CultureSpace Статии История, Култура, Изкуство, Мистика

Първата балканска война: приморци в атака Първа част

01/14/21 / ИСТОРИЯ
За силата на българския дух, която днес ни липсва





Симеон КУЛИШ

„При с. Гечкенли две роти български войски показаха храброст, каквато досега военната история не знае.“
(из в. „Матен“)

След Съединението и успешната за нас Сръбско-българска война от 1885 г. бе направена първата решителна крачка към обединението на всички онези родни земи, останали извън пределите на Княжеството. Неуспехът на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. обаче показа, че освобождението на Македония може да стане само по пътя на войната. Българи, намиращи се все още под властта на полумесеца, имаше и в Одринска Тракия. А времето течеше. Така през периода 1909 – 1912 г. Царство България провежда серия от преговори със Сърбия, Гърция и Черна гора за създаването на Балкански съюз, насочен срещу Османската държава.
В разгара на лятото на 1912 г. едно събитие послужва за катализатор на процесите: на 29 юли в гр. Кочани избухват две заложени от ВМРО бомби. Загиват 10 души. Фанатизирани турци отвръщат с жестоки убийства и насилие над българите: 39 убити и 250 ранени. „Европейският концерт“ отговаря с бездействие, за да не се наруши статуквото на Стария континент, а обществеността в България се надига, обзета от силни патриотични чувства. Огънят на недоволството вече е запален, а това, кога и как ще се разгори, е въпрос, чийто отговор е поставен в ръцете на Хронос и Клио!
На 30 септември България изпраща нота от името на балканските съюзници, в която приканва османското правителство да предостави в срок от шест месеца автономия на етническите малцинства в империята. В отговор, на 4 октомври, Цариград обявява война на съюзниците. Неизбежното вече е факт!
Подготовката на армията ни вече е в ход. Всеобщата мобилизация в България започва още на 17 септември. За този момент си спомня и кап.Спас Икономов: „Зовът за мобилизация бе посрещнат не с радост, не с одобрение, а с буен, неудържим, луд ентусиазъм“. Подобни вълнения завладяват и приморци.
18 септември 1912 г.: същински празник във Варна. Стотици запасни прииждат от всички квартали на града и се насочват към казармите на Осми приморски полк. Те са посрещнати с гайди, песни и мощно „Ура“. До вечерта се събира огромно множество от ентусиазирани млади мъже. Броят им достига 250 във всяка рота. При тази гледка няма българин, който да не се трогне!
Така до 21 септември се оформя окончателно съставът на полка, в който влизат: 66 щаб-оберофицери, 250 подофицери, 4 476 войници, 386 коне, 4 лекари, 4 чиновници. През същия ден се раздават и оръжията, а престолонаследникът – Борис III, прави обход на полка, за да изкаже своята благодарност към младите „лъвове“, готови да бранят Родината!
Два дена по-късно, в 10 ч. сутринта, митрополит Симеон извършва водосвет пред казармите, а полкът е строен в пълния си състав. Всички са готови и чакат с нетърпение времето, в което ще тръгнат с гордо изправени глави срещу онзи вековен враг, който все още държи в лапите си стотици български семейства.

Генерал Пантелей Киселов. На 10 март 1912 г, полковник Киселов е преведен във Варна,  
като командир на Осми пехотен приморски полк

