CultureSpace Статии История, Култура, Изкуство, Мистика

Предателство и прошка Втора част

09/03/20 / МИСТИКА
Джеймз Хилмън за първичното доверие, предателството и прошката





culturespace.bg

В историята на Иисус ние веднага сме поразени от мотива на предателството. Неговата поява на три пъти (от юдеите, от заспалите ученици, от Петър) – и отново възпроизведен от предателството на Петър, което се случва три пъти – ни говори за нещо съдбовно, че предателството е есенциално за динамиката при достигането на кулминацията в историята на Иисус…
Във всяко от тези предателства той е тласнат към ужасното осъзнаване, че е бил разочарован, предаден, изоставен. Неговата любов е била отхвърлена, неговото послание е било погрешно разбрано, неговият зов – останал без отговор, и неговата съдба – оповестена.
Подобно на момчето от стълбите, Иисус може да разчита на Баща си – и дори да помоли за Неговата прошка към своите мъчители – чак до последната стъпка; той и Бащата са били едно чак до този момент на истина, когато той е бил предаден, отречен и изоставен от своите последователи, оставен в ръцете на своите врагове, първичната вяра между него и Бога накърнена, закована с пирони върху една непоправима ситуация; тогава той е оставен в своята собствена човешка плът на реалността на предателството и на бруталността на Яхве и Неговото творение…
Изглежда, че посланието за любов, Ерос-мисията на Иисус, носи своята последна сила само чрез предателството и разпятието. Защото в момента, в който Бог го изоставя, Иисус става напълно човек и изстрадва човешката трагедия със своята пронизана и наранена страна, от която капе вода и кръв, освободения фонтан на живота, чувството и емоцията… Това детско качество, позицията на безстрашна сигурност в проповедника на чудесата, си отива. Puer богът умира, когато детското доверие е разрушено и човекът е роден. А човекът е роден само когато женското у него е родено. Бог и човекът, бащата и синът, повече не са едно. Това е радикална промяна в мъжкия космос. След като Ева е била родена от спящата страна на Адам, злото става възможно, след като страната на предадения и умиращ Иисус е била прободена, любовта става възможна.
Критичният момент на „голямото предаване“, когато човек е разпънат заради собственото си доверие, е най-опасният момент, който Франсис Уикс би нарекъл „избор“. Нещата могат да поемат и в двете посоки за момчето, което се вдига от пода; неговото възкресение е в точката на равновесието.

Но преди да се обърнем към възможния плодотворен изход от предателството, нека да останем за кратко при стерилните избори, при опасностите, които се появяват след предателството.
Първата от тези опасности е отмъщението.
Следващата от тези опасности, от тези погрешни, макар и естествени, обрати, е защитният механизъм на отричането.
… Това обаче все още не е голямата опасност. По-опасен е цинизмът.

Много възможно е да срещнем този цинизъм – особено при младите хора, – защото не е било отделено достатъчно внимание на значението на предателството, особено при трансформацията на puer aeternus.
Този циничен възглед, понеже предпазва от преработване през позитивното значение на предателството, оформя порочен кръг и кучето преследва собствената си опашка. Това води до четвъртия и, вярвам, най-основния вид опасност – предателството към себе си. Алхимичният процес е обърнат: златото се обръща обратно в изпражнения, човек хвърля бисерите си на свинете.
Много странен опит е да откриеш човек, който предава сам себе си, като се обръща срещу собствените си преживявания, като им дава негативни имена на сянката и действа срещу своите собствени намерения и ценностна система. Той е напълно предаден, предаден на врага вътре в себе си.
Отчуждението от самия себе си след предателството е по правило защитно. Човек не иска да бъде наранен отново и след като тази рана е дошла чрез разкриване на това, какъв е той, човек започва да не живее на това място отново. Така че той избягва, предава себе си, като не живее на собствената сцена на живота (разведен в средна възраст, който няма край себе си никого, когото да обича) или собствения си пол (аз приключих с мъжете и ще бъда също толкова безскрупулна, както и те), или собствения си психологически тип (моето чувство, или интуиция, или каквото и да е било там, е било погрешно), или собственото си призвание (то наистина е мръсна работа). Защото тъкмо доверието в основите на собствената природа е това, чрез което предателството се случва. Така че ние отказваме да бъдем това, което сме, започваме да мамим себе си чрез оправдания и бягства и предателството към себе си не става нищо друго, освен дефиницията на Юнг за neurosis uneigentlich leiden, неавтентичното страдание. Човек повече не живее своята форма на страдание, но чрез mauvaise foi („лоша съдба“, която обяснява провалите на човека – бел.ред.), чрез липсата на смелостта да бъде, той предава себе си.
Освен отмъщението, отричането, цинизма и предателството към себе си, има и още едно негативно преобръщане, още една опасност, която можем да наречем параноя. Това също е начин да предпазиш себе си от това да бъдеш предаден отново чрез изграждане на перфектното взаимоотношение.

