Пулсации по Пътя

10/10/19 / ИЗКУСТВО
Радко Мурзов на 80





Георги ВЕНИН

Днес в Градската художествена галерия от 18:30 ч. почетният гражданин на Варна Радко Мурзов се среща с приятели и почитатели, за да представи своя поетично-художествен сборник „Пулсации“, след като на 2 октомври откри ретроспективната си изложба „Пътят“.

Не е за вярване, че Радко е закръглил такава „патриархална“ възраст. Ей богу не му личи. Както винаги, и в този случай „тайното биле“ на младостта е любовта към изкуството и към децата, с които и за които Радко Мурзов е отдал по-голямата част от жизненото и творческото си битие. Неговата Детска школа за изобразително изкуство във Варна устоява вече 48 години единствено благодарение на неговия буден дух. А духът няма възраст, той не остарява.

Повече от 3000 деца са преминали през тази уникална за България школа. Уникална – като неуморимост и жизненост, но и като мяра за високо качество, измеримо чрез извоюваните от възпитаниците й близо сто медала и повече от 400 грамоти и дипломи от конкурси в Индия, Япония, Сирия, Финландия, Русия, Аржентина, Унгария, Австрия, Македония, Украйна, Монголия, Гърция, Швеция, Китай, Полша, Франция, САЩ, Испания, Куба, ЮАР. Какво по-ярко доказателство, че тук се създават прекрасни творби и творци! А от 2000 г., чрез международния пленер „Човекът и природата“, приобщаването на млади художници към пейзажната живопис прекрачи отвъд границите на България.

Ето повод да припомня своя отзив при откриването (преди много-много години) тъкмо на изложбата на Радко Мурзов „Пулсации“.

ИМ-ПУЛСИРАНЕ
Приятелят има неотменното право да ви натресе най-чудатата мисия и вие наистина трябва да се възрадвате, че е избрал вас.
Радко Мурзов е широко скроен човек. Което не значи, че му е широко около врата или че живее и твори на широка нога. И той е притеснен от скръбния ни бит и от собствената си неуютна прямота, с която задава неудобни въпроси и която често му докарва бели кахъри. Той е широк, защото не е тесногръд рисувач, сляп за разнородните форми на материята и разноликите изражения на духа. Той обича словото и дори е превел собственоръчно няколко стихотворения от Тютчев (не случайно тук гъмжи от поети, а самата изложба е доказателство, че поетичният език не е само словесен). Широк е още защото в ателието му винаги има някое книжле като еретичните камшици на Салвадор Дали за модерното старо изкуство. Широк е, защото не вярва, че в изкуството повторението е майка на каквото и да било.
Тези 25 рисунки с метафоричната си криволинейност – като некласически, бели стихове върху класическия бял кадастрон, излъчват пулсациите не само на сърцето, вените и мускулите, но и на един вглъбен разум, който се опитва да прониже самата същност на творенето и сътворението, на човешкото и божественото, на земното и небесното, на невидимата причина и видимото следствие, на привидния ред и привидния хаос. И без да е вещ в езотериката, човек ще забележи с какъв интуитивен нюх Радко винаги слага колажните лица някъде в долната част на композицията - защото там е животът, а нагоре са вселените, боговете, духът, Творецът, който също е трябвало да слезе малко надолу, когато е поискал да сътвори свое подобие.
Радко Мурзов често е музейно етикиран като ръководител на детската школа по изобразително изкуство. От него се очаква или да е вдетинен като многогодишен даскал в началния курс, или да е забравил, че е самобитен артист (‘артист’ на английски значи художник). Това е тъжният синдром Леда Милева. Тя първа преведе най-сакралната англоезична поетеса Силвия Плат, а остана с детското многостишие за зайченцето бяло. А, уверявам ви, да се преведе Плат е много по-творчески стойностно от написването на едно детско стихотворение. Радко Мурзов нито е вдетинен, нито е нехаен към собствената си еволюция, макар личното време да му е кът. И ето в дългия летен антракт на школата той слиза от горния кат, за да нареди себе си там където му е мястото – слиза, но всъщност се изкачва. Между другото харесва ми изразът „редя изложба“. Така се редят и думите, за да образуват иносказания. Така е наредил той тези задъхани срички, за да съчлени фразата „В начало бе импулсът“.

Някои оприличават тези рисунки на разлети чаши кафе. Не, не са просто капичнати чашките, а са внимателно обърнати връз бялата чинийка на белия фон, благоговейно са прекръстени и макар да изглеждат като разливосана кръвна плазма, добрите гледачи на кафе ще открият белезите на миналото, настоящето и бъдещето, събрани на гроздове, увиснали всред космическата бездна като безсмъртни проекции на душата. Или като утроби на сътворението. Или на безкрайните сътворения. Които извират като пулсации на пулсарите, на духа, на пулса на вселената. Аз вече подхвърлих новата дума им-пулсации, която така добре „ляга“ на тези рисунки. Взрете се в тях и ще видите мънички парчета от вестник, сърце, ръка, цвете. Какво ли няма на дъното на чашата! В Библията и човешкото сърце е наподобено с чаша. Тя може да е горчива, но и упойваща. Като пелин. Като кафе без захар.
Всъщност добрите гледачи на кафе ще се вторачат повече в утайката на дъното на чинийката. Там е истинският знак на тези петна – едновременно плаценти и оживотворяващи дихания. Като диханието, с което Бог е казал на Адам: „Стани и ходи!“.
Но нека загърбим тълкуванията. Като в истинската поезия, и в тези рисунки има преднамерена недовършеност, недомълвеност. Не е ли недомълвен и самият човек? Нали затова му е дадено да се доизказва чрез творчество.
Тъкмо поради тази недовършеност на човека аз не вярвам, че Радко Мурзов е стигнал предела на своите откривателства. Има още толкова много бели пространства, които един художник може да запълни между човека и бога в себе си.
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.