culturespace.bg
Владислав Шпилман (5 декември 1911 – 6 юли 2000) е полски пианист и класически композитор от еврейски произход. Шпилман започва обучението си по пиано в Музикалната академия на Шопен във Варшава, където учи пиано при Александър Михаловски и Йозеф Смидович, ученици от първото и второто поколение на Ференц Лист. През 1931 г. е студент в престижната Академия на изкуствата в Берлин, където учи заедно с Артур Шнабел, Франц Шрекер и Леонид Кройцер.
Вече утвърден музикант, Владислав Шпилман започва да свири за Полското радио през 1935 г. като техен щатен пианист. През 1939 г., на 23 септември, в студиото се носят нежните звуци на Шопен. Свири Шпилман и по средата на излъчването в студиото прокънтява тътен от немска бомбардировка. Шпилман е принуден да спре. Това е последното излъчване на музика на живо до края на войната. Когато Шпилман възобновява работата си в Полското радио през 1945 г., той го прави, като продължава оттам, откъдето е прекъснал шест години по-рано. Той започва първото си предаване отново с „Ноктюрно“ на Шопен в до диез минор (Lento con gran espressione).
Но дотогава има много време. Време, в което един еврейски музикант, независимо че е отличен пианист и знаменитост, ще се бори за оцеляването си, ще премине през мъчителни трудности, ще открие съпричасността на хората и ще победи смъртта. А тя идва в еврейското гето във Варшава със затворническите камиони на германските войски.
.jpg)
Владислав Шпилман и неговото семейство, заедно с всички останали евреи, които живеят във Варшава, са принудени да се преместят в „еврейския квартал“ – Варшавското гето, на 31 октомври 1940 г. След като всички евреи са затворени в гетото, е построена стена, която ги отделя от останалата част на окупирания от нацистите град. Шпилман успява да намери работа като музикант, за да издържа семейството си, което включва майка му, баща му, брат му Хенрик и две сестри – Регина и Халина. По-късно Шпилман свири в кафене на ул. „Сиена“, а след 1942 г. – в кафене „Щука“ на ул. „Лешно“. В последните две кафенета той изпълнява камерна музика с цигуларя Зигмунд Ледерман, прави пианистично дуо с Анджей Голдфедер и свири и с други музиканти.
Цялото му семейството е депортирано през 1942 г. в Треблинка, лагер за изтребване на евреи в окупирана Полша, приблизително на 80,5 км североизточно от Варшава. Човек от полицията разпознава Шпилман и го измъква от редицата, където остават неговите родители, брат и две сестри, които са натоварени във влака. Никой от членовете на семейството на Шпилман не оцелява във войната. Шпилман остава в гетото като работник и помага при контрабандата на оръжие за идващото въстание на еврейската съпротива до 13 февруари 1943 г., малко преди да бъде унищожено след депортирането на повечето му жители през април-май 1943 г.
Шпилман намира къде да се скрие във Варшава и оцелява с помощта на приятелите си от Полското радио и колегите музиканти. В началото на август 1944 г. той се укрива в изоставена сграда на ул. „Ниеподлеглошчи” 223. През ноември е открит там от германски офицер, капитан Вилм Хосенфелд. За изненада на Шпилман, офицерът не го арестува и не го застрелва. След като разбира, че изтощеният човек е пианист, Хосенфелд го помолва да изсвири нещо. (Пианото било на приземния етаж.) Шпилман свири Балада №1 на Шопен в сол минор. Впечатлен, офицерът показва на Шпилман по-добро място за криене и му носи хляб и конфитюр многократно. Той предлага на Шпилман едно от палтата си, за да се топли при минусовите температури. Пианистът не знае името на германския офицер до 1951 г. Въпреки усилията на Шпилман и поляците да спасят Хосенфелд след войната, той умира като съветски военнопленник през 1952 г.
