Премиерата на „Стигнахме ли вече?” от Елисавета Белобрадова и Красимира Хаджииванова – за семейните пътувания из най-красивите местности на България

01/27/19 / ИЗКУСТВО
Куп съвети, конкретни дестинации, легенди и предания Елисавета Белобрадова и Красимира Хаджииванова издадоха пред събралите се 150 души на представянето на най-забавния наръчник за пътуване с деца.





Родителите питат „Къде да ги заведем тези деца?”, Елисавета Белобрадова и Красимира Хаджииванова от „Майко мила!” отговарят!
„Стигнахме ли вече?” е едногодишното приключение, което двете преживяха, за да научат как забавно и успешно да пътуват с деца, да натрупат опит, който да разкажат на хилядите родители, които НЕ знаят как да се преборят със задачата „СЕМЕЙНО ПЪТУВАНЕ”.
На 23 януари 2019 г. от 18:30 г. пътешествието приключи в литературен клуб „Перото” с премиерата на книгата, която ще се превърне в най-верния спътник на всеки авантюрист.
Къде се яде най-вкусно? Как да не се окажете нощуващи в палатка някъде из Северна България, Сърбия, Румъния и Гърция, докато зли комари искат да изпият кръвта ви, и защо не трябва да подценявате силата на международните паспорти?
За всичко това двете фурии от „Оле мале” и „Майко мила!” се опитаха да разкажат спокойно и културно (да не повярва човек!), а някъде там, когато се стигна до историческата част, се появи и Марио Мишев от Сдружение „Българска история”, консултант на авторите на книгата, и си заложи главата, гарантирайки, че няма по-полезен пътеводител за приятни и същевременно с това полезни и образователни пътешествия.
Че „Стигнахме ли вече?” не е страшен въпрос доказаха много снимки, които могат да бъдат намерени и в изданието (не бяха обработвани и фалшифицирани с Photoshop!), а в края на вечерта Елисавета и Красимира влязоха в роля на строги учителки и зададоха три неудобни въпроса на публиката, която в крайна сметка получи оценка „отличен” под формата на награди.

„Стигнахме ли вече?” е алтернативният пътеводител за пътуване с деца, който ще ви разведе из прекрасни места, ще ви разкаже къде се яде най-вкусно, къде да отседнете за нощувка. Всичко това – съобразено както с бюджета ви, така и с удобствата и разнообразието, от които се нуждаете.
С типичното си чувство за хумор Елисавета и Красимира ще ви убедят, че има и по-лоши неща от това да пътувате с деца. А понякога тази дейност е дори приятна и завършва без пожари, опърлени вежди, загубени хлапетии и празни джобове.
За да не помислите, че ви лъжат – изданието на „Стигнахме ли вече?” съдържа над 170 цветни фотографии, които доказват, че и двете са се измъкнали живи и щастливи от посочените дестинации.
Елисавета Белобрадова: майка на три деца и партньор на Красимира във великото начинание „Майко мила!”.
Красимира Хаджииванова: майка на едно дете и партньор на Елисавета в „Майко мила!”.


