CultureSpace Статии История, Култура, Изкуство, Мистика

Съдбата на Ерих Мария Ремарк:

09/30/22 / КУЛТУРА
колекционер на любов





culturespace.bg

За много читатели по света книгите на Ремарк са любов завинаги. „Трима другари“, „Черният обелиск“, „Триумфалната арка“ и „На западния фронт – нищо ново“ отдавна са се превърнали в класика, която новите поколения читатели откриват отново и отново.
Ерих Мария Ремарк винаги е бил много жизнен, противоречив и естествен човек, който никога не е преставал да учудва и да се изненадва до самия край.
Но читателите му не знаят почти нищо за самия автор. И неговата съдба не е по-малко интересна, въпреки че е напълно различна от живота на любимите ни герои в неговите романи.

Ерих Мария Ремарк е роден на 22 юни 1898 г. в семейството на книговезец и собственик на малка книжарница в Оснабрюк, Германия. Ремарк е френско фамилно име. Прадядото на Ерих е французин, ковач, роден в Прусия, близо до френската граница, и женен за германка. Ерих учи в католическо училище. Чете много, обича Достоевски, Томас Ман, Гьоте, Пруст, Цвайг. На 17-годишна възраст започва да пише сам. Включва се в литературния кръг „Мечти“, който се ръководи от местен поет – бивш бояджия.
На осемнадесет години отива доброволец на фронта. На 12 юни 1917 г. е изпратен на Западния фронт. До 31 юли е ранен в левия крак, дясната ръка и врата и прекарва остатъка от войната във военна болница в Германия. Този ранен житейски опит, който го кара да отрича милитаризма и войната, до голяма степен определя характера на творчеството му.

