Пълното издание на „Задната къща. Дневникът на Ане Франк“ – спомен за една от най-мрачните епохи

11/18/18 / КУЛТУРА
В луксозното издание с твърди корици за първи път се публикува нецензурираното издание на необикновения дневник.





Необикновеният дневник, написан на тавана на една „задна къща“ в Амстердам, където 13-годишното момиче и нейното семейство прекарват две години, укриващи се от нацистите, получава своето заслужено място сред класиките на XX век.
С „Задната къща. Дневникът на Ане Франк“ споменът за една от най-мрачните епохи в човешката история оживява отново в луксозно издание с твърди корици и в пълния си, нецензуриран вид.
В най-мрачните времена на миналия век едно на пръв поглед обикновено момиче ден след ден създава своето любовно писмо към живота, младостта и надеждата, своето свидетелство за силата на човешкия дух.
Ане Франк води дневник от 12 юни 1942 г. до 1 август 1944 г. Пише писмата единствено за себе си, докато през про¬летта на 1944 г. не чува по радио „Оранж“ речта на образова¬телния министър в изгнание Болкестейн. Той призовава след войната да се съберат и публикуват всички документи, свиде¬телстващи за страданията на нидерландския народ по време на германската окупация.
Години след смъртта ѝ – през 1947 г. – бащата Ото Франк решава да изпълни волята на дъщеря си и да публикува нейните спомени, правейки съкращения и промени на пасажи и определени формулировки, тъй като в този исторически момент още не е прието да се пише непринудено по сексуални въпроси, особено пък в книги за юноши.
Но в пълната и нецензурирана версия на „Задната къща. Дневникът на Ане Франк“ Ане отваря прозореца към собственото си израстване, семейството си, първата любов, сексуалността, глада и не губи надежда въпреки лишенията и страха от надвисналата смърт.
Настоящият преработен от Мирям Преслер и одобрен от Фондация „Ане Франк“ текст е с една четвърт по-обемен от досегашната версия и представя много по-задълбочен поглед върху света на едно смело момиче, което умее да вижда красотата и в най-тъмните си мигове.
„Задната къща. Дневникът на Ане Франк“ е историята на всеки тийнейджър… в условия, които малко тийнейджъри познават.



