CultureSpace Статии История, Култура, Изкуство, Мистика

Програма „Достоевски – Чехов за деца и юноши“

03/20/21 / ВАРНА
Може би е време да се заемем с възпитаването на този бъдещ човек?





Сия ПАПАЗОВА, драматург, художествен ръководител на Детско-юношески театър „Златното ключе”

Случи се така, че животът ме срещна с един изключителен човек, педагог и учен – доц. Д-р Теменуга Тенева, преподавател в ШУ „Константин Преславски“, катедра „Методика“. Респектира ме нейният дълбок аналитичен подход, извеждането на педагогическото обучение като система и свързването му с изкуството. Голям познавач на театъра. Смел, съмняващ се в готовите конструкции изследовател, който предлага неочаквани и евристични решения на казуси, застинали в непогрешимата си неподвижност. Провокирана от г-жа Тенева, разработих урок, който би могъл да послужи в практиката на всекиго, който се заеме със задачата да обучава „младите особи“ на театър в училище

Поех риск, когато започнах реализацията на тази програма, защото съществува убеждението, че творбите на Достоевски и Чехов са сложни, недостъпни и неразбираеми за децата и юношите. Докато работих над „Неточка Незванова“, „Малки Чехови комедии“, „Дамата с кученцето“, открих, че не съществува дистанция, а напротив – близост, взаимност между тези автори и подрастващите. Разбират се. Харесват се. Уважават се. А тъкмо децата и юношите проявяват все още най-искрено съчувствие към „унижените и оскърбените“ на фона на нашите закоравели души днес.
Когато анализирах резултата от „Неточка Незванова“, си зададох въпроса откъде това момиче, Джорджия Кадоглу, 15-годишно, откъде има познание за човешкото страдание, когато не го е преживяло? Джорджия е дете на родители с възможности. Откъде е научила и знае за бедността, отчаянието, крайната безизходица? Нямам отговор на този въпрос.
Когато работих над „Дамата с кученцето“ се питах по същия начин - откъде Маргарита Георгиева, 16-годишна, откъде има представа за женската изневяра, за мъките на съвестта, за неугледните хотелски стаи, за греха, когато не е преживяла дори частица от всичко това? Че тя дори си нямаше още приятел, беше твърде затворена и благоприлична.
Откъде? Кога? Как?
Но тези въпроси, свързани с чувствителността, с интуицията, с „вътрешното“ око, не са нови и неочаквани. Лев Толстой се пита по същия начин в романа „Война и мир“ – в онзи момент, когато Наташа Ростова попада в една селска къща, вижда как момичетата танцуват и неочаквано се понася в танца, леко и въздушно. По този повод Толстой разсъждава - откъде в тази малка чистокръвна графиня, възпитавана само от гувернантки, съществува усетът за древноруска красота, искреност и изконна простота на движението? Как е попаднал там? Сега и аз се изумявам от недетската интуиция и способността на подрастващите да носят в себе си чужди светове и драми.

Сия Папазова

Може би чрез текстовете на Достоевски и Чехов се събужда особена чувствителност, извършва се дискретно възпитаване на чувствата. И си мисля: не е ли това една много достойна съвременна, педагогическа задача – да възпитаваме културата на чувствата у съвременните деца и юноши в нашето студено, лишено от духовност време. В едно от писмата си Чехов казва: „Усеща се неотложна потребност от грация на чувствата…“. Чехов, разбира се, е максималист, нравствен максималист. Но си струва да опитаме и да работим за облагородяване на чувствата у младия човек.
Всъщност Достоевски и Чехов сериозно се интересуват от природата на подрастващите. Според тях, това е едно много интересно време, през което пълновластно възниква, избухва емоцията. И не бива да се пропуска тази най-благоприятна възможност за възпитаване на чувствата на разумния човек. Според тях, човекът на бъдещето би трябвало да бъде емоционално-рационален, рационално-емоционален. Може би е време да се заемем с възпитаването на този бъдещ човек? Процесът на неговото изграждане сега е в нашите ръце.
