Стихове като „капки състояния“,

10/24/19 / ИЗКУСТВО
или Как отекването улавя смисъла





Ангел ДЮЛГЕРОВ

Творчество на Иван Овчаров по традиция съдържа много драматични себеразкрития, но винаги става отправна точка за мъчителни анализи, както и за изискани обобщения върху личностното – един безкрайно сложен опит за (себе)описание. Сборникът „В отекването смисълът личи“ (Изд-во МС, Варна, 2019) представя поета още по-тревожен, но и уязвим. Без да изменя на интелекта, той открито признава своите смътни опасения, както и чувството си за несигурност в днешния постмодерен, забързан и технологизиран свят. Подобен подход крие опасността Творецът да се отклони по посока на нищожното, старото, по празната реторика и конвенционалния поетически дискурс. Друга е посоката обаче на подобни поетически създания като „В отекването смисълът личи“. Поезията е превърната в красноречива защита на напрегнатите усилия, на моралната и аморалната сериозност, на волята да не останеш невъзмутим пред възможностите за отслабване на желанията, за засищане на страстите, за възраждане на чувствата.
Иван Овчаров „ни учи да дишаме“, дори и това да са последните глътки въздух, които озонират Желанието. Способността на Поета да проявява свободната си воля днес все още е нещото, което ме въодушевява. „Когато само хъсът те държи/през всеки ден, зачеркнат от съдбата“ („Когато само хъсът те държи…“) е риск да припомниш, че и най-ценните качества на ума не могат да противостоят на загубите, скрити понякога зад благовидното „Да бъдем… догодина!“ („Повтаряш недоучени неща…“). Трябва да се признае, че при толкова много злощастия, които наследяваме, стихът на Иван Овчаров все още вдъхновява светлите човешки пориви да вярваме във винаги неизлечимото човешко неспокойство. Поетът у него носи в себе си съвършената компенсация на бедите, които понасяме. Той може също да се разпорежда с нещата, макар и рядко да се сещаме да го приемем откъм трагичната страна под влиянието на едно по-малко интимно разочарование. Ще дойде време обаче, когато той сам ще разчупи небесния хляб за земята!

Продължавам да си задавам въпроса – вече толкова години – дали пък поезията на Иван не е опит да ни каже, че не сме направили всичко, за да унищожим тази тъпа илюзия за щастие и съгласие, с чието разобличаване ще се слави XIX век. Естествено, ние не сме престанали фанатично да обичаме тези слънчеви лъчи, пълни с миазми. Но все пак, в своя безкрайно банален вид, тази идея е сама по себе си непочтена или патологична. И имаме ли воля, или не, да рискуваме всичко заради радостта да се видим далече, съвсем на дъното на пещта, където възнамеряваме да изхвърлим жалките си удобства, остатъците от добрата си репутация и съмненията си заедно с красивата „нежна“ стъклария, радикалната идея за безсилие и нелепостта на мнимите ни задачи, светлината, която ще спре да гасне?
Във „В отекването смисълът личи“ суетното време, „бързане-премала: да вземеш и да имаш“ („… това, след зима че цъфтят цветя…“), когато „единствено врагът остава верен“, на човека е съдено сам да намери себе си – отвъд илюзиите, че „красота е търсил“, че е вървял напред, обичал, писал… Оръжието-отмъстител на съдбата един ден ще победи, но нека човекът да бъде победен в миг, когато светът е свят, възприел гърма на тъжните си оръжия като салют:
Когато хоризонтът се стъжни,
а тук все още нещо те държи…
(„… На себе си превърнал се във враг…“)
„Човекът сам на себе си е дума,/която може просто да изчезне,/ако не се довърши в изречение“ („Това са думите…“). Пред словото дори Голямата носталгия на професорите по история на литературата е безсилна. Интелектуално истинската красота априори трудно се различава от преждевременното и бързо повяхващо разцъфтяване. Защото единствено словото ни дава нишката, която ни връща по пътя на познанието на надчувствената Реалност, „невидимо видима в една вечна тайна“. Останалото е безбрежно желание да препрочитаме живота си „със прошка/и попътно/на сбогуване“ („Това са думите…“).
„За какво и защо да се пише…“? На равнището на всекидневието този въпрос отпраща към мисълта за неимоверно компрометирана чувствителност спрямо културата и обкръжението, а не само спрямо „големите” истини, които с груби контури маркират живота ни. Променил се е не само околният свят, променило се е и самото съзнание на Поета. Границите на художествения образ у Иван Овчаров се разширяват и той поглъща всичко.

За него е ясно, че няма как да стигнем до любовта към другите, ако не тръгнем от питането за себе си, за всеки сън („припомнена драма“), всяка радост („мляко на прах“), за „всеки порив – въздух издишан,/а успех – преклонена глава…“ („Вариации по…“ - 1). Дали неадекватните идеи за злото не ни свързват с недостатъчните идеи за доброто и дали животът ни не се проваля в недолавянето или подценяване¬то на вродения драматичен елемент в етическия живот:
И не ми се живее… А не ми се умира,
щом един въпрос още не ми дава мира:
Всеки път за Нататък ли води само Дотука?!...
И не ми се живее… И не ми се умира!
(„Вариации по…“ - 2)
Останалото – е „резка във паметта/или мълчание“ („Останалото“). Дали ще повярваме на Поета? Пределното избягване на празното говорене и домогването до най-чистата и отрефлектирана понятийност, с която се самопредставя мисленето му, ме амбицира да изрека дълго потисканата в мен теза: у Иван Овчаров вечно жив е копнежът да отговаря не само за своите постъпки, не просто пред себе си като някаква абсолютна автономна нравствена воля, а пред човешкия и Божия закон – до последното усилие, с което се завръща в паметта дареното свише. Защото няма субект без свят, няма Аз без Другите. Животът и думите са ценности, които се конструират. Отвоюват се. Не се случват просто ей така:
И аз дописвам –
няма край единствено дописването.