Ерих Мария Ремарк

Връща се от фронта като редник и без нито една награда, но демонстративно носи униформата на лейтенант и Железния кръст. В училището Ерих ръководи съюза на учениците-ветерани от войната и е известен като бунтовник. След това срещу 500 райхсмарки той убеждава обеднелия барон Хуго фон Бухвалд да го осинови и придобива благородническа титла. Ремарк започва да носи монокъл и старателно пие калвадос, който след това става неразделна част от живота на всички четящи ветерани от Първата световна война. Работи като учител в селските училища, но не става любимец на властта заради характера и „арогантните си маниери“.
В къщата на баща си Ерих обзавежда офис в кулата – там той рисува, свири на пиано, композира и публикува за своя сметка първата си история (по-късно той толкова се срамува от това, че изкупува целия останал тираж).
Първите литературни тестове не му донасят желаното признание. Трябва да си изкарва прехраната, като сменя една професия след друга. Бил е счетоводител, библиотекар, учител, пътуващ търговец, органист, репортер, редактор на рекламни издания.
И не излиза от публичните домове, ако не седи в бар. Ето защо в неговите романи многобройни „леки момичета“ са толкова добре описани. Например Роза, наречена Кобилата, „за изключителната си издръжливост“. Но в допълнение към публичните домове, бъдещият писател започва афера с обикновено момиче – дъщерята на един от големите издатели, с чиято помощ се премества в Берлин и става журналист. Но си струва да се отбележи, че това е следствие от връзката, а не нейната първопричина.
Въпреки това той скоро напусна момичето и се жени за едрооката, слаба (тя страда от туберкулоза) танцьорка Юта Замбона – тя ще стане прототип на Патриша от „Трима другари“.
Столичният журналист се облича елегантно, носи монокъл, неуморно обикаля концерти, театри и модни заведения с Юта. Той е приятел с известни спортисти.
През 1929 г. най-накрая навлиза в масовата литература с „На Западния фронт – нищо ново“ под псевдонима Ерих Мария Ремарк (той променя второто си име Пол в чест на майка си, починала през 1918 г.).
Книгата е написана за шест седмици. По-късно Ремарк казва, че романът „сам се е написал“. Половин година той го пази на масата, без да знае, че е създал основното дело на живота си. Част от ръкописа е написан в апартамента на приятелка, тогава безработната актриса Лени Рифенщал. Пет години по-късно Рифенщал, ставайки режисьор на документални филми, ще заснеме „Олимпия“ и „Триумф на волята“, които прославят Хитлер и нацизма.
През 1929 г. бракът му с Юта се разпада поради безкрайните измени на двамата съпрузи.
Германия приема антивоенния манифест на Ремарк като сензация, над милион копия са продадени за една година, романът е преведен на 36 езика и донася световна слава на Ремарк, а „у дома“ – омразата към фашизма, който се е устремил към властта. Ремарк има силен комплекс за малоценност. Успехът, който пада върху него съвсем неочаквано, той смята за незаслужен.
Идолите на младостта му Стефан Цвайг и Томас Ман също не харесват книгата. Ман е раздразнен от рекламния шум около Ремарк, от неговата политическа пасивност.
Ремарк е номиниран за Нобелова награда, но протестът на Лигата на германските офицери предотвратява тази възможност. Писателят е обвинен, че е написал роман по поръчка на Антантата и че е откраднал ръкописа от убит другар. Наричат го предател, плейбой, евтина знаменитост.
През 1930 г. романът е филмиран в Холивуд и печели „Оскар“. Режисьорът на филма, 35-годишният украинец Лев Милщайн, известен в САЩ като Луис Майлстоун, също получава наградата.
Книгата и филмът донасят пари на Ремарк, той започва да събира килими и импресионистични картини. Но атаките го довеждат до ярост и писателят постоянно пие. На следващата година, по съвет на една от любовниците си, актриса, той купува вила в италианска Швейцария, където премества колекцията си от произведения на изкуството.
Но не спира да пие, въпреки лошото здраве: страда от белодробно заболяване и нервна екзема. Настроението му е потиснато. След като германците гласуват за Хитлер, той пише в дневника си: „Ситуацията в света е безнадеждна, глупава, убийствена. Социализмът, който мобилизира масите, е разрушен от същите маси. Правото на глас, за което те се бориха толкова много, елиминира самите борци. Човекът е по-близо до канибализма, отколкото си мисли“.
Въпреки отхвърлянето на фашизма, той запазва мълчание и не го осъжда публично.
През януари 1933 г., в навечерието на идването на Хитлер на власт, приятел на Ремарк му връчва бележка в берлински бар: „Напуснете града незабавно“. Ремарк се качва само с дрехите си на гърба, потегля към Швейцария. Всички други негови произведения, с изключение на разказа „Завръщането“, са написани извън Германия.
През 1933 г. книгите му горят в нацистки огньове по площадите на германските градове, а пет години по-късно писателят е напълно лишен от германско гражданство. Нацистите обявяват (въпреки че това е лъжа), че Ремарк е потомък на френски евреи и истинското му име е Крамер (думата Ремарк е изписана наобратно).