24 септември 1912 г.: полкът потегля. Изпратени са така, сякаш отиват на сватба, а не на война! Тръгват по дългия маршрут до границата с Османската държава, преминават през Преслав, Върбишкия проход, с. Гидиклий (днес с. Челник), с. Ахлатлий (днес с. Голямо Крумово) и Яйладник (днес Горска поляна). Този път те изминават за 12 дена, но най-емоционалният е десетият. На 5 октомври е обявена войната с Турция. Като научават за това приморци още повече се въодушевяват, а в очите им заиграва пламък – пламъкът на вярата, надеждата, силата и увереността, че отиват да извършат своето право дело. Осми приморски полк се включва към състава на Трета българска армия под ръководството на ген. Радко Димитриев.
В късния следобед на 8 октомври 1912 г. приморци преминават границата. По-рано през деня те с мъка наблюдават издевателствата на турците – големи пожари вилнеят около браздата. Те разбират: горят български села! Вечерта частите на Осми преморски полк прекарват в с. Вайсал. Заварват го празно.
На 9 октомври в 9:30 ч. тръгва авангард от Първа и Втора дружини, начело с командира на Втора – майор Михаил Петров. Започва вторият етап от големия маршрут – през селата Вайсал – Татарлар – Селиолу. Срещу нашите се изправя Първи турски корпус на дивизионния ген. Явер Юмер, а в предни позиции – Втора дивизия, водена от бригадния ген. Хасан Азис. Четирите табора (около 2600 войници) са подкрепени и от две батареи. Битката при Селиолу започва към 15:30 ч. Първа, Втора и Трета дружини атакуват безмилостно. Подложени са на пушечен и картечен огън. Българските части смело и без колебание се впускат в боя и само след час и половина влизат в селото. Там не срещат почти никаква съпротива. Към 17:30 ч. частите на Осми приморски полк са вече само на 300-400 крачки от турските окопи. В този момент завалява град от куршуми и от двете страни. Приморци са подкрепени от Тридесет и първи пехотен Варненски полк. В турските редици настава смут. Още повече проличава това, когато на Трети табор на Шести низамски полк свършват патроните. Нова атака на „лъвовете“, водена от кап. Михайлов и подпоручик Алексиев. Усилията им се увенчават с блестящ успех. Пленяват 30 турски войници и поручик Фуад бей. Следващият порив на приморци не закъснява и с мощно „Ура“ те влизат в окопите на врага. Нов силен обстрел от страна на турците. Българските войници са принудени да залегнат, като обстрелват противника, принуждавайки го да отстъпи с около 1500 крачки.
Нощта се спуска, а умората от прехода и бойните действия си казват тежката дума. Въпреки това подполковник Попов си дава сметка, че все още върхът югоизточно от Селиолу не е превзет. Към 22:00 ч. той, заедно с Трета дружина, осъществяват щурм. Почти всички турци са избити, а пленените – 40. Овладяването на височината се оказва от стратегическо значение, тъй като от там се застрашава флангът на турците, които водят бой с Първи пехотен Софийски полк при с. Гечкенли.
При Селиолу Осми приморски полк завинаги се разделя с 49 войници, а 261 са ранени. Сред загиналите е и кап. Дечев – командира на Трета рота. Мъката е голяма, но духът е несломен. Тепърва врагът ще усети неудържимостта на българския войник.
10 октомври 1912 г.: приморци в атака! Четвърта дружина е подкрепена от Тридесет и първи пехотен Варненски полк. Обединените части влизат в близките окопи на турците, които панически отстъпват. Започва преследване чак до с. Гердели (днес Бююкгердели). По данни на проф. Милетич, там по това време живеят 73 български семейства: поредният стимул за родните войници. Та нали точно това е главното, за което те се бият – да освободят своите от чуждия гнет.

Атака на нож!

Неспиращият цял ден дъжд принуждава българските войници да потърсят подслон. Квартируват в Селиолу, където палят огньове и сушат дрехите си. Там, около полунощ, се чуват хаотични изстрели, които идват от покрайнините на селото. Бързо се разбира, че това са турски войници, заели няколко къщи. Скоро те са прогонени, но въпреки това приморци не остават спокойни.
Новият ден предлага поредна доза изпитания пред приморци. Разкаляният път затруднява изключително много движението към с. Енидже, до което трябва да стигнат войниците. Скоростта е скромна – едва един километър в час. Колите затъват, артилерията – също. Едва по обяд успяват да стигнат с. Гердели. Нуждата от почивка е силна. След два часа отмора българите поемат отново по трудните пътеки към с. Енидже. От пленени войници разбират, че от Одрин към селото се движи турска войска. Следва прегрупиране. Шеста рота на полка е назначена за охрана, а другите части, заедно с една батарея, водени от подполковник Попов, настъпват. Заради трудните условия на придвижване частите пристигат около Енидже към 19:30 ч. Оказва се, че са закъснеи. Разбират, че в селото вече има настанени турски войници. Нощуват в покрайнините, само на 3 км от Енидже.

/Следва/



 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2021, Всички права запазени.