Джеймз Хилмън

Но ако предателството идва заедно с доверието, като противоположното семе, с което е заредено, в такъв случай параноидното изискване за отношение без възможността за предателство не може да бъде основано на доверието. По-скоро то е споразумение, сключено, за да изключи всякакъв риск. Като такова споразумение то принадлежи повече на властта, отколкото на любовта. То е връщане обратно към света на логос взаимоотношението, подкрепено от думата, а не поддържано от любовта.
Човек не може да възстанови първичното доверие след като е напуснал Райската градина. Сега той знае, че обещанията се спазват само до определен момент. Животът има грижата за обетите – изпълнявайки ги или разрушавайки ги. И новото взаимоотношение след преживяването на предателство трябва да започне от напълно ново място.
Образът на Отеца – тази справедлива, мъдра и милостива фигура – отказва да се намеси по какъвто и да е начин, за да намали страданието, до което самият той е довел. Той отказва и да даде обяснение за това. Отказът да обясни означава, че обяснението трябва да дойде, ако изобщо дойде, от наранената страна. След предателството човек така или иначе не е вече в позицията да слуша обясненията на другата страна. Това е според мен творческият стимул в предателството. Предаденият трябва по някакъв начин сам себе си да възкреси, да направи стъпка по-напред чрез своята собствена интерпретация на това, което се е случило. Но това може да бъде творчески акт само ако човек не попадне във и не остане при опасностите, които очертахме по-горе.

