Премиерата на „Спътник на радикалния мислител” от Алек Попов – за „Писателят като пърформър”, „Писателят като spy” и „Писателят като съвест”

01/10/19 / ИЗКУСТВО
12 години след приемането ни в Европейския съюз все още има какво да се каже.





Десет години по-късно и 12 години след приемането ни в Европейския съюз той все още има какво да ви каже.
На 17 януари 2019 г. от 18:30 ч. на Камерната сцена на Младежки театър „Николай Бинев” един от най-обичаните български писатели – Алек Попов – ще представи преработеното и допълнено издание на „Спътник на радикалния мислител” (изд. „Сиела”) – верен и критичен водач в пътуването ни в едно объркано и динамично време.
За „Писателят като пърформър”, „Писателят като spy” и „Писателят като съвест” ще си поговорим без цензура.
След едно драматично „Intro” и в момента, „когато успоредните се пресичат”, ще се опитаме да разберем „Накъде отива света” и дали българите сме „Нация в развод”. Всичко това, подплатено със случайните звуци на джаза, звучащ в Ню Йорк, и едно невероятно пътешествие само по… кубинки. Ама наистина само по тях.
Станете част от това необичайно пътешествие, в което краят на идеологиите, постоянното развиване и разбиване на най-различни стереотипи, „товарът на наследството и неизвестните перспективи, диктатурата на пазара и неволите по присъединяването към ЕС”, както и случилото се малко след това, ще само част от темите.
Датата е 17 януари. Входът е свободен.
Линк към събитието във Фейсбук може да откриете тук: https://www.facebook.com/events/375655919865374/
В „Спътник на радикалния мислител” с типичното си чувство за хумор Алек Попов отправя своя призив към бъдещите поколения – най-голямото предизвикателство, което ни очаква, е „да се научим да извличаме щастието от възобновяеми източници като думите, образите, звуците.”
А това се оказва по-лесно с верния спътник до себе си…
Есеистът Алек Попов е поставен именно в онази сартъровска позиция, според която „писателят е в ситуацията на своята епоха: всяка негова дума отеква“… Есетата в „Спътник на радикалния мислител“ въплъщават това отекване на словото на интелектуалеца, позицията му на събеседник на битието, което реално ни се случва, на проблемите и промените, които ни правят да бъдем такива, каквито сме.
Кристина Йорданова, в. „Култура“, София
Имаме една наистина интересна, четивна и интелигентна книга – всеки, който разсъждава за собствения си преход, ще открие в нея по някое изречение, което ще му прозвучи така, сякаш го е написал сам.



Из „Спътник на радикалния мислител” от Алек Попов

ОТ ТЕКСТ КЪМ ДЕЙСТВИЕ


В началото на този текст бих желал да изтъкна, че принципите, за които ще стане дума малко по-нататък, представят една твърде субективна гледна точка към творческия процес без претенция за универсалност. Не бих препоръчал на никого да се ръководи от тях или да ги при¬ема като общовалиден модел. Методът възниква в процеса на писането и е приложим в съответната творческа ситу¬ация, но няма гаранция, че ще работи в друга. Естествено е човек да иска да приложи наученото при написването на следващите си книги, но може да се окаже и най-вероятно ще бъде именно така, че този опит не може да се прене¬се механично върху различен материал. Че трябва да се търси друг, може би съвършено нов алгоритъм. И в това се състои красотата и предизвикателството на създаването.

Нищо свещено!
Най-щастливият и безоблачен период в пътя ми като пи¬сател беше, когато просто разказвах истории. Не се замислях особено защо и как. Целта ми бе да пренеса съдържанието от главата си върху белия лист колкото се може по-бързо, за да от¬воря място за нови истории. Никога не съм страдал от липса на идеи, което, както скоро се убедих, може да се окаже проблем, защото нито има време, а най-често и смисъл да се развиват всички. Но те се натискат, търсят своето място под слънцето и в тази борба за живот настъпва истински хаос. Изглежда, в един момент трябва да се примириш, че няма да успееш да разка¬жеш всички истории, които са ти хрумнали. Но как да избереш най-важните? Може тези, към които винаги се връщаш? Тези, които те безпокоят и не ти дават мира. В един момент човек осъзнава техниката си. Осъзнава, че вече няма смисъл да про-извежда истории заради самите истории. И решава да използва техниката, за да излезе на следващо, по възможност по-високо ниво. Всяко ново начало за мен минава през едно своеобразно завръщане към истории, теми и идеи, които продължават да ме вълнуват. Времето помага да отсееш зърното от плявата. На¬учаваш се да изхвърляш. Не всеки ред е свещен. Мисля, че това е най-важната стъпка по пътя на съзряването. Първият разказ, който заминава в кошчето за боклук, е по-важен от първия от¬печатан. Само така може да се формира вътрешен критерий. Първата ми книга всъщност е втора: в последния момент из-теглих вече одобрения ръкопис от издателството и го подмених с друг, съставен от съвсем нови разкази. Не съжалявам. Пове¬че никога не се върнах към тези най-ранни истории. Подарих ръкописа на едно момиче, а то какво е сторило с него, вече не знам...