Неточка – героинята на Достоевски, е само на десет години. С какво разбиране и изгарящо състрадание авторът разкрива терзанията на това момиченце! Той винаги се отнася с изключително състрадание към децата. Известна е фразата на неговия Иван Карамазов: „… напълно се отказвам от висшата хармония, не заслужава тя нито една сълзица дори само на онова измъчено дете…“. Проявява голяма прозорливост и към обидената, ранената детска душа и предупреждава, че тя понякога поражда чудовищна несправедливост - „никой не знае какви бесове може да отгледа в себе си едно десетгодишно дете“.
Чехов, от своя страна, проявява писателско внимание към седемнайсет-осемнайсетгодишните. В неговото творчество присъства като отделна тема „гимназистът“. Същество непонятно, загадъчно, което се нуждае от разбиране и съчувствие. В писателския му бележник има такава записка: „Гимназист с мустачки, от кокетство понакуцва…“. Тези редове съдържат цялата гама от чувства, които терзаят душата на „гимназиста“. С необикновена проницателност писателят разкрива неговата странност, комплексираност, ранимост, театрална показност. Насочва вниманието ни към трудностите на възмъжаването.
Има Чехов разказ, в който гимназистът Володя попада на забава в една московска вила. Гостите са богати хора, писатели, художници, артисти… Щура се по верандата, пъха се между тях, опитва се да участва в разговорите им, но никой не му обръща внимание. Просто не го забелязват. В края на разказа се застрелва. Момчето „с мустачки“, което „от кокетство понакуцва“ слага край на живота си заради липсата на внимание... Никой не го обижда, никой не му се присмива, просто не го забелязват. Колко е важно младият човек да бъде забелязан! Откроен. Затова „накуцва“…
Но освен че съчувства, големият писател дълбоко уважава тази възраст като най-красивото време на човека, като начало на всички начала: „Човек цял живот трябва да изглежда такъв, какъвто е бил като гимназист!“. Страхотен комплимент към подрастващите. Чехов със свои думи перефразира крилатата фраза на Гогол: „Когато тръгнете през годините, не забравяйте да вземете със себе си и младостта на мислите си“.
Достоевски и Чехов в същото време са и лечители на ранимите младежки характери. Достоевски лекува чрез болката. Чехов – с жизнелюбието си.
В работата си с Джорджия над „Неточка Незванова“ наблегнах върху тази страна в природата на момиченцето. Върху болката. Но в решението си сложих акцент върху търпението, стоицизма на малката героиня. Когато пораства, преживяното се превръща в устойчивост на характера, в съпротивление, в жизненост, в коравост на духа. От страданието се поражда силен характер, готов да пресрещне превратностите на съдбата. Измислих друга, нова перспектива за съдбата на Неточка. В моя вариант я очаква артистично бъдеще Това ми даде възможност да обърна специално внимание върху тезата на Достоевски – изкуството е това, което облагородява човека и възпитава чувствата. Обясних на Джорджия:
- Че Неточка, преминава през тъгата на детството и се превръща в творец, талантлива артистка, дълбоко мислеща, дълбоко чувстваща, тъкмо защото е преживяла драмата на „унижените и оскърбените“;
- Че изкуството е Голгота, кръст, служене на човеколюбиви цели;
- Че човекът се съхранява само когато си е поставил високи цели;
- Че понякога между изкуството и страданието има знак на равенство.
Адаптирах и пригодих за сцената първата част на повестта „Неточка Незванова“, защото съдържа тревожни теми за изкуството. Втората част, която е твърде противоречива и е свързана със сложната, обременена душевност на подрастващия човек, мисля, че може да стане повод за друго театрално представление. В друго време. В случая, аз избрах и разгърнах една възможна посока в развитието на героинята, която бихме могли да предположим. В театъра това е напълно възможно и е художествено оправдано.
