Георги ВЕНИН
Подхващам темата отдалеч… (И се извинявам, че мащабът ѝ ме принуждава да бъда разточителен с думите…)
Харесвам Паулу Коелю. Да речем, че той е наясно. Знае „тайните“.
И все пак не ми достига. Неговата истинност е добре подравнена – като свежо разрохана пръст в цветна градинка или като прясно подстригана ливада.
От езотерична гледна точка Достоевски напипва проходите към Пътя, но още не е стъпил на него. Лута се, блъска глава в тъмни тунели, дращи с кървави нокти по Вратата. И ми е по-близък, защото е по-жив.
Коелю знае къде да копне, за да бликне вода за ливадата му, той е радиестезист и само след два удара на кирката, половин метър под повърхността, изворът е намерен.
Достоевски не знае къде точно да забие лопатата и затова, докато стигне до водното жило, понякога прави безчет дълбинни сондажи почти до ядрото на Земята и надупчва почвата на душата като френско сирене.
В литературата винаги ме е възбуждала потта от копаенето, усилието на човешките пориви, сълзите на безпомощност. И, разбира се – ширината и дълбочината!
Достоевски не е „на прага“ на каквото и да било мистично откровение, макар да не е чужд на религиозно-езотеричното. Може да се каже, че той е с единия си крак в този свят, а с другия – в онзи, с единия – в материята, с другия – в духа, с единия – в най-низкия и пошъл бит на физическото оцеляване, а с другия – във вечното битие на Царството Христово.
Тази едновременност на присъствието в двата свята е дори преднамерена, умишлена, изстрадана (преднамерена е недовършеността на мисълта у героите му, както прозорливо забелязва Бурсов). Той за нищо на света не би си разрешил да е само в единия от световете, да го занимава само половината от „живия живот“; за него и полюсите са части от целостта на човека и той не се съгласява да я сведе до един – да я подели между истинското и истинното. (Цвайг: „… Достоевски никога не е търсил някаква норма, а винаги само пълнотата“.)
Трудно е да се представим този разкрач над прага между двата свята. Вратата е била отворена пред него: той е имал избор да премине отвъд или да остане отсам. Но упорства, иска да усеща пулсациите и на двете пространства. Още по-парадоксално това негово положение, тази стоическа стойка, става, като се има предвид, че и в двата свята той е вкоренен дълбоко (затова и не може да направи крачката!): той ги изследва, или поне долавя, до самата им най-вътрешна същина. А разликата в атмосферите на материално-битовите глъбини и духовно-вселенските висини поражда огромно движение на въздушните маси мисли и чувства. Очистителна буря.
Достоевски неспирно улавя сигналите на течащото, а не на закотвеното време и ги излъчва обратно. Затова има правото да си противоречи, доколкото е непрекъснато променящ се. За него не е съществено да е прав(олинеен) от гледна точка на битовата рационалност, а да е проницателен. Той влиза толкова навътре „под кожата“ на Другия, че приема всецяло неговото верую. Не мисълта му, не логиката му. Не. Току-що навършил 17 години, в писмо до брат си юношата Федя Достоевски клокочи: „Какво искаш да кажеш с думата зная? Да опознаеш природата, душата, Бога, любовта… Това се опознава не с ума, а със сърцето. … Умът е проводникът, по който мисълта преминава през тленното тяло до душата. Умът е материална способност… докато душата, или духът, живее с мислите, подсказани от сърцето… Мисълта се заражда в душата. Умът е оръдие, машина, задвижвана от душевния огън… При това (второ) умът на човека, увлечен в областта на знанията, действа независимо от чувството, а следователно и от сърцето“. Затова Достоевски обича крайната изостреност на емоцията и се мъчи да докосне сърцето, да разтърси душата – не само и не толкова ума; затова понякога натъртва едни и същи мисли и дори думи, сякаш иска да „вбие“ нови удари от ускорен пулс в ритъма на текста.
