Тежестта на короната

Димитър ДЪКОВСКИ Цар – титла, която свързваме със средновековното минало на българската държава и първия владетел титулуван с нея – Симеон Велики. Макар да би могло царската корона да бъде спечелена на бойното поле, както направил Симеон пред стените на Константинопол през 913 г., нейното признаване често изисквало друга, понякога по-продължителна борба. Един монарх можел да бъде цар в собствената си столица, крал в писмата на папата и узурпатор за императора в Константинопол. Това разминаване имало съвсем практически последици: от него зависели династически бракове, мястото на пратениците при дворцови церемонии и правото да се претендира за чужди земи. Историята на царската титла трябва да се чете на няколко равнища. Собствената титулатура показва какво претендира владетелят; коронацията и приемането му от поданиците свидетелстват за вътрешната му легитимност; чуждите грамоти разкриват какво признават другите. Ценни свидетелства са и разказите на летописци и надписите в гербовници макара да нямат тежестта на официални документи. От Цезар до цар “От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе…” Думата “цар” произлиза от Caesar – името на Юлий Цезар, превърнало се във владетелска титла в Римската империя. В славянската езикова традиция то преминава през формата “цѣсарь”, което впоследствие се съкращава до “царь”. Същият римски корен стои и зад немското “кайзер” . В средновековната българска и сръбска владетелска употреба “цар” изразява императорско достойнство и съответства на византийското “василевс” . Думата обаче има и по-широк живот: в библейските преводи обозначава древни владетели (напр. цар Соломон), а в руската традиция се употребява и за хановете на Златната орда. Етимологията сама по себе си не определя ранга във всеки текст. Особено показателен е паралелът с титлата “кесар”. И тя произлиза от Caesar, но следва гръцката форма καῖσαρ и обозначава конкретно достойнство във византийската йерархия. През 705 г. Юстиниан II удостоява Тервел именно с титлата кесар. Това е изключителна чест – във византийския двор този сан, обаче, не стои равностойно на василевса (императора). Така една и съща римска дума е поела по различни пътища: “кесар” остава придворен ранг, докато “цар” се превръща в название на върховна имперска власт. Епитафия на надгробната плоча на ичиргу боила Мостич; откроени с червено са двете споменавания на титлата “цар” – най-старият запазен такъв източник на старобългарски  Българската корона между Преслав и Константинопол Симеон и оспорваното начало Въпросът за императорското достойнство на българските владетели се поставя за пръв път при управлението на Симеон I (упр. 893 – 927 г.). Важно е обаче да не пренасяме по-късната титулатура назад. В приписката на Тудор Доксов от 907 г. Симеон е наречен “княз български”, а неговите ранни печати, датирани преди 913 г., го представят на гръцки като “архонт на България”. През 913 г. Симеон достига с войската си до Константинопол. По това време ромейската власт е отслабена от смяна на управлението: малолетният Константин VII остава под регентството на патриарх Николай Мистик. За да умилостиви настъпващия завоевател и да затвърди собствените си позиции в двора на Константинопол, патриархът се среща с българският владетел пред стените на града, където извършва тържествена церемония над него. Точното ѝ значение е спорно: тя е тълкувана като коронация, благословение или религиозно потвърждение, но изворите не позволяват уверено да се каже, че Николай му е предал пълното императорско достойнство. Скоро след това властта в Константинопол преминава обратно към Зоя, майката на Константин VII, а мирният договор с България и направените към Симеон отстъпки са отхвърлени и войната продължава. Така събитието от 913 г. не се превръща в трайно византийско признание на българската императорска претенция. След 913 г. обаче титулатурата на Симеон действително се променя. Печатите от 917–927 г. вече го представят като василевс. Един от тях гласи “Симеон в Христа, василевс на ромеите”. Това е вече открита императорска претенция, която не се ограничава само до България, а включва и ромеите. След съкрушителната победата над Източната Римска империя при Ахелой през 917 г. България се утвърждава като доминиращата военна сила на Балканите, а императорската претенция на Симеон става още по-явна. В кореспонденцията с Роман Лакапин, който междувременно е поел властта в Константинопол като старши император, спорът вече е именно за правото на Симеон да претендира за ромейската императорска титла. Българският цар Симеон: Зорницата на славянската литература, худ. Алфонс Муха, 1923 г. Любопитното е, че не българската дума “цар” е тази, която виждаме в официалните печати на Симеон. Нейната най-сигурна употреба за него е в епитафията на Мостич от X век (вж изображението по-горе), където се споменава “при Симеон цар и при Петър цар”. Симеоновия сборник също съдържа