CultureSpace Статии История, Култура, Изкуство, Мистика

Сага за Борис

11/16/20 / ВАРНА
Една незабравима и незабравена следа във Варненския театър





Сия ПАПАЗОВА, драматург

ДЕТСТВО...
Житието на Борис Луканов започва от Ловеч. От същия град тръгва по своя път още един варненски актьор – Данаил Мишев. Те двамата са като омагьосани. От рождение са заедно. От първо отделение до единадесети клас са все заедно. В едно училище, в един и същи клас. Къщите им са почти една до друга. Данаил накъдето и да се обърне, все Борето вижда пред себе си. Като пристига във Варненския театър, оглежда се: Борето е вече тук!
Люлката на тяхното детство е прочутата ловешка махала „Дикисан“. Няколко думички за нея: Ако се вслушате в това наименование, непременно ще откриете нещо диво, прерийно, хунско дори. Чуйте само как звучи – Ди-и-и-кий сан! Дивият запад, Дакота и степите на Азия, взети заедно. Голяма игра пада в тази махала, особено през лятото. Но неизбежно идва есента. Удря звънецът. Чуват го във всеки двор на „Дикисан“. Умиват лицата и одраните колене на двете момчета. Сресват ги как да е. Повеждат ги към училището. Гана повежда Борчо. Динка повежда Дульо. И ги предават право в ръцете на Бочо Гаргата. Той е от онова изчезнало поколение учители, което бие с пръчка, с линия или с друг, случайно попаднал предмет за педагогическо въздействие.
Отдъхват си кокошките, котките и всичката твар под небето на „Дикисан“. И жените си отдъхват. Изпират прането. Забъркват гозбите. Над „Дикисан“ се понася мирната, сладка миризма на картофена яхния с много лук, чубрица, червен пипер и още една трева, която се въди само в този край – тарос.
И до ден-днешен Борис Луканов изглежда малко наплашен. Все нещо преживява, все нещо му мисли. Може би Бочо Гаргата е взел страха на момчето? Постепенно изчезва харамийският Ловеч от душата му. Остава мълчаливата съпротива и само от време на време, в сиво-сините му очи припламва дивият огън на далечния, свободен, прериен „Дикисан“.

ОТРОЧЕСТВО...
Погледите и на двамата са насочени към прозорците на бившия Американски колеж, сега девичи пансион. По прозорците му, от време на време, се мяркат мили личица, къдрици, розови ушенца, очи като въгленчета… Цялото това великолепие се учи да говори френски. И двамата си купуват речници за изучаване на чужди езици (Луканов още пази своя). И двамата залягат над тази материя с надеждата да се запознаят с неземните същества зад стените на бившия Американски колеж. Но успехи в изучаването на езици постига само Дульо.
Другото романтично и тайнствено място в Ловеч е сладкарница „Малина“. Пред витрината на тази известна ученическа сладкарница целомъдрено крачи напред-назад гимназистът Луканов и флиртува по един особен, дискретен начин. Фройдистки мисли тревожат и безпокоят младото му съзнание. Тази огромна, скрита енергия намира отдушник в читалищната самодейност. Учителят по литература Хинов поставя „Разлом“ на Лавреньов. Моряшката романтика увлича младежите и временно ги отклонява от опасните мисли.
После пътищата на Борис и Дульо се разделят. Дульо постъпва във Висшето военновъздушно техническо училище – Горна Оряховица. А Борис започва методично да атакува ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Няколко пъти. Накрая кандидатства с монолога на Тарас Булба: „Я тебя породил, я тебя и убью!…“. Това, последното, може би убеждава комисията и я принуждава да приеме най-после Борис Луканов в театралното училище. Защото всичко може да се очаква от един отчаян човек, роден и отрасъл в „Дикисан“. Професор Стефан Сърчаджиев е този, който отгатва дълбоко притаената, скрита, иманентна театрална същност в природата на Борис Луканов. И го взема в своя клас…