Това няма как да не се отрази на стила му. Но категорично погрешно е мнението, че Достоевски е слаб стилист. Той е висш стилист. Специално в публицистиката си гениалният русин изпреварва времето си: той открива стила на бъдещите фийчъри и психологически репортажи освен като техен първопроходец (колкото и да се самооблажват американците, първият световен фийчър е „Записки от Мъртвия дом“!), още и като сплавява в „дуалистично единство“ дори такива крайности (да не говорим за междинните звена) като езика на религиозната поетика и езика на уличната реч, и не еклектично, а като синтез на абсолютно равноправни изкази.
Достоевски е винаги искрен и това е най-същественият психически компонент на стила му. И тъй като е в „разкрач“, той е еднакво искрен и когато нарича руския народ груб и опиянчен, и когато го слави като богоносец. Никак не е случайна фразата на Мишкин „Искреността изкупва жеста“! Няма по-спонтанна свобода за човека от искреността… но изболяната искреност, и то подлагана на непрекъсната проверка от нравствения императив. Достоевски до Кавелин: „Не е достатъчно да се определя нравствеността чрез верността към своите убеждения. Трябва още непрекъснато да събуждаш в себе си въпроса: верни ли са моите убеждения?… Изгарящия еретици не мога да призная за нравствен човек, защото не признавам вашата теза, че нравствеността е съгласие с вътрешните убеждения. … Нравствен образец и идеал за мене е Христос. Питам: той би ли горил еретици – не. И така значи изгарянето на еретици е постъпка безнравствена…//Живият живот е отлетял от вас, останали са само формули и категории, а вие сякаш се радвате на това“. Достоевски ненавижда „кресливците, които позорят всичко, до което се докосват, които мърсят някоя чужда чиста, честна идея дори вече само с това, че участват в нея…“. Това са хора, чиито убеждения нищо не им струват, понеже не са достигнати чрез страдание. Те мигом биха ги продали на цената, на която са ги купили. Те са винаги на страната на по-силните… („мрачните задръстеняци на евтиния либерализъм“ – колко злободневно и днес!).
Романите на Достоевски са като огромни молитвеници. А в молитвата искреността и дълбочината на чувството са много по-важни от изказа (стила) – от силата на молитвеното преживяване авторът може да дори да „запелтечи“, – ала в този случай това е знак тъкмо на бликаща искреност – преди лавата да е скулптирана в калъпа на някаква иначе изящна форма.
За него подхожда оксиморонът „вечно актуален“. Непрестанно сегашен. Ето: „У нас е безспорно, животът се разлага и семейството, тъй да се каже, се разлага. Но има по необходимост и живот наново формиращ се, на вече нови начала… Кой може поне мъничко да определи и изрази законите и на това разложение, и на новото съзидание?“ – ето само един от „диполните“ въпроси, които си задава Достоевски като историк на съвременния живот, „завладян от тъгата по текущото“: как в дълбоката тъма и хаос да се отгатнат контурите на „новия“ свят.
И: „… в наши дни негодникът, който опровергава благородния човек, винаги е по-силен, понеже е силен със своето здравомислие, докато благородният идеалист заприличва на палячо“.
И още един нюанс, вече с публицистична патосна жилка: „Наистина, хората накрая направиха така, че всичко, с което се самозалъгва и прилъгва човешкият ум, за тях е къде по-разбираемо от истината, и това е в цял свят. Истината лежи по сто години пред хората на масата и те не я взимат, а гонят измислици тъкмо защото я смятат фантастична и утопична.//А което е ясно и разбираемо, то, разбира се, се презира от тълпата, друга работа е с витиеватостта и неяснотата. Пък ние това не го разбираме, значи тук има дълбочина“.