Из „Майко мила”, „Стигнахме ли вече?”
Хиляда и една охридски приказки


И така, пригответе личните карти, паспортите на децата и декларациите за извеждането на същите тия деца, ако случайно сте разведен родител, и потегляйте с нас към красивия Охрид! Освен стара българска столица, престолен град на Българската патриаршия, просветно средище и туристическа перла това е и град музей под егидата на ЮНЕСКО.
Тръгнахме натам не само защото има какво да се види, запомни и изяде, а и защото искахме да сме горе-долу единствените български представители на честванията по случай 1000 години Охридска архиепископия, а това не е за изпускане.
Освен това, съвсем неслучайно, в ролята на ваша пътеводителка по прашните пътища към Македония днес ще съм аз, Красимира – казвам неслучайно, защото аз, приятели, съм потомка на стария македонски род Карадимчеви, в който има какви ли не светли личности – от войводи и духовници, през първия кмет на Охрид след Балканската война – Димитър Карадимчев, та до композитора Борис Карадимчев. Въпреки цялата тази славна рода никога не бях ходила в Македония, камо ли в Охрид, и когато в „МайкоМила!“ се зароди идеята за това пътешествие, аз скокнах в колата повече от чевръсто.
Та ето ни нас – Красимира, Елисавета и нейното семейство (този път само в компанията на най-малкото дете), отпрашваме към съседна Македония в един горещ съботен ден, натоварени на Volkswagen Passat – достатъчно голям, за да ни побере всичките и да ни е удобно по пътя, който... няма да ви лъжем, отнема едно известно време. От София до Охрид са си около 420 км и имайте предвид, че едва ли ще успеете да ги вземете за под шест часа. В този смисъл, осигурете на децата достатъчно забавления, книжки, храна и всякакви други неща, които биха улеснили пътуването дотам.
Тук е мястото още веднъж да напомня деликатно – не тръгвайте, без да погледнете за стотен път в чантата дали сте взели паспортите на децата! Или ако сте спътник в колата с деца, попитайте родителите им дали са взели документите. И в никакъв случай не постъпвайте като вашата разказвачка, на която още в София ѝ хрумна да попита Елисавета и мъжа ѝ – А вие взехте ли паспорта на детето, Елисавета? – и след това бързо прогони това намерение като твърде досадно и тъпо. Естествено, че са го взели – казах си, – та кой не взима паспортите на децата си, когато минават граница?
Както вероятно вече сами се сещате, оказа се, че имаме едно дете в колата, чийто паспорт бе останал в някакво чекмедже в София и този факт бе установен около час преди границата. Това наложи оставането на нас двете, плюс детето, в един крайпътен хан, предлагащ най-ужасните кюфтета на света, направени бог знае от каква материя (или антиматерия), и препускането на мъжа на Елисавета до чекмеджето в София и обратно. Малко се забавихме, но ето, вие поне ще можете да се поучите от нашите грешки.
Та ето ни нас, окомплектовани, с прилежащите ни паспорти и багажи, минаваме границата с Македония, където какво се случва, приятели? НИКОЙ дори не поглежда детето в колата и дори ако превозвахме още един куп деца под седалката или контрабандни бъбреци в багажника, щяхме да си ги прекараме ей така, необезпокоявани. Това, разбира се, не бива да ви окуражава да пренасяте незаконни стоки или пък хора през границата, но ние сме длъжни да го отбележим.
От там до Охрид ни отне още около три часа път и накрая, когато акостирахме в града, няма да лъжем, че изпитахме огромна радост. Изчакахме любезната ни хазяйка на апартамента, резервиран от Airbnb, да пристигне и да ни отключи. Той бе стратегически разположен в центъра на града, съвсем близо до езерото, и ви препоръчваме и вие да си резервирате такъв – цената му е съвсем поносима – около 30 лв. на човек на вечер, а сайтовете за настанявания изобилстват от предложения. Все пак отделете си малко време да проучите и разгледате добре снимките на жилището, което сте харесали, за да няма недоволни след това. Нашето беше съвсем прилично, новичко и може би дори бяхме едни от първите му клиенти.
Хвърлихме багажите и с бодра стъпка се отправихме на вечерна разходка из Oхрид, първи поглед на архиепископията и разбира се – намиране на свястно място за вечеря, защото след бутафорните кюфтета душите ни плачеха за истинско месо, салати и вино.
