Петко Каравелов – държавникът, който…

„… той съчетаваше като никой друг българин от неговото време европейската мисъл с духа на Възраждането.” (Думи на Симеон Радев за Петко Каравелов) Симеон КУЛИШ Обикновено, когато говорим за политика и политици, българинът се отнася твърде скептично към тях, понякога дори – с голяма доза негативизъм. Навярно има основание за това. Историята обаче е запазила паметта и за достойни народни представители, на които гордо може да поставим определението „държавник“. Един от тях е Петко Стойчев Каравелов. Не случайно Антон Страшимиров ще възкликне – „личност феномен“. На 5 април 1843 г. в дома на Стойчо Каравелов и Неделя Доганова на бял свят се появява Петко, по-малкият брат на Любен Каравелов. Бъдещият строител на съвременна България произхожда от заможно копривщенско семейство. Баща му – виден бегликчия, майка му – от знатните родове на Догановите и Чалъковите. Каравелов от малък е готвен за търговец. Първоначално учи в родния си град, а когато навършва 13 години е изпратен в Енос, където чиракува за абаджия. Заедно с това той посещава и гръцко училище. Впоследствие, благодарение на познанството си с видния свой съгражданин Найден Геров, младият Каравелов заминава да учи в Москва (1859 – 1869 г.). Там той посещава лекции в Историко-философския и в Юридическия факултет на Московския университет, но не се сдобива с диплома. Причината е, че няма изискуемите документи за образование, които изисква руската образователна система по онова време. Въпреки това той получава безценен опит, натрупва знания и умения, които ще му помогнат в делата като държавник в свободна България. С избухване на Руско-турската война от 1877 – 1878 г. Петко Каравелов се включва не на бойното поле, а в щаба на Руската армия. Той е приет добре, не само защото е русофил, но и заради добрия му руски език. От този момент нататък ще започне и неговата бурна политическа дейност. Спечелил доверието на вишестоящите, той заема и първите си ръководни длъжности – временен вицегубернатор на Свищов, а малко по-късно – окръжен управител на Търново. Петко Каравелов   Една от първите изяви на Каравелов след Освобождението е участието му в Учредителното събрание, където взема отношение при изработването на Търновската конституция. С неговия изказ и еродиция той ярко се отличава от масата народни представители. Това не е случайно, като се има предвид, че немалка част от депутатите в Учредителното събрание са малограмотни, нямат и понятие как се пишат закони, а някои от тях дори се затрудняват в изписването на собствените си имена. Професор Бисер Георгиев го определя като „интелектуалецът в политиката“. Младият Каравелов става част от Либералната партия, а впоследствие оглавява нейното радикално крило. Първите стъпки на българския парламентаризъм са доста динамични и бурни. Дейно участие в тях взема и младият копривщенец, като председател на I ОНС (1879 г.). Той е и вторият либерал, с когото се запознава самият княз Александър Батенберг. С течение на времето отношенията между двамата ще бъдат изправени на изпитание. Екатерина и Петко Каравелови В проведените избори за II ОНС през 1880 г. Петко Каравелов сяда на финансовото министерско кресло. Когато доверието към министър-председателя от Либералната партия Драган Цанков се изчерпва, премиерския пост заема самият Петко Стойчев. Това е първият му мандат (1880–1881 г.) от общо четирите, които ще запише в биографията си. Макар и само тринадесетмесечно, управлението на Каравелов ще остане в историята с учредяването на две институции, които съществуват и до ден-днешен – Статистическото бюро и Върховната сметна палата (и двете – през 1880 г.). Изкушението и решителността на Батенберг да управлява еднолично, довежда до т.