посвещение на “цар Симеон”, макар преписите в него да са значително по-късни. Така при Симеон виждаме четири последователни слоя на титулатурата: княз в старобългарски текст, архонт в ранните гръцки печати, василевс в по-късната императорска сигилография и цар в българската книжовна традиция. По-отношение на признание на имперските претенции на България от Западна Европа, в по-старата историография Васил Златарски предполага, че Симеон е получил от Рим обещание за царска корона, която не успял да дочака, а Стивън Рънсиман развива тази хипотеза до твърдението, че през 926 г. папският легат Мадалберт е донесъл папското признание на Симеоновата императорска титла. Петър и трайното признание Пробивът, който може да се посочи значително по-уверено, идва при Петър I (упр. 927 – 969 г.), Симеоновият наследник на българския престол. Мирът от 927 г. урежда отношенията с Византия и утвърждава царското достойнство на българския владетел. Бракът му с византийската принцеса Мария-Ирина, внучката на Роман Лакапин, превръща споразумението и в династическа връзка . Българският владетел е приет като василевс на българите, а българската църква получава патриаршеско признание. Това не означава, че Константинопол изоставя собственото си старшинство. Българският цар е включен в мислената християнска “семейна” йерархия, начело на която ромеите продължават да поставят своя император и в която Петър се явява “духовен син” на владетеля на Константинопол. Разликата между “василевс на българите” и “василевс на ромеите” остава съществена. Въпреки тази уговорка признанието е голям успех: царското достойнство вече е утвърдено между двете държави. Оттук обаче не следва автоматично, че всяка западна канцелария приема Петър като император; византийското признание и латинският дипломатически език са различни въпроси. Западното възприемане на императорския му статут все пак е засвидетелствано: Лиутпранд Кремонски го нарича Petrus, Bulgarorum vasileus (Петър, император на българите). Борис II и Роман Борис II (упр. 969 – 971 г.) наследява от баща си Петър вече утвърдено царство. Но неговият случай показва колко рязко военната победа може да промени византийската позиция. След завладяването на Преслав от ромеите през 971 г. император Йоан Цимисхий отвежда Борис в Константинопол и публично го лишава от царските знаци. За империята церемонията означава прекратяване на българската царска власт и присъединяване на нейните земи. Това е изрично отрицание на продължаващия суверенитет на Борис, макар западните български области да остават извън византийски контрол. След гибелта на Борис брат му Роман (упр. 977 – 997 г.) е приет за владетел в свободните български земи. Според широко възприетата реконструкция той запазва царското достойнство, докато Самуил ръководи военните действия. Пленяването му обикновено се отнася към 991 г., а смъртта – към 997 г. Вътрешната династическа приемственост е основата на неговата легитимност. Самуил и Комитопулите Самуил (упр. 997 – 1014 г.), заедно със своите братя, организира съпротивата срещу византийското настъпление. Той постепенно съсредоточава властта, а според обичайната хронология приема царската титла след смъртта на Роман през 997 г. Неговата легитимност се опира на българската държавна и църковна приемственост. След него короната преминава към Гаврил Радомир (упр. 1014 – 1015 г.) и Иван Владислав (упр. 1015 – 1018 г.). Василий II не признава тази власт и смята династията на Комитопулите за бунтовници. Не разполагаме с равностойно на мира от 927 г. споразумение, признаващо Самуиловото царско достойнство. Връзката с Рим се появява в по-късната кореспонденция на Калоян. Тя дава основание да се обсъжда папско признаване на Самуил, но не позволява уверено да възстановим точната дата, церемония и съдържание на предполагаемия акт. По-късният български владетел пише: “На първо място ние като любим син искаме от нашата майка, Римската църква, царска корона и достойнство според както са ги имали нашите стари императори. Както намираме записано в нашите книги, един е бил Петър, втори - Самуил и други, които са ги предхождали по царуване.” Българската царска власт продължава да съществува до покоряването на държавата през 1018 г.  