След войната от 1945 до 1963 г. Шпилман е директор на отдела за популярна музика в Полското радио. Той се изявява и като концертен пианист, и като камерен музикант в Полша, както и в цяла Европа, Азия и Америка. През този период той композира няколко симфонични творби и около 500 други композиции, които и до днес са популярни в Полша. Пише музика за радиопиеси и филми и през 1961 г. създава Международния конкурс за песни в Сопот, Полша, който се провежда всяко лято повече от 50 години. Шпилман и Бронислав Гимпел основават Варшавския клавирен квинтет през 1963 г., с който Шпилман изнася над 2000 концерта по целия свят до 1986. г. на такива места като Royal Festival Hall в Лондон; Salle Pleyel и Salle Salle Gaveau в Париж.
„Смъртта на един град“ (оригинал „Śmierć miasta“) е написана от Владислав Шпилман и разработена от Йежи Уолдорф малко след края на войната и за първи път е отпечатана през 1946 г. от издателство Wiedza. Книгата е цензурирана от сталинистките власти по политически причини. Например националността на доброжелателния германски офицер Вилм Хосенфелд е променена на австрийска. Както източноегерманският певец-автор на песни Волф Бирман отбелязва в своя епилог за англоезичното издание от 1999 г .: „Непосредствено след войната е невъзможно да се издаде книга в Полша, която представя немски офицер като смел и услужлив човек“, а австрийски герой би бил „не чак толкова лош“.
През 1998 г. синът на Шпилман Анджей публикува ново, разширено издание на мемоарите на баща си, първо в превод от немски език от Карин Уолф като Das wunderbare Überleben („Чудодейното оцеляване“) от немско издателство Ullstein Verlag; и след това на английски, превод от Антея Бел като „Пианистът“ с епилог от Волф Бирман. През март 1999 г. Владислав Шпилман посещава Лондон за Еврейската седмица на книгата, където се срещна с английски читатели, за да отбележи публикуването на книгата във Великобритания. По-късно тя е публикувана на повече от 35 езика и наречена „най-добра книга на годината“ от Los Angeles Times, Sunday Times, Boston Globe, The Guardian, The Economist, Library Journal.
Ейдриан Броуди в "Пианистът" - 2002 г.
Англоезичното издание от 1999 г. включва също откъси от дневника на Вилм Хосенфелд (1942–1944). Епилогът на Бирман дава допълнителна представа за делата на Хосенфелд и неговия характер.
Въпреки че оцелява, Шпилман отказва да завърши мемоарите си празнично. В последните абзаци той обикаля улиците на изоставена и опустошена Варшава: „Бурен вятър разтърси скрап в руините, свистеше и виеше през овъглените кухини на прозорците. Настъпи здрач. Снегът пада от потъмнялото, оловно небе“. Както отбелязва един рецензент, „тези заключителни изречения дестилират стила на тази изумителна и незабравима книга. Кратки и същевременно силно предизвикателни; премерени и донякъде откъснати, но притежаващи поетичност и последователен духовен глас и сила“.
Такава е истинската история, която стои в основата на великолепния филм на Роман Полански „Пианистът“ създаден през 2002 г. и спечелил три награди „Оскар“ – за най-добър режисьор; най-добър актьор и най-добре адаптиран сценарий, наградата за най-добър филм на Британската академия за филмово и телевизионно изкуство и Златната палма на филмовия фестивал в Кан. Полански избягва от Краковското гето и оцелява в Холокоста, но майка му е убита от германските окупатори. Филмът на Полански следи отблизо стила и детайлите в книгата. Ейдриан Броуди приема „Оскар“ за най-добър актьор във водещата роля на Пианиста: „Този филм не би бил възможен без концепцията, предоставена от Владислав Шпилман. Това е почит към оцеляването му“.
Шпилман умира във Варшава на 6 юли 2000 г. на 88 години. Погребан е на Военното гробище „Повязки“.
|