ЮНОШЕСТВО…
И тук, в София, на Четвърти километър, най-после Борис среща своето момиче. Малката мургава Мери, с очи, които вечно питат, с очи, които вечно мечтаят. „Той ме плени с поезия. Беше толкова романтичен! Понякога ми се струваше, че е извънземен…“. В люлката у Луканови се усмихва на сън малката им сладка дъщеря… Запазена е досега трамвайната карта на Борис Луканов до Четвърти километър, която свързва навеки, на живот и смърт, в здрав съюз Борис и Мери.
Една година Луканов играе в Толбухинския театър.
От 1961 г. той е във Варна, за да може соленият, буен морски вятър да роши косите му и да бразди безкрайното му чело.

МЪЖЕСТВО…
Актьорският му път никога не е бил гладък. Той не е от онези актьори, които стават като ръкавица за всяка роля. Той е специфичен, странен, особен, мълчалив, самовглъбен и някак встрани от вихъра на театралните страсти. Той е очарователен артист, но чарът му е съзерцателен и скрит. И чака своето време, своя ред…
Актьорският късмет го среща на брега на морето със Станчо Станчев – режисьор с изпреварващи сетива и интуиция, който пресреща времето с усета си за нов, друг, качествено различен театър. С инстинктивно и рационално влечение към театралната форма и нейното съвършенство. Тук двамата се срещат на морския бряг като Томас Бекет и крал Хенри. Самотни. Малко зъзнещи. Леко неразбрани. Еретични. Отрицатели на всичко средновековно и задръстено в областта на българския театър.
Гледала съм Луканов в ролята на Бащата и в ролята на Прокурора в двете версии на „Прокурорът“ от Георги Джагаров. В тези роли е видно, че Борис Луканов е актьор със своя самостоятелна концепция за образа. Умее да я защитава и внушава. Той е съавтор и партньор на режисьора в изграждането на представлението. Трагик от висока класа. Мислещ актьор. Скептик. Кантианец. Органичен противник на екзалтираното и повърхностно поднасяне на емоцията. Изкуството му съдържа в себе си тонове емоция, но в скрит, иманентен, ядрен вид, дълбоко притаена в кладенеца на актьорската му природа. „Най-добрият Прокурор на българска сцена“ – го нарече Георги Джагаров, разбирайки и оценявайки точно тази красива, предизвикателна човешка простота, кинопростота в неговия натюрел.

Борис Луканов в "Прокурорът", Г. Джагаров. реж. Станчо Станчев

Изкуството му започва да се отличава и да се отделя със своите естественост, дълбочинност и философска вглъбеност.
Луканов среща по своя път и режисьора Цветан Цветов, този неистов привърженик на руската класика, неуморен драматизатор на руската проза. Борис получава шанса да изиграе Чиркун от „Варвари“ на Горки и Тригорин от „Чайка“ на Чехов, да разположи в тези роли своя широк славянски усет за обем и мащаб на човешката индивидуалност.
Беше много млад, когато започна да играе старци и мъже в залеза на своя живот. Гледала съм го в Професор Полижаев от „Неспокойна старост“ на Рахманов, в Тургенев от „Елегия“ на Павловски – едни от най-хубавите роли на Луканов. Посипваха косите му с нещо бяло, или му слагаха допълнително сребристобели кичури. И досега ми е чудна тази метаморфоза. Противоестествена, противоприродна. И се питам, как е било възможно един млад човек, връстник на Стоян Радев например, така достоверно, трагически проникновено да познава залеза на човешкото битие! И не става ли тук въпрос за онова мистично проникване във времето, смесване на пространство и време, фантастично остаряване за часове, постигане на онзи генетичен код, който тихо и коварно съдържа в себе си старостта, прониква и в най-младата, и в най-буйната клетка? Както смъртта се настанява кодово още с раждането на човека.

