Траян ДИМИТРОВ, историк
На 1 февруари се навършват 80 г. от изпълняването на първите присъди на установения от комунистите Народен съд. На тази датата започва целенасоченото избиване на българския елит и българската интелигенция. Нека на днешният ден отдадем почит на тези, които бяха убити, изчезнаха безследно или лежаха в трудови лагери без вина.
Брожения срещу ръководителите на държавите, които вземат страната на Райха във Втората световна война има почти във всяка една страна. По подобие на процеса в Нюрнберг и при тях се водят съдебни процеси. Но в България саморазправата надхвърля всякакви очаквания и се превръща в кървав терор.

Погребението на цар Борис III; вторият от дясната страна е ген. Марков
За да придобием по-ясна представа за тези събития нека обърнем поглед към спомените на някои от съвременниците им. Ето какво пише в своята книга „Видях сгромолясването им“. София, 1994 г. (изд. 1955 г. в Мюнхен) швейцарският журналист, и кореспондент на базелския в. „Национал Цайтунг“ и виден антифашист Волфганг Бретхолц: „На въпроса ми какво мисли за присъдата на Народния съд срещу принц Кирил и останалите „военнопрестъпници“, тя [Цола Драгойчева, висш функционер на БКП, един от дейните участници в комунистическите репресии след 1944 г. – б.р.] не ми отвърна, както бях очаквал, с обичайния порой от фрази за „скъсването на България с фашисткото и минало“…, а с думите, които никога няма да забравя: „Никога в живота си не съм спала толкова добре, както в утрото на екзекуцията…Голямото избиване на хора беше започнало. То нямаше да приключи преди във всеки град и всяко село да бъде унищожена и последната свободомислеща личност, която би застрашила със своя авторитет и демократични позиции установяването на комунистическата диктатура.“
Логично е сънят й да бъде толкова добър, защото тя усеща прекрасното бъдеще, което й предстои. Удачно е да споменем, че се настанява в апартамента на принц Кирил, който е убит.
В своите спомени царица Йоана пише: Присъдата на процеса на регентите и на министрите бе произнесена в четири часа следобед. Беше четвъртък, който в България още се нарича Кървав четвъртък. (...) Списъкът започваше с името на моя девер Кирил. Чух четенето по радиото. До мен беше Мария Луиза (на 12 години), която веднага разбра и избухна в отчаян плач. Отиде по-късно да го каже и на брат си, който също беше много привързан към чичо си и плакаха дълго заедно.
...Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. „Алабинска". По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ", но веднага му бе счупен черепа с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България." И запя националния химн „Шуми Марица". Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър.
Обвинените
...На осъдените преди да ги убият бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията.
...В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези „вече готови” ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце...
...Изглежда, че на всеки убит (проф. Ал.) Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит…“
Царица Йоана е посъветвана да бъде „доволна“ от това, че не е сред убитите.

Светослав Марков, производство в генерал (1919 - 1922 г.)
След това встъпление бих желал да разкажа и историята на ген. Светослав Марков (1883 – 1977), който има „щастието“ да не бъде разстрелян. Висшето си образование получава във Франция – като хуманен лекар в Парижката Сорбона и като ветеринарен в Милано при проф.Феличе Чиноти.

Ген. Марков, вкъщи, със семейство и роднини
След като се прибира в България започва работа като лекар в конезавода на кавалерията в с.Дивдядово,Шуменско. Участва в Балканската , Междусъюзническата и Първата световна войни под командването на ген. Иван Колев. Достига чин майор. Липсват точни данни кога е произведен в генерал. След края на войната продължава работата си в с.Дивдядово, както и в царските конюшни в гр.София. Подбира и обучава първия кон на малкия Симеон Втори. Автор на 36 патента за лекарства, всичките подарени на държавата. Най-известното му лекарство е т.н.“конска лига“, която има приложение и е известна сред спортисти,танцови състави и т.н. поне до 1990 г.
Действащ генерал е до 1944 г., когато е разжалван и изправен пред „Народния съд“ с искане за смъртна присъда, както всички генерали по това време. До дело не се стига вследствие на намесата на проф.Чиноти, както и на други италиански учени, с които е работил. Апелът е адресиран до СССР, който от своя страна нарежда да бъде осъден на 10 години поправителен труд. Документи за това липсват, тъй като делото е трябвало да се води от Борис Лозанов, прокурор във Върховния касационен съд. Същият обаче е низвергнат от БКП след делата срещу Трайчо Костов и липсват документи. Единственото сигурно е, че Светослав Марков работи следващите 10 г. (до края на 1957г.) като общ работник отново в конезавода в с. Дивдядово. Всъщност работи като лекар,но се води общ работник…
|