Несправедливият баща отразява несправедлив живот. Когато човек е непроницаем към вика за помощ и нуждата на другия човек, когато той може да признае, че неговото обещание е било погрешно, той признава, че силата на думата може да бъде надмогната от силите на живота. Това съзнание за неговите мъжки ограничения и коравосърдечие подразбира висока степен на диференциация от слабата лява страна.
… способността да предадеш другите е сродна със способността да насочваш другите. Доколкото психологическото насочване няма друга цел, освен да помогне на другия да помага сам на себе си и да разчита сам на себе си, другият по някакъв начин, в някакъв момент, ще бъде предаден или оставен на своето собствено равнище, тоест ще му бъде отказана човешка помощ, ще е предаден на себе си, където той е сам.
… В този смисъл каква е разликата между белия магьосник и черния? Какво отделя светеца от звяра? Можем ли от гледна точка на това, което по-горе представих, да оправдаем всяка грубост и предателство, които човек може да извърши като израз на своята „анима-интеграция“…?
Човек трябва да разгледа широкия контекст на любовта и съдбата. Но кой може да бъде сигурен кога любовта присъства! И кой може да каже, че това предателство е било необходимост, съдба, зов на Цялостната личност?
Със сигурност част от любовта е отговорност; по същия начин това е и загриженост, въвличане, идентификация, но вероятно по-сигурен начин да кажем дали човек е близо до звяра или до светеца, е, като разгледаме противоположното на любовта – властта. Ако предателството е извършено с цел лично облагодетелстване (за да излезеш от трудна ситуация, за да нараниш или използваш, за да си запазиш кожата, за да спечелиш удоволствие, да успокоиш желание или да задоволиш нужда...), тогава човек може да е сигурен, че любовта има по-малко надмощие, отколкото звярът, властта.
По-широкият контекст на любовта и необходимостта е даден от архетиповете на мита. Когато поставим събитието в тази перспектива, моделът отново може да стане значим. На мен ми изглежда, че само това може да ни види към стъпките на анима диференциацията… и дори към една стъпка по-напред, към едно от най-висшите религиозни чувства: прошката.
Трябва да сме съвсем наясно, че прошката не е лесна работа. Ако егото е било наранено, егото не може да прости, просто защото то „трябва“, въпреки по-широкия контекст на любовта и съдбата. Егото се държи живо чрез неговата броня, неговата гордост и чест. Дори когато човек иска да прости, той открива, че просто не може, защото прошката не идва от егото. Аз не мога направо да простя, аз мога само да поискам, да се моля всички тези грехове да бъдат простени. Да искаш прошката да дойде и да чакаш за нея, е навярно всичко, което един човек може да направи.
Прошката, подобно на смирението, е понятие само когато човек е бил напълно унижен или изцяло предаден. Прощаването е значимо само когато човек не може да забрави, нито да прости. Нашите мечти не ни позволяват да забравим. Може да се каже, че предателството няма друг позитивен резултат освен прощаването и че преживяването на прошката е възможно само когато човек е бил предаден. Подобна прошка е прощаване, което не е забравяне, а спомен за погрешното, което е трансформирано в по-широк контекст, или, както Юнг го нарича – солта на горчивината, трансформирана в солта на мъдростта.
Тук разглеждам мъдростта като съюз на любовта с необходимостта, в който чувството най-накрая може да тече свободно през съдбата на човека, постигайки примирие с дадено събитие. Така, както доверието вътре в себе си има семето на предателството, така предателството носи вътре в себе си семето на прошката. Вероятно то е човешката врата към такива висши религиозни преживявания, каквито са прошката и помирението с този тих лабиринт – творението.
… грешката, ако не се помни и от двете страни – и то да се помни тъкмо като грешка – пада изцяло върху плещите на предадения. По-широкият контекст на трагедията, която се е случила, ще призовава към паралелни чувства и у двете страни. Те все още ще са във взаимоотношение, сега – като предадения и предателя. Ако само предаденият усеща грешката, докато другият я подминава с рационализации, тогава предателството е все още в сила, и дори се усеща по-силно.
Психологически, да носиш грях, означава просто да го разпознаеш като грях, да го помниш. Всичките емоции, които са свързани с преживяването на предателството и от двете страни – разкаянието и съжалението от страната на предалия, негодуванието и отмъстителността от страната на предадения – ни насочват към същата психологическа точка – помненето.

Поради тези причини аз вярвам, че прощаването от един човек вероятно изисква изкуплението на другия. Изкуплението е в съответствие с мълчаливото поведение на бащата, така както го описахме по-горе. Той си носи своя грях и своето страдание. Макар и да е разбрал напълно какво е направил, той не дава обяснение на другия, но подразбира, че самият той изкупва грях… Изкуплението означава също да се подчиниш на предателството, на неговата надличностна съдбовна реалност. Като се поклоня пред срама на своята неспособност да спазвам думата си, аз съм принуден да призная смирено моята собствена слабост и реалността на надличностните сили…
Въпреки цялата си негативност, предателството все пак е напредък спрямо първичното, защото води до смъртта на puer чрез анима-преживяването на страданието. По-късно това може да доведе, ако не е блокирано от негативните перипетии на отмъщението, отричането, цинизма, предателството към себе си и параноидните защити, към още по-стабилно бащинство… Последната интеграция на преживяването може да доведе до прошка от страна на предадения, изкупление от страна на предателя и помирение – не задължително един към другиго, но помирение на всеки един от тях със събитието. Всяка от тези фази на горчиво отвоюван и изстрадан опит, който може да отнеме много години вярност към тъмната страна на психиката, е също фаза в развитието на анимата и това беше, въпреки ударението върху мъжкото, основна тема на тази статия.

(Със значителни съкращения)
Превод от английски: Камелия ХАДЖИЙСКА
 





Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.