Сбогуване с безцелното Пътуване

12/05/19 / ИЗКУСТВО
Ангел Г. Ангелов, „Внезапно сбогуване”, изд. „Хермес”, С., 2018





Д-р Илияна ДИМИТРОВА

Книгата с разкази „Внезапно сбогуване” на Ангел Г. Ангелов е поредното доверяване на издателство „Хермес” към този автор след издаването на романа му „Пътуването” (2016).
Препрочетох сборника, от книжното тяло (при първият си прочит използвах електронен вариант). Сега получих усещане, че чета съвсем непознат текст. Текстът като че поддържа две различни стратегии на комуникация с читателя: едната създава нагласи, свързани с непреднамереното търсене на по човешки топлите измерения на персонажите, а втората (която е особено забележима при прочит от монитора) настоява за нов тип „мрежова” публичност, изплъзвайки се от затвореното и значително по-интимно себесподелящо общуване с текста.
Вероятно причината се крие и в самия стил на писателя, който Никола Иванов в статия по повод романа „Пътуването” определя като фантастично-реалистичен, а аз бих определила като виртуално-реалистичен.
Превръщането на компютърно генерираната среда в художествена реалност не е авторово откритие. Специфичното тук, в книгата „Внезапно сбогуване”, е, че фикционалната реализация на виртуалното е тясно обвързана с болезнената до непоносимост носталгия по човешкото в неговите чисто хуманни и уникални в своята несподелимост измерения.
Десетте разказа, поместени във „Внезапно сбогуване”, съвместяват два свята. Единият е достъпният за всички виртуален пейзаж. Това е реалност, която позволява да бъде моделирана, но която е толкова изменчива, че човекът от творец се превръща в конструктор на празноти, отсъствия и обсесии. Виртуалното пространство е художествено организирано на принципа на електронната игра. Вещицата, Водача, Помощника, Доктора, Железничаря, Писателя, Девата са своеобразни аватари. Участници във виртуалната игра са пътниците и спасителите („На пътя”), хората от Службата („Бетовен”), дори селяните („Затрупани в снега”).
Виртуално игровите сюжети в разказите от книгата функционират обаче амбивалетно – от една страна, произвеждат „утопични” енергии дотолкова, доколкото могат да гарантират социална трансформация чрез иновация – „homo novus”: „Новите човеци, въпреки намалените размери на устните им отвори (или точно поради това!?), бяха красиви, снажни, същински атланти, които не познаваха клевеита и се разбираха само с поглед...”. („Изгубени в снега”)
Утопичните социални трансформации в разказите на Ангел Ангелов не са нито единствени, нито окончателни, тъй като те винаги са само резултат от метаморфозите на виртуалното тяло. То се движи по пътя всред виртуални футуристични пейзажи, но всяко напредване е само илюзорно, дигитална игра с тъмното и смъртта, в която погиват спонтанно възникналите форми на чувствителност и страх от големите неизвестни на битието. Истински непознатите светове, в които човекът може да бъде творец на себе си, но и нищожен в божествената си сътвореност, са подменени от нови социални светове, в които шестват нови модели човеци.
Отминалите времена могат да съществуват само в бъдеще време, в което истинската среща с жив човек може да е само мечта, а „тишината, която иска да каже нещо...” няма да може да го направи. Към отминалите времена, които са известни с „щедрото и безконтролно раждане на надежди” няма нито посока, нито завръщане. И въпреки това разказите не са песимистични. Защото не поддържат контрасти между световете на виртуално утопичното и антиутопичното, не чертаят граници между колективно усвоеното минало и бъдещото ново социално живеене.
В тези текстове Пътят е винаги нов, но и нечий.
На пръв поглед изглежа, че самотата, отчуждението, празнотата и болезнените изгубвания на смисъла и любовта са неизбежните краища на отделното живеене, но разказът не удържа дълго идеята за погубената човешкост, а задава изходи, разтегля времената между нищетата на настоящето и тайнствата на вечното, насища световете със знаци, разчитането на които са спасителни.
Дори и в тясното клаустрофобично пространство на снежните тунели, които селяните от „Изгубени в снега” копаят, за да стигнат един до другиго, последното, което ще изчезне в самотата и отчуждението, е съзнанието за другия. Напредвайки в нищото, Пришълеца неизменно ще вика: „Хора, има ли вииий? Изчезваме ли вече?”.
Една от най-употребяваните думи в тези разкази е „човек/човеци” – малкото „останали човеци”, „не беше лош човек човечецът...”. На фона на многото нови видове, породи и раси хора „неизменният” човек е почти метафора в тези творби.
Въпросите за новия тип хуманизъм и новата бездуховност, за новите образи на словото и мълчанието, за новата религия на любовта и новите истини отекват в почти всички разкази от книгата („На пътя”; „Бърза помощ”; „Je ne t`aime plus”; „Бетовен”; „Внезапно сбогуване”; „Локомотивът”; „Друга любов” и пр.). И ако съзнанието на човека от романа „Пътуването” е заразено от нелечим вирус, който потиска необходимостта за придвижване из безкрайните дебри на собствената същност, то тук пътуването е основен концепт на книгата. Посланията, които ориентират към „добрия път”, присъстват в цялата творба като разпръснати цитатни фрагменти от творчеството на Димитър Калев, Йордан Кръчмаров, Ивайло Иванов, Димчо Дебелянов, Николай Заяков, Красимир Симеонов, Златомир Златанов, Лао Дзъ, Рабиндранат Тагор и пр. И ако духовният път като възможност за себереализиране в предходната книга на автора е само една от случайно проявилите се виртуални реалности, сега е цел и смисъл, необходимата алтернатива на интертността, агресията и произволното зло, твърде осезателно наместили се в измеренията на съвременното съ-общностно живеене.
28.11.2019, Кафе-книжарница „Страница 394” – гр. Велико Търново
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.