова всички пият „кафяво гориво“ в найлонови чашки от кафе машините. Но пък те са лъскаво-черни и предлагат напитка плътна и ароматна. Еднотипни, което е добре за градската естетика, и с еднакво добро качество, което е добро за храносмилането.
Навсякъде са пръснати маси и столове – цяла зима навън (студоопорни явно; но още по-явна е липсата на вътрешни килери за складирането им).
Малко след площада, от другата страна на „Макдоналдс“ (о чудо, изписан и на кирилица! – Варна, поучи се!), се кипри нов многозвезден хотел – Star Hotel. Хотел „Стар“. Нов.
Варна обаче е прогонена от Пловдив: няма я „Godzila“-та, в която отсядахме доскоро.

Слагам очилата, белким видя някакъв знак на европейска култура.
Отбелязвам само отломките от Берлинската стена с разноликите картини по тях и две трабанчета – мукавеният символ на соца, умилително наричан от гедерманците „Траби“, нашарени като каручките на Сали Яшар. Плюс едни метални платна (пак обрамчващи строителна площадка пред някаква сграда) с провесени платнища, щамповани с надписи по темата.
Но пък мартеници се предлагат навсякъде – изящни, пипнати от веща ръка, с любов и усет за красивото. Това също е култура – древна и наша си култура, която Европа не знае.


… Аз съм гост на НЧ „Христо Ботев“ (бившето кино „Въстание“), което измива очите на културната столица с мащабен фестивал от 23 февруари до националния ни празник (от изложба полски кино- и театрални плакати, през поезия и белетристика, камерен концерт – и 11 постановки на театрални трупи от цялата страна!) – при това без да поиска и стотинка от Общината (която преди време отказала на читалището да продава билети за спектаклите на един от най-големите московски театри, чиято цена читалищният председател възрожденец Воскресенски спазарил от 240 000 лв. да падне на 54 000 лв.…!). И Варна достойно брани името си в лирическото четене на 24 февруари със стихотворенията на двама свои поети, а косвено – и с безпроблемното продаване на билети за проекти по Фонд „Култура“, стига да са набелязани в бюджетната таблица на формуляра. Между другото пловдивчани искрено и възторжено, та чак неадекватно, повтаряха „Ама какъв красив град е Варна!“… На „контрата“, че варненци имаме само Музикално училище, а те – коскоджамити Музикална АКАДЕМИЯ, тъжно клатеха глави: „Скоро ще стане само „Фолклорна“ академия!…“.
(Тук ме напира да открехна скоби. Като истинен българолюбец, аз тача народното творчество. Но днес сякаш фолклорът е употребяван сметкаджийски, продънван като златна мина, злоупотребяват с него: пръкнаха се толкова фолклорни състави-мастодонти, които хищно нападат министерства, асоциации, общини, спомоществователи; настояват за репетиционни зали с площта на стадиони и се самопредлагат за холивудски хонорари…)

Това е. Пловдив е разоран не за посаждане на нова култура, а за бетонна инфраструктура. (Тук са парите!)
И в студения край на февруари няма признаци на културен живот. Летаргия. Зимен сън, тъжен сън. Като у Ботйов:
„Вихрове гонат тръни в полето (… бръснат голи тепета)
И студ, и мраз – плач безнадежден! –
Навеват на теб, теб на сърдцето!“…
„… и нищо друго“ – отнякъде безнадеждно добавя Николас Гилен в своята „Малка балада за Пловдив“.
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.