CultureSpace Статии История, Култура, Изкуство, Мистика

Преходът като непреходност

05/12/22 / ИЗКУСТВО
За една поетична книга





Георги ВЕНИН

За първи път прочетох стихотворение на Биляна Тодорова още докато беше ученичка в Хуманитарната гимназия на Варна. Отличаваше се.
Миналата година в европейския форум „Нощ на литературата“ на откритата сцена зад Кукления театър в родния ѝ град тя рецитира две стихотворения – първото и последното от първата (и, убеден съм, не последна) своя книга – сякаш затваряше цикъл и бе готова да се представи на литературата и на изкушените ѝ поклонници (все по-малко, уви).
нося лицето си
както са носили някога
знамена
само не знам
към революция ли призовавам
или
съм бял флаг
(„Представяне“)
Биляна дълго се колеба да публикува поезията си в книга. И ето ги тези нейни стихотворни ръкойки, трупани косо, пресети през няколко критични филтри, последно – на редакторката ѝ. Те вече не са просто житни снопове, а отронени зърна, смлени на брашно и омесени в хляб. Насъщният хляб на поезията. 27 комата. Дъхави.

***
Самоизразяването в поетичен текст е земетръсна зона: то не бива да е егоистично, напротив, трябва да е любовно, „аз“-ът да умре в себеотдаване. Истинската поезия е точно това, дори когато изглежда центростремителна. Отзвукът на нейните филизи… не, фитили! – е с продължителна „тиха детонация“. Като в поезията на Биляна.
Докато четях „Годината на Март“, научих за Биляна Тодорова, че е: любвеобилна, неуниваща, непредаваща се и ако щете – някак надмогваща (се).

Биляна Тодорова

Какво обединява всичките ѝ стихотворения? За всекиго, който ги е чел, отговорът е лесен: темата за прехода и преходността/неустойчивостта/непредвидимостта – дори като преместване в пространството (Варна – София), макар че е по-скоро преместване (според анотацията – „догонване“) на сърцето. Колкото и да мразя чуждиците, налага се да сложа на тази стихосбирка печат „Концептуална“. Тематично монолитна. Споена. Комай само „Войната явно е приключила“ за миг ни заблуждава, че авторката излиза от сенките на спомена и прекрачва в бъдещето. Донякъде лек намек за подобна илюзия има и във „Всеки ден се влюбваме във нещо“.
Останалите стихотворения са рубикони. В „Мария“и в „Табелата на улицата“ превъплъщението между назоваване и неназовимо превръща дори топонимите в имена на божественото/божеството, защото то няма име, а Е и се слива с нас, когато забравим миналите си богове (или улици…) – така Биляна (вж. Бахтин) приближава низкото и високото, земното и небесното, битовото и трансцендентното.
„Съвет“ е стихотворение за безизбора, или за невъзможността на паметта да избира (защото е отвъд волята ни какво да помним).
„По същите тъмни места“ ни примамва пак в капана на миналото, на цикленето, на „пренеприличната скука“ на земното битие (по Достоевски); търсенето там на себе си е обречено, новото „аз“ иска парадоксално, сякаш невъзможно откъсване без забрава.
„Март“обглежда пробуждането за новото като родитба и тя тежи (бременна е), и сякаш дори зачатието е трудно (като трудна жена).
„Няма да се случи чудо“ ни потапя в разделите като в разлом между преживяното и очакваното и като единствен път към възкресение.
Като всички скрупульозни рецензенти, и аз посветих известно време да отсея кои са най-често срещаните думи в тази поезия. Те описват своеобразна носталгия по животворенето: и (повтаряна в най-диалектичната семантичност „и – и“), гняв, истина, тежест, вятър, река, ръка, тишина…
Думите са вечно гладни. Много е важно с какво насищаме тези думи. Защото с каквото ги подхраним, с това те ще нахранят после читателя. Биляна насища поетичните си слова с жадност и изповедност и затова те отекват у нас като ситост и доверие.
Някои мастити съдници ще кажат, че тези стихове са тук-таме грапави, че стихосложението се препъва в неравноделния им ритъм (само старите пророци смятат, че диханието на Бога не може да е астматично). Но аз мисля, че те следват менливия ритъм на кръвта – ту забързан, ту укротен. А който смята сърдечният пулс за архаика или за мода – горкó му! Спонтанността има право да заеква.

***
Мога да бъда не баща, а дядо на Биляна. И вероятно съм ужасно старомоден, със сигурност – демоде. Но не мога да не кажа, че …
- най-добри са заглавията, които нямат нужда от обяснение („Годината на Март“ прекрасно е разшировано в анотацията върху задната корица, и то – отново като преход, съзнателен/осъзнаван, от алегоричната зима към алегоричната пролет, но самата нужда от обяснение го снижава) – и се питам: нямаше ли да е по-комерсиално да е „Годината на Мартеницата“ или дори „Мартенска година“?
- пак по старчески ще „изфъфля“, че Жак-Преверовият отказ от главни букви и пунктуация според мен не придава принадена смисленост на посланията;
- „Ще покълнат отново дедите ми“ сякаш можеше да утаи по-силна поанта. Но всъщност (едва ли е наборна грешка, а ако е, бог е отместил пръста с една буква от клавиатурата надясно) тази поанта е преди финала, в смяната на местоимението от „дедите МИ“ в „дедите НИ“–за да бележи разликата между преход и преходност, между кръг и кръговрат. Без това отграничаване „По следите на изгубеното време“ нямаше да е непреходен шедьовър, а дневник на дребнавостта.
Най-даровитите сред младите самородни поети (като Биляна) все пак не се отказват от диаграмните амплитуди на сърцата си и от сълзящите рани на душите си. И по този начин протягат мост (може би все още въжен…) между нас и себе си: пак преход!
А, и въпреки отказа от римуване, в стихотворението „Всеки ден се влюбваме във нещо“ сякаш е направен този „рудиментарен“ опит – или се е получило случайно? Както е във финала на „Много ме е страх“.
защото много ме е страх
и трябва да намеря пътища
да прикрепя към мен душата си
за да не излети във нищото
и нижа сянка подир сянка
върху екрана на огнището

***
… Нали знаете крилатата мисъл „Поезия е което се губи при превода“?
Поезия е и което се губи в рецензиите. В разборите.
Дано ви се прииска да си купите стихосбирката „Годината на Март“; мушнете я под мишница, отнесете я вкъщи; и след като я прочетете – я прегърнете… Прегръдката, разбира се, е метафорична, но и в живота тази хронология ми се чини най-читавата: книгата е като жена – първо нежно я прихващате под ръка, после разгръщате страница по страница душата ѝ и чак сетне опитайте да я прегърнете – само тогава тя ще ви позволи, а може и да ви прегърне първа…
Ето така:
все по-големи стават
великаните на надеждите ми
с главите си надигат небето на разарованието
пробиват пръстите им дупка в земята на
ежедневните бедствия
в тях изтичат мислите ми
като вода
все по-високи са
великаните на надеждите ми
и все по-малка
изглеждам аз
(„Палечка“)
 




Начало / За нас / Статии / Видео / Контакти 2022, Всички права запазени.