В инсценировката използвам голата сцена, дълбочината, широчината, цялото пространство, въздушността. В това пространство разполагам езика на вещите-аксесоари, които са автентични: желязна ютия, портрет на неизвестен генерал, старинна рамка, газена лампа, ракла, покрита с вехто одеяло, в която пастрокът на Неточка, някога гениален цигулар, крие цигулката си.
Разкривам действието ретроспективно, от позицията на един вече реализирал се човек, от позицията на артистката Неточка Незванова. По този начин въвличам и публиката в дискретен разговор за изкуството, за неговата мисия и предназначение.
Представлението започва така:
„Аз съм Неточка Незванова. Артистка. За мене казват, че ще имам голямо и светло бъдеще…“.
В хода на действието в монолог извеждам на преден план онова място в повестта, където Неточка изгражда в съзнанието си френетична представа за обладания от изкуството човек. От този момент душата на детето започва да отглежда „бесове“:
„… Намразих майка си. И взех страната на този полубезумен човек само защото бе поразил така необяснимо моята фантазия. Беше почти луд… Но аз по-малко се боях от него, отколкото от мама, и дори го уважавах. Постепенно разбрах, че почвам дори да вземам надмощие над него, че почвам да го подчинявам на себе си. И вече съм му необходима! И се гордеех с това. Тържествувах! Случваше се дори да се будалкам с него. Ах, тази моя привързаност…“.
Драмата обаче на артиста цигулар Егор Петрович е свързана с житейското му пропадане. Сгромолясва се и възхищението на детето. И завършвам представлението с разтърсващия монолог на прозрението:
„Той умря. Той трябваше така да умре. Истината го бе заслепила с нетърпимия си блясък. Беше чул един чуден гений, който го осъди навеки. Пред него се бе разкрила цялата тайна на изкуството. И геният, вечно млад, могъщ и истинен, го бе смазал със своето великолепие! Истината бе непоносима за неговите очи. Тя ослепи и изпепели неговия разум. Удари го неизбежно като мълния и ударът беше смъртоносен. Най-сетне беше сам и нищо не му пречеше. Но с отслабналия му лък можа само бледо да повтори последната музикална фраза на гения. И в този миг безумието неизбежно го порази!“.
Представлението е разгърнато между тези два монолога. От момента, в който детето за първи път вижда цигулка в ръцете на баща си, до момента, в който виртуозният някога музикант замръзва сред снеговете на руската зима.
Като последен акорд в представлението са репликите:
„И в този момент чух ясно гласа на мама: „Неточка! Бъди смела! Не се предавай! Прости му, Неточка Незванова…“.
Простих му… И не се предадох“.
И тук е мостът между авторите, които са обект на програмата „Достоевски-Чехов за деца и юноши“. Същият дълбок и безрезервно всеотдаен смисъл намираме в репликата на провинциалната актриса Нина Заречная от Чеховата „Чайка“:
–Умей да носиш своя Кръст!
Младите хора от школата, които искат да се посветят на театъра, отсега трябва да се готвят за този Кръст в най-суровия и безпощаден смисъл на тази сакрална дума.
От огромно значение за мен е костюмът. Черна рокля, дълги черни ръкавици, широкопола черна шапка, която хвърля женствена сянка върху детското все още лице на изпълнителката. И нищо друго. Нищо хитроумно, нагласено, което да отвлича вниманието от поставения проблем. По време на спектакъла за каузата на Достоевски работи само театралното пространство.
А когато поставях „Малки Чехови комедии“, първо разкрих пред участниците в представлението особеността и сложността на Чеховия жанр. Той нарича своите пиеси „комедии“, въпреки че понякога завършват с точен изстрел в челото – там, където се мъчи и страда руският ум. А силно драматичната пиеса „Вуйчо Ваньо“ този странен драматург определя като „сцени от селския живот“. Просто сцени.