Как вижда той жизненоважната промяна у човека? Като себеотречение. Достоевски разбира същностния, дълбок, истинен прелом у човека не като умствен, не като замяна на една мисъл с друга. Човек не преодолява амбивалентността си, като избира една от две свои противоположни идеи. Не се променя просто мисълта/мислите, а мисленето, не чувството/чувствата – а чувствителността. Преобразува се лоното на идеите. И то се появява като вик на душата, на измъченото от разсъдъка сърце. Това е зов на чувствителното съзнание (съзнанието винаги е чувствително, за разлика от сухия позитивистки ум), което надмогва, преломява метежите на ума. Това става чрез крайно напрежение на мисълта, обистрена в идея, и на чувството, достигнало пределите на верската страстност („великата мисъл е всъщност велико чувство“!). Тъй като става дума за мига, когато и двете са вече кристализации, температурата на доменната пещ трябва да е огромна, за да ги претопи в нещо ново – в ново осъзнаване. Затова някому финалите на „Престъпление и наказание“ и на „Братя Карамазови“ може да звучат мелодраматично, но те са единствено истинните. Преломът у Разколников е тъкмо вик на душата, а не интелектуално разбиране на греха му. И този катарзис няма причинно-следствено обяснение от гледна точка на „обективните факти“, камо ли от някакви естетски представи за литературност. Да не говорим, че просветлението идва като глътка въздух след дълго давене; а само тогава човек може да усети колко сладостен е дори такъв рефлексивен телесен процес като дишането…
Достоевски е толкова неповторим, че не е оставил след себе си школа – само имитатори.
Мразят го онези, които го опростяват: Сноу, Шестов, и най-вече Набоков, който слага 5 плюс на Толстой, 5 на Чехов, 4 на Гогол и 3, а на едно място дори 2 минус на Достоевски, когото обвинява, че като го чете, се усеща, сякаш е в стая, в която денем гори свещ. Без да иска, му е направил комплимент: Достоевски е Диогенов тип, той ни кара да видим неща, които и на слънчева светлина заслепено отминаваме. А Сноу след отхвърлянето му се кълне в любов…
За учудване на Сноу някои от процесите, пред чието лице той изпитва опасения, са забелязани и обрисувани с изумителна проницателност от Достоевски. Сякаш е писано днес: „Животът се задъхва без цел. В бъдещето няма нищо; трябва да изискваш всичко от настоящето, трябва да изпълваш живота с едната насъщност. Всичко отива в тялото, всички се хвърлят в телесен разврат и за да попълнят недостигащите висши духовни впечатления, раздразват нервите си, тялото си с всичко, което е способно само да възбуди чувствителността“.
„Висшият реализъм“ на Достоевски са наричали и „фантастически“. „Аз имам свой особен поглед към действителността (в изкуството) – признава Достоевски – и онова, което мнозинството нарича почти фантастично и изключително, то за мен понякога съставлява самата същност на действителността. Обикновеността на явленията и казионният поглед към тях помоему още не е реализъм, а дори напротив.“
Шалда, след като припомня удивителната мисъл на Достоевски, че животът трябва да се обича повече, отколкото смисълът на живота, добавя: „Търсене и откриване смисъла на живота – това е Толстой, навъсен и злъчен романист-философ… Достоевски е екстатик, влюбен в живота с тайнствена обич, толкова по-тайнствена и по-страстна, колкото по-жесток е животът към него и колкото по-грубо го отблъсква от себе си. Защо? Защото го чувства като единствена увереност, която води към върховната увереност, към бога. Богът на Достоевски е богът на живота… Единственият път към бога е животът…“.
Но живота Достоевски не разбира като телесно животуване: „… безкрайно е единствено бъдещето, вечно зовящо, вечно ново, и там също има свой висш момент, който трябва да се търси и това вечно търсене се и нарича живот…“.
Достоевски е мегафон, който усилва до тътен не само своя оглушителен глас, дори не само гласовете на своите опоненти, но и шепота на онези „посредствени“, смирени, принизени, „унижени и оскърбени“ люде, които обича безусловно. И този тътен се носи през и над времето и пространството и надвиква всяка закостенялост.
|