Изкуството на промяната
Един от първите методи за структурна намеса в текста, с които животът ме срещна, беше техниката на „отрицание“ – може би най-универсалният похват, който дава добри шансо¬ве за успех и в най-заплетените творчески ситуации. Методът предполага, че ако едно произведение не работи така, както ни се иска, и даже въобще не работи, то проблемът най-вероятно се крие дълбоко в основната идея. Не в езика, нито в сюжета. Т.е. ако радикално се смени посоката на разказа и творбата се пренапише с обратен знак, е възможно да се намери работещо решение. Изпробвах тази техника при преработката на разка¬за „Спасителят“ – една история, плод на все още неукрепна¬ло перо, създадена в далечните 90-те, вдъхновена от спомена за студентските бригади в последните години на социализма. Главният герой храни дълбоко презрение към тази система за принудителен, безплатен труд и търси начини да се скатае. Той е черната овца на колектива, кръшкач и използвач, който по силата на случайността спасява едно момиче по време на тру¬дова злополука. В оригиналната версия на разказа героят пре¬осмисляше поведението си и преживяваше нещо като катарзис. 103
Още, както се казва, мастилото не беше изсъхнало, и ме обзе усещането за творчески неуспех. Въпреки високите намерения финалът беше пропит от нездрава патетика, морализаторство и фалш – неизменните белези на лошата литература. Вече се ка¬нех да изпратя „творбата“ в кошчето за боклук, когато моят до¬верен редактор ми даде безценен съвет. Да пробвам по обрат¬ния начин: героят да остане верен на своята природа. Решава да се възползва от статута си на „спасител“ и започва да изисква от жертвата си всякакви услуги в знак на благодарност. Става все по-нагъл и безпардонен, а исканията му ескалират, докато доведената до отчаяние жертва не го ликвидира. Разказът беше спасен! С цената на отказ от първоначалната теза. Защото ху¬дожествената истина е много по-голяма от всички писателски намислици.
Мисля, че това е възможно най-лесното упражнение, сти¬га човек да е готов да приеме различна гледна точка към соб¬ственото си произведение. Да го обърне с хастара наопаки в името на нещо, което далеч надхвърля жалкото авторско его. Ясно е, че няма съвършени произведения. Нищо човешко не е съвършено, но все пак има една осезаема граница, която разде¬ля успеха от неуспеха в изпълнението на дадена художествена задача. Един минимум от цели, които трябва да бъдат постиг¬нати, за да може едно произведение да съществува като авто¬номно цяло. Човек може да се опита да излъже себе си, но рано или късно истината за това, което реално е постигнал, ще го намери. Никой не може да те накара да преработиш един текст, ако не искаш, както и никой не може да те спре да го направиш, ако искаш да го направиш.
Седем години след излизането на романа ми „Черната кутия“ реших да редактирам основно текста от позицията на натрупания практически опит и критическата дистанция на времето. Конкретната причина за този рискован творчески ек¬сперимент беше предстоящото издание на английски. Зачетох се в книгата и с раздразнение установих, че в текста има редица неща, които днес бих написал по друг начин или въобще не бих написал. Защо пък да не взема да го пооправя? Полека-лека се увлякох. Отначало само зачертавах, после започнах да допис¬вам. И така, без да се усетя, навлязох в капана на основния ре¬монт. За добро или лошо, получи се доста по-различна книга, а в процеса на работата достигнах до изводи, които за мен лично са по-важни дори от самия резултат.

Работа върху текста – работа със себе си
Всеки писател работи главно и основно със себе си. В това обстоятелство има нещо крайно притеснително, защото му се налага да говори за много лични неща. Неща, за които хората обикновено избягват да говорят по обясними причини – болка, гняв, срам. Изтласкват ги от съзнанието си и се мъчат да за¬бравят. Но от друга страна, писателят е артист и трябва да при¬еме, че материалът, с който работи, ще стане публичен – това е смисълът на неговото дело. А тъкмо онзи материал, който най-много ни притеснява, всъщност може би е най-ценен. Как се пречупва този личен опит през въображението и заживява самостоятелен художествен живот, е въпрос не само на творче¬ска дистанция, но и на преодоляване на себе си. На изгубване в историята или по-точно на потъване, на разтваряне в нея. Едно от основните качества на артиста е да умее да се превъплъ¬щава. В този процес понякога му се налага да загуби себе си. И парадоксално да се преоткрие чрез ролята. Да разбере нови неща за себе си и за света.

 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2019, Всички права запазени.