Щедро раздадени мигове... Втора част

11/03/18 / КУЛТУРА
В памет на професор Гочо Гочев





Сия ПАПАЗОВА, драматург

Той беше човек-театър. Съдържаше в себе си и рационалното, и зрелищното начало. Той лицедействаше. Като хомо луденс можеше да направи от критическата си пледоария цяло представление със своя вътрешна интрига, характери, конфликти, кулминация, зашеметяващ финал. Той доказваше по прелестен начин, че зрелището е нещо, което неотменно следва мисълта и я прави привлекателна, забавна, достъпна, демократична. Неговите монолози съдържаха площаден театър, арена, населена с шутове, хора върху кокили, гълтачи на огън, акробати... Търсеше реакцията, очите на своята публика и триумфираше, и се кланяше, и се опияняваше от собствените си дързост, възторг и вдъхновение. Понякога неговите словесни рецензии бяха по-живи, по-гъвкави, по-артистични и наситени с много повече театрални светове от представленията, за които се отнасяха.
Той написа няколко книги, талантливи, честни, искрени: „Театър и драма“, „Театър и критика“, „Сцена и живот“, „Изкуството на актьора“, „Недописан дневник“... Но според мен уникалното в него беше живото му слово, това, което се раждаше в мига, блясваше и изгаряше моментално, умираше и изчезваше в пространството без следа. Има една, може би измислена от фантазьори хипотеза, че в пространството съществуват енергии, енергиите на изреченото от Демостен, Цицерон, Русо, споделеното на глас от Волтер... Ако е истина, тогава пространството около нас трябва да е заредено и с миговете на Професора, с вулканично изречените от него слова за сцената, за артистите, за драматургията, за театралната игра, за театъра като особен феномен. Неподражаема беше импровизационната му стихия. Но също така неподражаема беше и неговата смелост, прозорлива неочакваност. Например един от съветите към студентите му действаше и действа безотказно: Когато хората свикнат с определен поглед към естеството на нещата, добрият театрален критик е длъжен да смени тактиката и ъгъла на зрение. Да се откаже от общото, баналното, известното. И когато смени този ъгъл, когато подходи от най-неочакван ракурс, светът ще се разкрие друг пред него. Ще го изуми и стъписа с неочаквани и възхитително нови решения.
Ако можеше сега да участва в театралния живот, непременно щеше да реагира, веднага и без евфемизми на движенческата еуфория, на ритуално племенната възбуда, на телевизионната клипова култура, които се настаниха удобно и свойски в театъра. И непременно щеше да каже, че всичко е възможно в света на театъра, но че е въпрос на баланс и мяра. А мярата е най-сигурният белег за безспорен и завършен професионализъм. Щеше да се изуми, че вербалният театър, божествената роля на словото, на текста, на подтекста са отстъпили от своите позиции и нещо вторично, дори третично е изместило първозданната му роля. Много харесваше Радичковия герой Петраки. В неговата немота съзираше някаква алегория. Като проникновен анализатор на театралния процес щеше да напомни, че дори думите са тясна, бедна дреха на безбрежната мисъл и когато в театъра презират словото, не търсят в него вътрешния му мащаб и обем, съвсем погубват мисълта. С присъщата му ирония щеше да забележи, че нещо трябва да тресне по главата тежкия случай Петраки, за да проговори, за да излезе мисълта от черепната кутия. И в този смисъл телодвижението, пластическите етюди, бойните изкуства, китайското, японското и другите източни мълчания, които навлязоха в съвременния театър са забавни, интересни хрумки бездруго, но представляват един ням, объркан, безпомощен Петраки. Бедният Петраки, трагичен със своята няма уста.
Гочо Гочев не беше чужд на този екзотичен свят и на странностите, които се подвизават сега на сцената. Самият той съдържаше в себе си и Горкиевото боготърсачество, и дзенбудизма, и скритата енергия на източните бойни изкуства. Нима не беше като един нинджа в схватките си с догматичното, схоластичното, примитивното през всичките етапи от развитието на българския театър. Нима не беше с един крив палец от полицейски побой по времето на плебейската му младост. Не знам на кой пояс би бил носител в онази тайнствена източна йерархия, но несъмнено щяха да му отредят някакво по-горно равнище. Защото чрез силата и мащаба на своя критически усет за театрална ситуация постигаше други, непознати, може би трансцендентални светове. Кой знае! Самият той пожела прахът му да бъде хвърлен в морето, за да се слее най-после с тези най-горни и непостижими в живия живот сфери.


Морето... Веднъж, като гостуваше на Варненския театър, няколко души го заведохме в едно крайморско ресторантче. Той обичаше простите радости – риба на скара с чаша бяло вино. Като човек, роден до морето, програмиран дори във фибрите и вкусовете си да бъде крайбрежна душа, той цял живот търсеше мириса, дъха на водорасли и прясно уловена риба. Живееше с необходимостта да чува протестният грак на гларусите и гласовете от детството му: „Риба, риба имаааа...“, или „Мидие, мидие, имаааа...“, или „Морски череши, морски череши!“. За непосветените, „морски череши“ наричаха скаридите в кошовете на уличните продавачи. Подобно неистово, непреодолимо влечение изпитваше и приятелят му, професор Желчо Мандаджиев, също роден до морето. Но най-чудесно и някак природно веществено го е изразил в стих още един морски човек, съмишленик на Гочо Гочев, поетът Валери Петров. Той сравнява душата си със затворена мида, в която бучи, резонира само неговото „варненско детско море...“.
Та стигнахме ние до крайбрежното ресторантче. Гочо Гочев слезе от микробусчето. Нямаше жива душа на плажа. Беше се ширнало едно есенно, гладко, без бръчица море, чак до тънката линия на хоризонта. Професорът приближи до морето. Загледа се в него. Притихна. Загреба с пръсти косата си и каза само на себе си:
– Господи, заслужаваме ли го това море...?
Изговори, звукът „р“ като търкулнато топче. И всъщност зададе един библейски въпрос. Заслужаваме ли го това море, което всяка утрин идва в нозете ни, за да се поклони? На нас! Дето се суетим на брега му. Заслужаваме ли Природата около нас? Вътре в нас? Заслужаваме ли нейните щедри подаръци? Световния океан от милосърдие? Боготвореше природата. Възприемаше я не само като ландшафт, разтърсваща сетивата пейзажна гледка, а като гениално осмислен, подреден космос.
В него имаше нещо фаустовско. Беше направил някаква своя диаболична сделка. Беше гурман, обичаше виното, мидите, рибата, раците, жените, фиестите... Може би затова все пак природата си отмъсти. Тя посегна на най-забележителното в него, на рациото, на сивото му вещество. Казват, че през последните дни на живота му не разпознавал дори приятелите си. Дали това безпаметно състояние не е пак въпрос на личен избор и решение? Все си мисля, че когато идва неговият финал, той постъпва пак по своя воля. Щедро раздава миговете на своето вдъхновение, на своята разумност. Безкористно, безразсъдно раздава всичко, без остатък. И се отдалечава, усамотява, прибира в себе си. Скъпоценни идеи, находки, евристични догадки – всичко това просто напуска своята материална обвивка, изтича в пространството и го населява, зарежда, заживява до казаното от Демостен, Цицерон, Русо, Волтер... Безплътна материя.
И като разпръснаха каварненци праха му от скалата Чиракман, те не само изпълниха като добри християни волята му. Те сляха една стихия с друга. Защото тъкмо морето, което даваше мащаб на мисълта му, можеше да побере съществото му.
Така че най-после той заслужи своето море.
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.