На репетициите на маса разясних проблема, свързан с понятието Чехова комедия. Комедията като съд над човешките грешки, което не изключва драматичното и трагичното.
Шекспир е написал пиеса със заглавие „Комедия от грешки“. Данте е нарекъл трилогията „Ад“, „Чистилище“ и „Рай“, където човекът мъчително изстрадва греховете си – „Божествена комедия“.
Балзак озаглавява цикъл от романи с потресаващо трагично съдържание – „Човешка комедия“.
И Чеховият жанр изначално притежава подобна дуална диалектично противоречива природа. Остава си загадка и дълго ще търсим път към нея. Но най-особеното и оригиналното тук е, че в тази природа присъства още един план – вторият план в драматургията на Чехов. Личното му откритие. Цялата европейска драматургия в началото на XX век следва и се учи от тази находка: Ибсен, Стриндберг, Яворов…
Обяснявам на младите хора какво означава „вторият план“ в Чеховата драматургия. В най-общи линии той се изразява в едно раздвояване на личността в мислите и постъпките ѝ. Тя в никакъв случай не е единна и монолитна, каквато е традиционната литературна представа за нея. В реалния живот „човекът е съставен от толкова много винтчета и клапички…“. В първия план на Чеховите пиеси тече едно лениво действие. Умни и отегчени хора пият чай, потракват със сребърните лъжички, разхождат се по верандата… А под този първи план тече бурна река от най-противоречиви чувства, драми, които са всъщност истинският, верният живот. Двата плана не съвпадат, дори понякога взаимно се изключват. А възможно е под втория план да съществува и трети…
Върху основата на Чеховия втори план и неговата вътрешна многоликост е изградена Системата на Станиславски, чиято задача е да подготви актьора за постигането на човешката сложност.
Но веднъж, в разговор с приятели, писателят споделя: „Как ми се иска да напиша водевил, ама толкова смешен, че публиката да оставя копчетата си по пода от смях!“. Поискало му се да напише нещо само смешно, необременено с дълбок драматичен подтекст. Всъщност от това негово признание тръгна решението ми да поставя смешно младежко представление по „Малки комедии“ на Чехов.
Тези малки, бутикови оазиси на смеха са много често поставяни на учебните сцени в театралните училища. Театралните педагози отдавна са забелязали, че те са подстъпите към голямата и загадъчна Чехова драматургия. И в същото време никак не са лесни. Защото този, който се заеме да ги превърне в сценична реалност, задължително се сблъсква с категорията на смешното при Чехов. А тя е изумителна в своята неповторимост, особена, странна, защото събира в пресечна зона съвършено полярни и взаимно изключващи се положения. Например:
„Самотните хора ходят на ресторант и на баня, за да разговарят…“
„Тиха, кротка учителка, тайно бие учениците си…“
„И от радост, че гостите най-после си отиват, тя им каза: „Да бяхте поостанали още малко…“
„Човек, на когото влакът е отрязал крака, се безпокои, че в ботуша на този крак има 21 рубли…“
Гимназистите Александър Калчев, Атанас Петков, Полина Кръстева, Йоана Христова, Стефан Попов, Мартин Тодоров изграждат весело представление, в което глупостта, дълбокият провинциализъм на страстите странно живеят със сочни и ярки човешки характери. На сцената се раждат особени съчетания от отмъстителност и доброта, надежда и отчаяние, невежество и жизнен порив. Всичко това прави характерите смешни и в същото време човечни, живи и топли. Успяват тези „непоправимо млади“ артисти, по едно определение на Чехов, да изиграят характерите така, че през тяхната безобидност да прозира една несмешна тема – понякога интересният, неповторимият характер преживява живота си провинциално, като анекдот.
„Лошо, лошо живеете, руски хора…“ (Чехов).