ЗРЯЛОСТ…
Откриват го за киното в ролята на Професор Цанков от филма „По дирята на безследно изчезналите“. Изведнъж. И малко късно. Тук той прави връх в умението си да постига искреност и сложност в човешкия характер. В тази кинороля като че ли отключва кода на негативния характер. Добира се до нещо много интимно и тайнствено откъм най-тъмната страна на човешката душа. Интерпретира този характер с мъдрост, обреченост, с особено, непонятно, дръзко и опасно обаяние. Беше нещо ново, непознато, рисковано и свързано със заблудите на личността. И странно, изиграва този дяволски човек с най-хуманни, най-човечни средства. Снима се в ролите на Йован Раич от „Легенда за Паисий“, на Доктор Пеев от „Сами сред вълци“, на Етх от „Борис I“, на Златев от „Хотел „Централ“, на Доктор Кръстев от „Дело 205“. Може би щеше да разгърне до неподозирана висота своята вътрешна киноприрода, ако на българското кино не му се беше случила случка. И все пак успява да изиграе в тези разпадащи се времена Бащата на Дали от „Дали“ – испанска продукция, където е партньор на Майкъл Куин, син на Антъни Куин. Участва във филма „Версенжетурикс“, където партнира на Кристоф Ламбер.
Борис Луканов играе 21 години във Варненския театър и малко повече от 19 години в Народния театър „Иван Вазов“. Всъщност, погледнато обективно, той е колкото софийски, толкова и варненски актьор. На софийска сцена изиграва Богдан от „Всяка есенна вечер“ на Иван Радоев, Голошчипов от „Сребърна сватба“ на Мишарин, Той от „Тяхната последна любов“ на Милко Милков, Просперо от „Буря“ на Шекспир. Участва още в представленията „Нашествие“ от Леонид Леонов, „Пред залез-слънце“ от Хауптман, „Убийците“ от Стефан Гечев… Работи с режисьорите Олег Ефремов, Асен Шопов, Вили Цанков, Енчо Халачев, Александър Морфов… Изкуството му, което бе предизвикателно, дори скандално със своята подчертана простота, съвременна чувствителност, рефлексия, се намества точно в навлизащите нови театрални процеси.
Но защо имам чувството, че Борис си остава варненски актьор? Тук са приятелите му, неговият любим кръг, споровете за изкуството. Прочетените книги… Философските беседи с варненските авери до сипкавото утро. Разходките из нощна, бяла Варна. Тук е неговата Агора.

И ОЩЕ ИМА МНОГО ПЪТ НАТАТЪК…
Сега Борис Луканов е свободен художник, по думите на Иля Еренбург. И забележете – като свободен художник, той се завръща във Варна в ролите на Пандулфо от представлението „Бастард“ по Шекспир и Сорин от „Чайка“ на Чехов. Има нещо символично, кармично в това, че след като получи свободата си, Борис е отново тук сред приятели. Тук са Дульо, Станчо Станчев, Данчо Мутафов, Жоро Смиленов… и всички ние искрено, топло, уважително го поздравяваме с тези 70 години, достойно и талантливо преживени.
Само дето непоправимо далече, като в друг свят, остават Баш Бунар и „Дикисан“, реката с бисерни ветрила от водни пръски, знаменитият пансион, по чиито прозорци се мяркат мили личица, Четвърти километър, доверчивата Мери, миризмата на гозба, Гана и съседката Данка… Далече са. Но в това няма нищо лошо. Просто малко „светла печал“, по думите на Пушкин. Ще завърша с глагола, кодиран в неговото славянско, православно име: Бори… се!

ЕПИЛОГ…
… Когато написах тези редове, Борис навършваше 70 години. На 15 юни 2020 г. навърши 84. Част от пътя на театъра, който влиза в юбилейния си 100-тен сезон, е изминат и от този забележителен български актьор.

Публикацията е финансирана от Община Варна – Фонд „Култура”
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2021, Всички права запазени.