Последните думи в книгата прозвучават като финал на едно съзидателно и достойно дело, на живота и всеотдайността на тетрала Катя Папазова, на нейната отдаденост и вдъхновение, проправили пътя на десетките „ключета” към големия театър, към един смислен и успешен живот, изпълнен с любов към изкуството и културата, всичко това, което ни прави по-добри и по-богати.
...Заключение
Завършвам тази книга с последния акорд на едно феноменално дело. Всичко написано до тук, страница след страница е всъщност книгата на нейния живот, защото когато Катя ми завеща школата си, тя ме тласна и шеметно ме завъртя пак в своята орбита. Както на времето избра за мен театъра като наука, съобразявайки се с неукрепналата индивидуалност на моите седемнайсет години. Като напусна този свят ми даде възможността да преоткрия още веднъж себе си през втората част на живота ми. Много малко хора имат такъв шанс – да започнат едно ново начало от нулата. И сега си мисля, дали това мое прераждане на педагогическото поприще не участва в някакъв неин загадъчен замисъл – да продължа делото ѝ? И да напиша първата книга у нас за театралното обучение на съвременните деца и юноши, отразяваща едно чисто варненско явление, единствено по рода си. Може би.
Едно бивше „ключе“, вече жена, сподели преди години нещо, на което не обърнах тогава внимание. Стори ми се патетично и преувеличено. „Тя не се омъжи заради нас, ключетата. Посвети ни се цялата, без остатък.“ Но монаха годините без нея и сега си мисля, че беше права. В нейния най-личен, най-интимен свят имаше хаос, небрежност към бита, към кариерата, към здравето. Но нейният най-подреден свят, подреден като Космос беше работата ѝ с деца и юноши. Един особен, изпепеляващ личното ѝ пространство, максимализъм. Тя подреждаше задачите си строго, по приоритети. Следваше ги неотклонно, до тяхната окончателна завършеност. Затваряше страница след страница от книгата на своя живот като напълно прочетени и осмислени. Иначе не би могла да обхване по такъв блестящ начин такова голямо, разумно и полезно дело.
Не допускаше мисълта, че умира. Канеше се да отвори нова страница, измисляше планове – как ще започне работа над представлението „Златното ключе“ по Карло Колоди и Алексей Толстой, как ще организира 35-годишнината на трупата, как ще надойдат „ключета“ от разни краища на света... Един час преди края ѝ позвъни Мариела Топалова. Вероятно ѝ каза нещо окуражително, че трябва да бъде силна, защото тя ѝ отговори: „Не съм вече чак толкова силна...“. Това беше единственото ѝ признание за човешката слабост. Само един час преди да потегли към Платоновото пространство.
Сърцето ѝ спря. Тя падна до форта като мускетар при обсадата на Рошел. Близо до нея, в една вазичка, имаше потопен гербер, подарък от „ключето“ Виктория Живкова. Този гербер като че ли нарочно не увяхваше. Стоеше си там дълго след нея. Силно цвете.
Завършвам тези редове с ей тази снимчица. Приемете я като неин далечен детски поклон, поклон от един друг, паралелен свят. Поклон от нейното детство към всички съвременни детства. Забележете колко кокетен и закачлив е поклонът ѝ. В него има толкова много театър! Поклон пред всички нас, които оставаме на този свят в качеството си на нейна възхитена публика:
- Браво!
- Бис!
- Браво, Кети капитан Папазова!
И послеслов...
Озаглавих книгата си с крилатата библейска фраза „Спаси и сохрани“. В нея има скрит смисъл в две части. Първата част – съдържа едноактно действие. Спаси! И толкова.
А втората част повелява нещо друго. Сохрани... Това е много по-дълъг процес. Ужасно трудно е да съхраниш спасеното.
Сия
Платена публикация по проект „Издаване на книга „Спаси и сохрани”, финансиран от Фонд „Култура” – Община Варна.
|