Охрид – особено привечер и в хубаво време, представлява чудесна, романтична картина. Първата гледка, разбира се, е самото езеро и огромното македонско знаме, издигнато до него – практически няма как да го пропуснете, а по знамето можете да се ориентирате къде е центърът на града. От там нагоре започва Старият град – впускайки се в уличките, къщите и заведенията около езерото, ще усетите същото чувство, което имате, когато се разхождате из някое крайморско градче. Колкото по-нагоре из улиците на Стария град се изкачвате, толкова по-красиви гледки ще се ширват пред вас – в краката ви ще е езерото с лодките, къщите, заведенията, а в далечината ще е планината Галичица, която разделя Охридското от Преспанското езеро.
Катерейки се нагоре над крайезерната улица, ще имате възможност да видите и да се вмъкнете на няколко интересни места, на първото от които се натъкнахме почти веднага, след като обезпечихме вечерята си с резервация в едно от най-популярните заведения – ресторант „Долга“. Спокойни, че стомасите ще бъдат гарантирано напълнени, поехме по калдъръма нагоре и още след първия завой попаднахме на национална работилница за ръчно изработване на хартия „Св. Наум Охридски“, където млада охридчанка охотно ни разказа – и показа – как ръчно се прави хартия само от вода и дърво! Не пропускайте да я посетите, за да видите с очите си вълнуващия процес на създаването на един лист хартия, както и стотици видове красиви графики, отпечатани с един от първите екземпляри на Гутенберговата машина – не забравяйте да си купите за спомен някоя
от тях или пък красив тефтер с хартия, изработена на място там.
Продължавайки нагоре, минахме покрай най-красивата възрожденска сграда в Охрид – огромната Робева къща, която понастоящем е етнографски музей (и уви, беше затворена). Къщата е построена на три етажа, като на първия са изложени ценни епиграфски паметници от Охрид и страната, между които два торса на богинята Изида. На втория и третия етаж са поместени археологически обекти от Античността и Средновековието. В източната част на къщата са изложени семейни експонати на Робеви – стар български род на търговци, които търгували главно с Виена и Лайпциг. Били високоинтелигентни, владеели няколко езика – гръцки, френски, немски, италиански. Поддържали връзка с много български възрожденци и революционери, а Константин Робев е водел кореспонденция с Левски. Участвали са в борбата за българска църковна независимост.
След нея стигнахме до къщата-музей на Христо Узунов – български революционер, охридски войвода, член на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и мой далечен родственик. За съжаление, не можахме да влезем, тъй като бе събота и бе затворена, но ако вие сте там в делничен ден, отделете ѝ някакво време.
Пътят ни продължи по вити улички в посока средновековната базилика „Св. София“, където знаехме, че текат подготвителни дейности за честванията. Стигнахме до нея и разбира се, възползвахме се от факта, че все още нямаше навалица от хора за празника, за да се вмъкнем в църквата, където служителите вече украсяваха с флагове и подготвяха нещата за церемонията на следващия ден, да разгледаме фантастичните вековни стенописи и да се настроим за преживяването, което ни предстоеше. Самата църква е изградена по заръка на княз Борис-Михаил Покръстител през 9. век. В края на 10. век е основно обновена за коронацията на цар Самуил, след което служи за патриаршеска катедрала. В нея има запазени чудесни стенописи още от 9. век.
След кратката ни и предварителна визита в църквата отново опънахме крачка в посока към друга църква – „Св. Йоан Богослов Канео“ от 13. век, намираща се малко след последните къщи, над брега на езерото и разкриваща може би най-великолепната гледка към него. Тук е мястото да поясним защо в миналото са наричали Охрид „българския Йерусалим“ – заради факта, че в даден момент в града е имало точно 365 църкви, или по една за всеки ден от годината. Не знам дали това е доказано от археолозите, но със сигурност са били много, а особеният дух на религиозност и духовност се усеща и днес.
Ако идвате с малки деца тук, имайте едно наум, че около църквата е сравнително опасно, високо е, има стълби към брега и е добре да ги държите под око. Ние се вредихме твърде късно и не можахме да видим църквата отвътре, но затова пък имахме друго, по-авантюристично изживяване – среща с лодкаря Любчо, който бързо успя да ни убеди да сме последните му клиенти за деня и без да се усетим, пет минути по-късно се бяхме натоварили на стара и малко допотопно изглеждаща лодка, с която потеглихме от водите край църквата към началната ни точка – центъра на Охрид.

 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.