В изкуството
реалността е следствие
и повод едновременно
за себе си.
Измислицата озарява срещата –
спояване на ново продължение.
Защото е зачената в Най-първото
от първите слова
на Сътворителя –
свещеното „Да бъде светлина!“.
(„Защо изкуството е продължение на живота“)
Вниманието на Иван Овчаров във „В отекването смисълът личи“ като че ли е разсеяно в много неща, а всъщност всички те звучат хармонично, насочени са към едно цяло, към една цел – Същността на това, което сме, и на това, в което ще се превърнем. Местата за завръщане са мъртви или поне отекващи в празни и илюзорни надежди. Кой раздава правосъдие и дали той вярва в Бога? Сред паяжините и графиките на човешкото познание и самопознаване, на знаците на хаоса и хармонията, на разпадащата се мисъл и постигнатата надежда, в усложнения хронотоп на предчувствията, в мрака на самотата излинелите от употреба думи у Иван Овчаров възвръщат изконните си смисли – да говорят просто за непосилната човешка съдба („На белези щом стане паметта…“, „… и знакът: само мислиш, че се връщаш…“). Преди да се превърнем в „украса на вратата“ ни остава да доизгорим в болката-завръщане към истинската ни същност, в горчилката от „припомнения смях от младостта/с обземащ звук на есенни листа“ („…отекването се превръща в същност“).
В тъжното и уморено лице на есента две истини не може да има. Радикалната съпротива срещу рамките на съдбата, опитът за оприсъствяване на живота като творба-жест или творба-действие, можем да определим като опит на помъдрелия да преоткрие иманентен живот отвъд (или по-скоро отсам: „един сезон красив, но с дъх на минало…“). Наведен над кладенеца на миналото, Иван Овчаров не „чете“ събитията в хронологическото им протичане, а непрекъснато си задава въпроса: какво представлява за човека корена?
Не просто от любов, смалена в синоним,
а и на всичко в нея изговорено…
(„… но не остава друга – само корен“)
Екзистенциална тревога?! Случилото се нагледно обобщава точката на промяната (освен за „вярата, приета в синоним/на Смисъла, –/за който все още се държим“ („За любовта, приета в синоним“) - поезията може да бъде разбрана само вътре в най-истинската среща на Поета със себе си. Респектира простора на духа у Иван Овчаров – духът: действителната лаборатория на изкуството. Непрестанният експеримент и самокритичност най-често водят до усещането за трудно уловими неща и състояния. Ако обърнем поглед към небето – ни внушава поетът, – ще видим, че всички сме малки в мечтите си цял живот да бъдем изрядни, да откриваме:
… само другите названия,
които Бог, с привидно невнимание,
навярно ти оставя да прелистиш…
(„… доказаното не доказва нищо“)
Несъмнено в поезията на Иван Овчаров се промъква тъгата за скръбния човешки дял, но във „В отекването смисълът личи“ тя е подчинена на нещо друго – на голямата жажда на човека да бъде навсякъде, да бъде всичко, да изчовърка оня процеп-стих, през който да надзърне в Смисъла. Един самотен, спокоен и малко тъжен съзерцател, слял се с вечерната дрезгавина и разговарящ със самотата си. Сянка от ехото на гръцката печал по неизменното, вечното и всеобщото, поетът все още вярва в „метафизическата усмивка“ на творчеството, във възможността то да изразява нашето модерно отчуждение.
Понякога се усъмняваме дали поетът не се намира сред руините на мисълта и на ръба на руините на историята, както и на самия човек. Но в следващия миг осъзнаваме, че човекът няма друг избор, освен да стигне до края на мисълта, където (може би), в тотално самосъзнание, да възстанови милостта и невинността. Доказват го последните две стихотворения:
Флагът е и факел и фитил!
Хляб и хора – хъс, хорал и храмов
чист и чуден час човешки – чест!
Царствен цвян – в цъфтежа е цената!…
(„Нова Азбучна молитва на Константин Преславски“)
Животът на Иван Овчаров в литературата никога не е бил лесен. Никога и никъде. Голямата поезия обикновено има труден път – поради скучната посредственост на света, в който е принудена да се появява. Майсторските неща и посредственият свят мислят с различна скорост. Остава обаче функцията на Поета да бъде проводник. Проводник на Божието послание. Някои успяват, други… Във „В отекването смисълът личи“ човешката участ се изстрадва отвън и отвътре с характерните за Иван Овчаров любов и мъдро доверие към човека, които са съзвучни с нашите съвременни тревоги и проблеми.
… Едно натоварено в смисъла си Време, пътешестващо към други, по-вдъхновени, светли и спокойни светове.
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2019, Всички права запазени.