нар. Режим на пълномощията, чрез който се суспендира Търновската конституция. Новата форма на управление не се харесва особено на Каравелов. Съвременници на периода твърдят, че за него основният закон е „светиня“. Това разбиране се оказва и една от причините, които развалят взаимоотношенията му с княза. Още през 1880 г. Каравелов поддържа идеята, че Народното събрание трябва да бъде единствен център на властта и подлага на ревизия конституционните права на княза, като назначаването на министрите; свикването и разпускането на парламента. Всичко това, заедно със създаването на новата институция – Държавен съвет (ноември 1881 г.), която той не възприема, принуждава 38-годишния лидер на либералите да емигрира в Пловдив. В столицата на Източна Румелия той се включва в тамошната Либерална партия, участва активно в политическия животна града. През периода 21 април 1883 – 13 януари 1884 г. дори става кмет на Пловдив. Малко известен факт е, че докато пребивава в „града под тепетата“, работи и като учител по история. В това си амплоа той си спечелва определението „харизматична личност“. След отмяната на Режима на пълномощията Каравелов се завръща в Княжество България и оглавява правителство на Либералната партия (1884 – 1886 г.). Вторият мандат на „ветерана на българския парламентаризъм“, както го определя проф. Милчо Лалков, е най-запомнящият се и най-емблематичен. По време на неговото управление се осъществява Съединението, както и защитата на тази първа стъпка към национално обединение – Сръбско-българската война. Нещо повече, през декември 1885 г. под негово ръководство се урежда общото законодателство, след сливането на двете държави; то формира общия бюджет (март 1886 г.) и извършва институционалното съединение между Княжество България и Източна Румелия. Това говори за умело ръководство и висока политическа култура. Екатерина и Петко Каравелови с дъщерите си - Виола и Лора През периода 1884 – 1886 г. Каравелов успява да постигне значителни успехи и в други сфери на стопанския, обществения и културния живот на България. Мнението му за железниците е пословично – да са изключително държавна собственост, строени чрез публични търгове, а не от частни компании. Тук трябва да направим нужното уточнение, че става дума само за инфраструктурата. По същото време в София е построена класическа гимназия, а в Габрово, Лом, Варна, Търново, Русе и Видин – реални. Създават се и окръжните училищни инспектори. Във външната си политика Каравелов се старае да води балансирана политика, да защитава интересите на страната. Въпреки своето русофилство, той се опитва да парира, доколкото е възможно, намесата на Петербург във вътрешните и външните дела на Княжеството. По повод далновидността и гъвкавостта, която човек трябва да притежава, когато се занимава с международни дела, политикът-доайен споделя: „Аз винаги съм се мъчил да се подобрят отношенията ни с външния свят, но не и да се правят отстъпки, каквито те искат“. Един от най-драматичните моменти в живота на Каравелов е сблъсъкът му със Стефан Стамболов. На два пъти попада в затвора (Черната джамия ): първият път – през 1887 г., по време на русофилските бунтове, и още веднъж – след убийството на финансовия министър Христо Белчев (1891 г.). Бурният политически живот в Княжество България, който е в съзвучие и с личния му, не сломява духа на Каравелов. На 53 години той основава Демократическата партия, чийто член остава до смъртта си. С течение на времето неговата партия е своего рода стожер на българския политически живот. Нейни рожби са изявените й лидери Александър Малинов и Андрей Ляпчев, които стават и министър-председатели на България. Сърцето на Петко Каравелов спира да бие на 24 януари 1903 г. в София. Погребан е в двора на църквата „Свети Седмочисленици“. Там е погребана и съпругата му Екатерина Каравелова (1860 – 1947), за която се жени през 1880 г. и има от нея три дъщери – Радка, Виола и Лора. 1/Днес това е църквата „Свети Седмочисленици” в София. Първоначално сградата е била джамия, построена през XVI в. от прочутия султански архитект и строител Коджа Синан, под името „Коджа Дервиш Мехмед-пашова джамия”. В края на XIX в. мюсюлманският храм е превърнат в склад, а по-късно и в затвор. Името на Петко Каравелов е тясно свързано с постройката. Негова е идеята Черната джамия да се превърне в църква. Той дава и името ú – „Свети Седмочисленици”. Когато през 1903 г. умира, Каравелов е погребан в нейния двор. Днес гробът му се намира пред олтарната стена на православния храм.