С Марлен Дитрих

През 1938 г. той извършва благородна постъпка. За да помогне на бившата си съпруга Юта да се измъкне от Германия и да ѝ даде възможност да живее в Швейцария, той се жени повторно за нея. След това се премества във Франция, а точно преди войната, през 1939 г. – в Америка. През 1947 г. той и съпругата му Илзе Юта Замбона получават американско гражданство.
След 1945 г., за разлика от повечето си немски колеги писатели, той никога не се завръща в родината си, остава американски гражданин и живее или в Съединените щати, или в Швейцария.
В допълнение към Юта и многобройните мимолетни приятелки, в живота му има още две жени, които стават неразделна част от книгите на Ремарк.
През септември 1937 г. уволнената от „Paramount“ Марлене Дитрих и тогавашният ѝ съпруг Руди скучаят в трапезарията на курорта „Hotel de Bain“. Точно тогава наблизо се появи Ремарк, елегантен и безукорен. Руди веднага разбра, че това е любов от пръв поглед и си тръгва. А Марлене и Ерих няколко минути по-късно се носят по паркета в танц. Няколко седмици по-късно Марлене се появява в германското консулство за чуждестранен паспорт, за да се върне в Съединените щати с горящи от щастие очи. За да се качи на кораба с новия си любим, тя е готова на всичко. И се заклева пред консула, че в Америка ще остане вярна дъщеря на Райха. Но в Америка „бежанците“ бързо започват да се карат и всеки път Ерих се оказва жертва на волята на своята „стоманена орхидея“. Марлене твърде често дава повод за клюки и ревност. И Ерих не намира нищо по-добро от това да продължи да пие и да кара стремглаво кола. В дневника писателят нарича любимата си „Пума“ и си признава, че тя е съсипала живота му.
Има слухове, че Марлене е станала любовница на богата лесбийка от Ню Йорк. И когато Ремарк все пак решава да ѝ предложи ръката и сърцето си, тя заявява, че наскоро е направила аборт от актьора Джими Стюарт, с когото тогава участва във филма „Дестри отново на седлото“. Ремарк описва този период на страдание в „Триумфалната арка“.
„Любовта не е опетнена с приятелство. Краят си е край“, казва Ремарк в едно от произведенията си. Той успява да завърши „Триумфалната арка“ едва след като скъсва с Марлене. Вече е на 46 години. Но всичките му романи – в литературата и в живота – оттогава са разделени на два периода: преди и след Марлене.
През 1943 г. 43-годишната шивачка Елфрида Шолц е обезглавена в берлински затвор от фашистки съд. Тя е екзекутирана „за безобразно фанатична пропаганда в полза на врага“. Един от клиентите съобщава: „Елфрида каза, че германските войници са пушечно месо, Германия е обречена на поражение и че тя с удоволствие би застреляла Хитлер“. Властите изпращат на сестра ѝ сметка за издръжката на Елфрида в затвора, за съда и екзекуцията, не забравят дори стойността на пощенската марка – всичко 495 марки 80 пфенига.
При произнасяне на присъдата председателят на съда подхвърля на осъдената: „Брат ви, за съжаление, изчезна. Но не можете да се измъкнете от нас“.

Полет Годар
 
Впечатлен от смъртта на сестра си, Ремарк започва работа върху романа „Искрица живот“, посветен на нейната памет. Това е първата книга за нещо, което той сам не е преживял, за нацистки концентрационен лагер.
Но той не може да остане на едно място дълго, започва често да напуска къщата. Обикаля цяла Европа, отново посещава Америка. От холивудските си дни има любима – Наташа Браун, французойка от руски произход. Романсът с нея, точно както с Марлене, е болезнен. Срещайки се първо в Рим, след това в Ню Йорк, те веднага започват да се карат.
През 1951 г. Ремарк среща Полет Годар. Сред приятелите ѝ са Джон Стайнбек, Салвадор Дали, Кларк Гейбъл, които ѝ предлагат брак. Но Полет предпочита Ремарк.
И 50-годишният Ремарк, и на 40-годишната Годар мислят, че този брак може да спаси и двамата. Полет е богата благодарение на първия си съпруг и известна благодарение на втория си съпруг Чарли Чаплин. Полет е много красива: тя е призната за най-добрия претендент за ролята на Скарлет О'Хара във филма „Отнесени от вихъра“ и само неочакваната поява на Вивиен Лий не дава на Полет възможност да играе любимата на Америка. Весела и искрена, тя спасява писателя от пристъпите на меланхолия. Той ѝ дава прякора Ангел.
През 1958 г. Ремарк се жени за Полет и те остават женени до смъртта му. Книгата „Време за живот и време за умиране“ е посветена от Ремарк на Полет. Той пише в дневника си, че потиска чувствата си, забранява си да изпитва щастие, сякаш е престъпление, и пие, защото не може да общува трезво с хората, дори със себе си… Поради болест Ремарк все по-често остава в Швейцария, а Полет пътува по света.
Ремарк прекарва последните две зими от живота си с Полет в Рим. През лятото на 1970 г. сърцето му отново не издържа. Умира на 25 септември 1970 г. в Локарно и е погребан в швейцарското гробище „Ронко“ в кантона Тичино. Полет изхвърля розите, които Марлене изпраща, когато научава за смъртта на любовника си, и изгаря писмата на Дитрих, като разпръсва пепелта на вятъра.
Основното във всичките романи на Ремарк е любовта. Не случайно „Тримата другари“ често наричат „Ромео и Жулиета“ на ХХ век“.
Превод: Георги ВЕНИН
 





Начало / За нас / Статии / Видео / Контакти 2022, Всички права запазени.