Започнах работата си над разказа „Дамата с кученцето“ първо с намирането на неговия театрален аналог. Отбрах само онези моменти, които съдържат театър в себе си: първата среща в курортното градче; срещата в провинцията; срещите в Москва… Серия от срещи. С тях определих пространствата, местата, където се извършва действието. Уточних последователността в актьорското поведение така, че всичко да става само през очите на героинята.
Маргарита Георгиева играе и женската, и мъжката гледна точка. Това обогатява действието с усещането за обективност и равнопоставеност. В тази трудна любов няма виновни, няма изкусители и грешници. Проследявам терзанията, с които се заплаща една късна любов. В началото това е случайна среща, курортна, леконравна, греховна… Очаква се всичко да отмине, да се забрави, да бъде отнесено от мощния житейски поток. Неочаквано върху героите се стоварва с цялата си тежест едно огромно, безпаметно чувство, което ги заварва неподготвени. Това поражда драматизъм, болка, безизходица. Дотук всичко е сериозно, но твърде познато, дори банално, както би казал Чехов.
Особеното, неочакваното в терзанията на двамата влюбени герои е, че започва тяхното духовно израстване и преобразяване. Те разкриват най-хубавото от себе си. Откъсват се от всеобщата пошлост, падение и вече обитават други, по-високи светове. Стават толкова други, че като сравним човека преди влюбването, с човека, който изгаря в огъня на чувствата, виждаме, че това са две съвършено различни същества. Извършен е нравствен скок от безсмисленото, превърнато в „нихил“ съществуване до осъзнатата необходимост от смислен живот. Този горчив човешки опит многократно превъзхожда изпълнителката, както вече споменах. Но тя се справи благодарение на вътрешната си интуиция, която момичето, което се превръща в жена, притежава априори.
Гола сцена. Само един стол. И дантелена дамска кърпичка.
Дълга черна рокля, черни ръкавици и огромна широкопола черна шапка, която хвърля тъмна сянка върху тайнственото лице на „дамата с кученцето“.
Тук е мястото да кажа, че костюмът, с който играят Неточка и Дамата, е един и същ. Костюмът свързва преживяното от Неточка и преживяното от Дамата в една героиня, в една съдба, в една естетика… Две души, жадуващи, изпитващи кислороден глад за духовност. Нещо като продължение на една и съща история за човешкото прераждане в две части.
След това, по хронология и усложнявайки художествената задача, поставих новелата „Малкият герой“ по Достоевски. Още от заглавието се разбира, че става въпрос за дете, почти юноша. Изигра го Али-Джан Али. В изпълнението му се появи, избухна актьорската му дарба, въздушно, леко, със светла печал и копнеж по красотата на чувствата да съгради образа. Али-Джан го направи малко преди да замине да учи физика в една северна страна. До ден-днешен съжалявам, че го изгубих за сцената.
„Къси Чехови разкази 1“ със Сияна Недялкова и „Къси Чехови разкази 2“ с Бояна Никова: „Анна на шия“, „Лудетината“, „Драма“, „Хористка“, „Шейничка“… Тук за Чехово настроение и насмешливост вмъквам между разказите, като блиц-коментар, извадки от писателския бележник на Чехов, където той изследва любовните чувства в различните им проявления и изражения:
„Женят се, защото няма къде да се дянат…“
„Той и тя обичаха да имат гости, защото само тогава не се караха…“
„Да философства за любовта, можеше, но не беше способен да обича…“
„Да тръгнеш за Париж с жена си, е все едно да отидеш в Тула със собствения си самовар…“
„Когато обичаш, такова богатство откриваш у себе си, толкова много нежност и ласкавост, че дори не ти се вярва, че можеш така да обичаш…“
„Една сляпа просякиня пееше за любов…“
В резултат на монтажа от Чехови разкази и записки от писателския му бележник възникват нови и неочаквани връзки между текстовете. Чеховите фрази, които звучат като афоризми, събират формата, построяват финалите. За финал на „Къси Чехови разкази 1“ послужи една изумителна извадка от бележника на Чехов: „Да се живее само в името на Родината, семейството и децата, е малко. Трябват идеали…“. А „Къси Чехови разкази 2“ завършват с популярната със своето изящество и духовен максимализъм фраза: „У човека всичко трябва да бъде прекрасно: и лицето, и дрехите, и душата, и мислите“.
