Ангел Г. АНГЕЛОВ
Сред писателската общност името на Елена Алексиева е известно и уважавано – писателката е доказала своя талант на белетрист, драматург, преводач. Може би затова новият сборник с разкази „Прекъсването на самсара“, обнародван от издателство „Жанет 45“, зарадва мислещите читатели, ценители на сериозната художествена литература…
Преди да изкажа няколкото думи, които ме споходиха след прочитането на сборника, трябва да заявя, че този текст не е литературна критика, нито оценъчен отзив – импресивният ми порив е плод точно на естественото впечатление на обикновения читател…
Още с първия разказ в сборника, „Подарък“, писателката дискретно ни показва вкус към необикновеността на събитията, обект на разказването. Тя (необикновеността) не е самоцелна, не е търсена, за да смае читателя – нейната особена цветност е сечиво, с което се изгражда значително по-мащабна картина на тукашното ни битие и тази картина се разпростира далеч извън пределите на разказаната случка. Подарък –гробно място не ще срещнеш всеки ден, но този необикновен подарък е повод, който ни отвежда към различни детайли от всекидневния живот на обикновени хора (семейни взаимоотношения, социални проблеми, емоционални и битови контакти…), които обаче са оцветени от своята индивидуалност и в които могат да се съзрат черти от всеобщото лице на някои от видовете човешко общество…
Драмата на „Ам-гъл и аз“, разположеният на второ място разказ в сборника, е кротка и като че ли позната, но в същото време тя бушува от вътрешна трескавост, която външно не се забелязва, както не се забелязват пламтящите мисли на човек, който се прави на заспал. Понякога, рядко, може и да се надмогне крехката биологична обвивка на Homo sapiens, може и по неведоми пътища да се отървеш от зловещата болест, да я предадеш в друга форма другиму, но това не значи, че си се спасил. Защото Кирил, този Ам-гъл, „бял като сребро и гладък като камък“, е пред теб, с подарена от теб орис, която в новия ти живот е и твоя орис. Други сте, но помните какви сте били, а това не е безопасно… И отново, както е характерно за творбите на Елена Алексиева, читателят може да се докосне до някои от типичните цветове на различните видове човешки живот. Чрез които, пак ще повторя, се създава естествена, но понякога неочаквана картина от живота ни. При това – нарисувана чрез елегантен, многоцветен език, богат на нюанси – език, който създава усещане у читателя, че авторът пише както диша – непринудено, без напрежение, без предварителни планове и схеми: писане, дадено не на всекиго…
В тъканта на някои от разказите се съзират Платоновски интонации („… една студена пролетна вечер, вече преляла в нощ, под безизразно черно небе, от което вместо благодат се сипеше рехав, остър дъждец и от умора почти не стигаше до земята…“). Цитатът е от разказа „Идолът“, в който по оригинален начин читателят е воден през неочаквани пространства, преди да стигне до авторовото послание. Многозначността на този тип разказване добавя допълнителна наслада при четенето и недвусмислено показва, че писателката не бърза да разкаже случката, да ни покаже „какво ще стане“, а я използва като повод за размисъл върху човешкото и неговата връзка с божественото. При това, нека отбележа, нейното „човешко“ е особено, често то е необикновено, на границата с нормалността, по-близо е до някакъв вид деформация, която умело е използвана за успешно внедряване на писателските идеи в посланията към читателя. Светлозар Божидаров Михайлов и неговите синове от разказа „Птиците“ като че ли са едно от доказателствата за индиректните внушения, които авторката умело използва. За лудия от „Ловът“, както и за чужденката от същия разказ също не може да се каже, че се вместват в понятието за нормалност. Но въпреки своите странности, героите на Елена Алексиева като че ли винаги имат запазено кътче в душата си, отредено за отглеждане и съхраняване на щастие. Човешко, своеобразно щастие, което на пръв поглед не би трябвало да се ражда у такива хора. Дали пък щастието не е дадено на всички – всекиму различно по вид и количество. Дали това не е оня белег, чрез който се отличаваме от другите живи същества…
Щастлив ли е Егерт Форслунд, когато диша заедно с жена си, на която дават кислород в болницата. И който за седемдесетия си рожден ден получава подарък – летене с балон. „Край нас прелитаха птици. За пръв път виждах света такъв, какъвто го виждат птиците”, казва обикновеният шведски човек и неусетно за самия себе си, докато седи в хотела и гледа през прозореца, прекъсва своята самсара. А под линия, в края на книгата авторката ни съобщава: човек може да прекъсне самсара само тогава, когато успее да изкупи всичко, без да причини страдание никому.
Без да причини страдание никому!!! Всекидневно причиняваме страдание някому, затова и самсарата продължава, Нирваната се отдалечава и човекът си остава сред несгодите на битието…
Самсара (санскрит) е веригата на ражданията и смъртта. Когато тази верига бъде прекъсната, съществото получава освобождение и встъпва в Нирвана – Уикипедия.
|