Из „Задната къща. Дневникът на Ане Франк“


20 юни 1942 г., събота
Странно е усещането да си водя дневник. Не само защото не съм писала никога преди, но и защото си мисля, че след вре¬ме нито аз, нито друг ще прояви интерес към откровенията на една тринадесетгодишна ученичка. Впрочем това съвсем не е водещото – пише ми се, защото имам нужда да си излея душата.
„Хартията е по-търпелива от хората.“ Тази фраза изплува в ума ми, докато се отегчавах, подпряла с длани глава, в един от меланхоличните си дни и не можех да реша дали да изляза, или да остана вкъщи. Накрая просто продължих да седя и да раз-мишлявам. Вярно е, хартията е търпелива. Но това няма зна¬чение, тъй като не смятам да показвам на никого тази тетрадка с картонени корици, носеща помпозното заглавие „дневник“, освен ако един ден не си намеря приятел или приятелка с глав¬но „п“.
Ето че стигнах до това, как се зароди идеята за дневника: нямам си приятелка.
Тук е мястото да поясня нещо, защото никой не би проумял как така едно момиче на тринадесет ще е съвсем самичко на света. Не е докрай вярно. Имам си мили родители и шестнаде¬сетгодишна сестра, имам си поне тридесетина добри познати, които мога да нарека „приятелки“. Имам и тълпа от обожатели, които не ме изпускат от очи, а когато сме в час и не могат да извъртат глави към мен, се опитват да уловят образа ми в счу¬пени джобни огледалца. Имам роднини, любвеобилни лели и топъл дом. На пръв поглед не ми липсва нищо – освен истинска приятелка. С познатите ми се шегуваме и си приказваме на все¬кидневни теми, но не сме си близки. Ето кое ме тревожи. Може би вината за тази дистанция е и моя. Но което е истина, истина е и няма какво да се направи. Затова е и този дневник.
За да поддържам фантазията за така жадуваната приятелка, няма да трупам случка след случка, както в обикновен днев¬ник, а ще превърна самия дневник в приятелка, която ще кръстя Кити.
Моята собствена история! (Идиотско е – защо да я запис¬вам, та забравят ли се такива неща?)
Ако не внеса някои уточнения, никой няма да разбере как¬ви ги редя, затова колкото и да ми е неприятно, се налага да изложа накратко историята на своя живот.
Баща ми – най-добрият баща, когото съм срещала някога – се оженил за майка ми чак на тридесет и шест. По онова вре¬ме тя била на двадесет и пет. Сестра ми Мархо се родила през 1926 г. във Франкфурт на Майн, Германия. На 12 юни 1929 г. съм се появила аз. До четвъртата ми годишнина сме живели във Франкфурт. Тъй като сме чистокръвни евреи, през 1933 г. баща ми заминал за Холандия. Станал директор на нидерландското предприятие за производство на мармалад „Опекта“. Майка ми Едит Франк-Холендер го последвала през септември, а нас с Мархо изпратили в Ахен при баба ни. Мархо заминала за Хо¬ландия през декември, а аз – през февруари. Сложили ме на масата като подарък за рождения ден на сестра ми. После ме записали в предучилищната група на 6-о училище „Монтесо¬ри“. Останах там до шестата си годишнина. След това постъ¬пих в първи клас. В шести клас ми преподаваше директорката, госпожа Кюперюс. В края на годината се разделихме със сълзи на очи, защото ме бяха приели в Еврейския лицей, където уче¬ше и Мархо.
В живота ни не липсваха вълнения, тъй като онази част от семейството, която остана в Германия, не беше пощадена от Хитлеровите закони срещу евреите. След погромите през 1938 г. двамата ми вуйчовци забегнаха за Северна Америка, където пристигнаха благополучно. Баба ми, която тогава беше на седемдесет и три години, дойде при нас.
С май 1940 г. настъпи и краят на хубавото време: първо войната, после капитулацията на Холандия, нахлуването на Германия и несгодите за нас, евреите. Никнеха закон след за¬кон, до един антиеврейски, които ограничаваха свободата ни до минимум. Евреите трябва да носят еврейска звезда; евреите трябва да предадат велосипедите си; евреите нямат право да се качват в трамвая; евреите не могат да се возят в автомобил, та било то и личен; евреите могат да пазаруват само между три и пет следобед; евреите могат да се подстригват само при ев¬рейски фризьори; евреите нямат право да излизат на улицата между осем вечерта и шест сутринта; евреите не могат да ходят на театър, кино или други места за развлечения; евреите нямат право да посещават басейни, нито кортове за тенис, хокейни игрища или въобще спортни арени; евреите не могат да се за¬нимават с гребане; евреите нямат право да упражняват какъвто и да било спорт на открито; след осем вечерта евреите не могат да излизат на двора си, нито на двора на познати; евреите нямат право да пристъпват прага на християнски дом; евреите трябва да ходят в еврейски училища и тем подобни. Така си тече жи¬вотът ни, в който куп неща не са позволени. Жаки все повтаря: „Вече ме е страх да направя нещо, защото току-виж се оказало, че не може“.
През лятото на 1941 г. баба се разболя тежко. Нея я опе¬рираха, а аз се разминах с тържество за рождения си ден. През лятото на 1940 г. пак пропуснахме празника ми, защото тъкмо бяха приключили сраженията в Нидерландия.
Баба почина през януари 1942 г. Никой не подозира колко много мисля за нея и колко я обичам. Тази година празнувах¬ме, за да наваксаме всички изтървани рождени дни. Запалихме свещичка за баба.
Засега ние четиримата сме добре. С това стигам до днеш¬ната дата, 20 юни 1942 г., на която откривам тържествено този дневник.

 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.