Сияна и Бояна, предавайки си като щафета Чеховата разумност, съчувствие и огромна взискателност към хората, всяка на своята територия, изиграха зряло и някак съдбовно Чеховите героини. Израснаха, промениха се във всяко отношение – и в лицето, и в дрехите, и в душата, и в мислите си…
Последва представлението „Бели нощи“ по Достоевски. Изиграха го Константина Георгиева и Боян Фърцов. Сценичното решение на тази история ми хрумна от няколко разменени реплики между Героя и Настенка, седнали на пейчица на един от мостовете над Нева:
- Аз съм котенце. Без съмнение.
- Продължавайте да сте котенце… Но аз искам да зная как ще свърши всичко това?
- Вие искате да знаете, Настенка, какви ги е вършил в своя път моят герой? Мога да ви отговоря – героят съм аз.
- Досетих се! Разказвате, като че ли пишете книга.
- Аз наистина пиша книга.
Целият сценичен разказ е изграден върху писането на тази книга. Глава по глава. Нощ след нощ. Героят прави първите си литературни стъпки. Написал е нещичко преди това, някакъв критик го е прочел – и толкова. В душата му заживява мечтата да стане истински писател и цяла Русия да го чете. Силна, Всепоглъщаща любов с трагичен финал разтърсва живота му. Милата Настенка ще принадлежи на другиго и духом, и телом. Но Героят намира сили да продължи, потапя перо в мастилницата и слага точка на своя писателски труд:
„… Събрах листите. Сложих ги един под друг. Дръпнах още един лист.
Написах отгоре му „Бели нощи“…
И станах писател.
Сега цяла Русия ме чете…“.
Тази посока на сценичния разказ е измислена и в същото време не е. Има сериозни основания да се мисли, че за самия Достоевски писателският труд е Голгота. И всичко, излязло под перото му, е лично преживяно. Така и лично преживяното от героя в повестта „Бели нощи“ поражда нещо качествено ново – книгата на неговия живот…
Боян и Константина следваха посоката на раждането на писателя. Глава по глава. Нощ след нощ. Емоционалното преживяване подчиниха на тази строга линия. Разбраха я, почувстваха я. И я изиграха с прозрачна, акварелна лекота и простота. Боян и Константина сега са студенти – актьорско майсторство в НАТФИЗ. Мисля, че художественият път, придобит от работата върху „Бели нощи“, им помогна да попаднат там, където им е мястото.
„Дамата с кученцето 2“ – римейк. Изигра я Симона Алексиева. Красиво, женствено, проникновено. На нея най-добре ѝ стояха кадифената рокля и черната шапка с огромна периферия. Като че ли беше родена с тях. В нейната интерпретация преобладаваше „грация на чувствата, всеопрощение, тъга по прекрасното“. Някой някъде беше казал: „Най-много тъгуваме по онова, непреживяното…“.
Програмата „Достоевски – Чехов за деца и юноши“ бе замислена и се реализира така, че авторите да се редуват през годините върху сцената на младежкия театър „Златно ключе“, за да се допълват в прозренията и догадките за човека и неговото битие. Мислите и чувствата, споделени по прекрасен начин, преминават като червена нишка в театралното обучение. Всъщност… „няма покой!“ (Блок).
От книгата "Спаси и сохрани", автор Сия Папазова; издание на СНЦ "Културно пространство" - Варна 2020 г.
Финансирана от Фонд "Култура"  Община Варна
.

 




Начало / За нас / Статии / Видео / Контакти 2022, Всички права запазени.