Пролет в Старата гора, или Нова приказка на стар… език

12/21/18 / КУЛТУРА
Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна!





Мария ГЕНЧЕВА

Тази година пролетта се промъкна тихо по мокрите пътечки на Старата гора. Живителни сокове опериха омърлушените храсталаци. Освежи се вечнозеленото на боровете. Леската избухна в розово. Подранили пчелички заухажваха пухкавия жълт дрян. Слънце, синьо небе, бели облачета се гонят и някак естествено цъфва надежда... Под шипковия храст пак е неспокойно. Старата сойка и Младата сойка са се свили и както винаги, нещо оживено си шушукат.
– Конкурсът криво-ляво мина. Искахме да е добре, но стана както винаги – каза важно Старата сойка. – Но сега какво ни чака, не е за разправяне!
Младото сойче вирна любопитно опашче.
– Предстои да се дава европейската горска награда за роман...
– Е, и? Писатели – бол, за романи да не говорим…
– Да, но цялата гора говори за романа на Коса „Връх в полето“.
Младата сойка притеснено промълви:
– Чух, че бил уникален.
– Кой ти каза? Сигурно Старата кукумявка, дето го издаде. Че какво друго да каже.
– Не само тя. Всички говорят: Уникален бил. И е написан на един език, дето го няма.

Старата сойка я погледна снизходително (тя беше горският полиглот!).
– Няма го сега, но преди много, много години в нашата гора го е имало. Ти нали си студентка, филоложка ужким... прочете ли я?
Младата сойка съвсем притихна:
– Започнах я... – Но изведнъж се опери: – А ти прочете ли я...?
– Аз стигнах до десета страница – гордо каза Старата... после - смирено: - Дотам издържах...
– Да – (Младата не се предаваше), – но всички говорят: „Нещо уникааално!“…
– Ти сигурна ли си, че той ще е... Няма ли да е Кълвача, той както ги кълве на ишлеме, и – или наградени, или преведени на други горски езици.
– Не, той беше миналата година. Сега е ред...
Чу се шумолене от прелитаща птичка, което щеше да изгони двете клюкарки, но те в последния момент се спряха. До тях кацна Умната сойка, която пак бяха включили по погрешка в журито.
– Ето го извора.
Трите скупчиха главички, но не би. Чу се пращене, изпопадаха сухи клончета и всички разбраха, че Глухаря – ректорът на местния Университет, се мъчи да излети. Не му се получи и тръгна тежко-тежко да разходи белия си клюн, който пъхаше навсякъде.
– Тихо, тихо! – изсъска Умната сойка. – Той е председател на журито.

– Ама той е професор по тоя език – каза компетентно сойката-студентка.
– Значи той единствен го е чел – отсече Старата сойка. – Това ще да му е уникалното на романа.
– Така е, един роман – един читател. – Умната сойка беше научила, че за превод на романа са се сбили две издателства – от скандинавската гора, щели да го превеждат на старовикингски език, и едно от ирландската гора, което в момента още търсело подходящ стар диалект и щяло да изпусне шанса.
– И като го преведат на тези диалекти, кой ще го чете? – запита Младата сойка.
– Ох, младост, наивност… – обобщи Старата. – Не е важно кой ще го чете. Трябва да се отчете...
– Добре де, че нали за да го преведат на тези езици, трябва първо да го преведат на нашия си, горски език – упорстваше Младата.
– Тук е уловката – тихо каза Умната сойка. – Като се преведе на съвременен горски език, ще загуби най-важното – ще престане да бъде уникален. И ще стане една обикновена проза.
Пак се чу пръщене на сухи клони, Глухаря се връщаше. Сойките се разхвърчаха, а старият ректор поклати глава.
– Пак нищо не можах да чуя…!
А може би просто не искаше.
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2019, Всички права запазени.