Възстановеното царство и различните езици на признанието Асен и Петър Въстанието на Асен (упр. 1185 – 1196 г.) и Петър (упр. 1185 – 1197 г.) през 1185 г. възстановява не само суверенитета на българската земя, но и претенцията за българска царска власт. Приемането на името Петър от по-големия брат Теодор свързва новото начало с престижния спомен за цар Петър I. Първоначалната легитимация идва от въстаналата общност и възстановените български институции. За византийското правителство братята са бунтовници; военните споразумения и фактическото приемане на изгубения контрол не трябва да се превръщат без допълнително доказателство във формално признаване на императорския им ранг. Западните свидетелства разкриват амбиция, надхвърляща обикновеното утвърждаване на независимостта. По време на Третия кръстоносен поход Петър предлага военна помощ на Фридрих I Барбароса (владетел на Свещената Римска империя) и търси от него императорската корона на “Гръцкото царство” – западно название за Византийската империя. Латинските извори познават тази претенция, но не потвърждават дали Фридрих действително му е предоставил исканата корона. Калоян – царят, коронясан за крал Калоян (упр. 1197 – 1207 г.) превръща въпроса за признанието в своя дипломатическа мисия. В писмата си до папа Инокентий III той иска императорска корона и патриаршеско достойнство за българския църковен глава. През 1204 г. папският легат Лъв го коронясва, но папската формула е rex Bulgarorum et Blachorum – крал на българите и власите ; архиепископ Василий получава титлата примас. Калоян продължава да представя резултата на езика на собствената си царска традиция (както беше споменато – позовавайки се на приемственост от Петър и Самуил). Разминаването между rex и imperator е съществена част от кореспонденцията с Рим. Така Рим признава неговата монархическа власт, без да му предоставя искания императорски ранг. Калоян съобщава също за византийски предложения относно короната и патриаршията. Това е свидетелство за преговори, предадено от заинтересован участник, и трябва да се различава от независимо запазен византийски акт. Папското признание, от своя страна, не задължава и латинските завоеватели на Константинопол да приемат българските териториални права: съперничеството с Латинската империя скоро прераства във война. В българското популярно разбиране папското признание на Калоян като “крал” понякога се представя като повишаване от “източен” владетел до равноправен европейски монарх, докато истината е точно обратното: Калоян първоначално претендира пред Рим за императорската титла, а Инокентий III в крайна сметка му предоставя (само) кралско достойнство. Иван Асен II между Епир и Никея При Иван Асен II (упр. 1218 – 1241 г.) царското достойнство вече има дълбоки вътрешни корени, но международното му положение продължава да зависи от съперничеството с наследниците на Византия . Епирско-солунският владетел Теодор Комнин също претендира за ромейската императорска корона. Победата при Клокотница през 1230 г. унищожава неговото надмощие и превръща Иван Асен II във водеща балканска сила. Солунският владетел Мануил, негов зет, управлява в зависимост от българската мощ. Това е силно политическо утвърждаване на българския цар, но не означава общо гръцко признаване на правото му върху ромейската империя. След знаковата победа самият Иван Асен II разширява владетелската си титулатура: още през април същата година във Ватопедската грамота той се подписва “цар на българите и гърците” – най-ранното сигурно свидетелство за тази формулировка. Ватопедска грамота на цар Иван Асен II. Най-отдолу (с големи букви) се чете АСѢН ჻ ЦР ჻ БЛГАРМ ჻ ГРЪК. Споразумението с Никейският император Йоан III Дука Ватаци през 1235 г. дава друга опора: съюз с Никея, династически брак и съборно признаване на Търновската патриаршия с участието на вселенския патриарх Герман II. Българското царство е прието като самостоятелен православен партньор. Иван Асен II е широко приет като легитимен международен монарх и от Запада – той влиза в династически съюз с Унгария и през 1228 г. е разглеждан от латинските барони като възможен регент на Латинската империя, но няма сигурно западно или папско признаване на самостоятелно претендираната от него императорска титла; напротив, папа Григорий IX през 1237 г. съзнателно го назовава “господар на българи и власи”. Наследниците и изпитанието на Ивайло След установяването на царската институция не всеки нов владетел трябва да започва отначало борбата на Симеон или Калоян. Все по-често спорът е кой има право да заеме българския престол отколкото самата му легитимност. Още Борил (упр. 1207 – 1218 г.), преди Иван Асен II, получава практическо външно приемане чрез съюза с латинския император Анри и брака на императора с българска принцеса. Това доказва династическо и политическо приемане, но не е нова папска императорска инвеститура. При Калиман I (упр. 1241 – 1246 г.) договореностите с Никея и Латинската империя продължават, а Инокентий IV му пише през 1245 г. с призив за църковно сближаване. Михаил II Асен (упр. 1246 – 1256 г.) също е страна в международни договори. При Константин Тих Асен (упр. 1257 – 1277 г.) династическите бракове с имперските династии на Никея Ласкариди и Палеолози ясно показват приемането му като български владетел, въпреки последвалите конфликти. Ивайло (упр. 1278 – 1279 г.) разкрива границата между вътрешната и външната легитимност особено отчетливо. След брака си с царица Мария Палеологина Кантакузина през 1278 г. той е приет в Търново като цар. Императорът на възтановената Източна Римска империя Михаил VIII обаче подкрепя съперника му Иван Асен III (упр. 1279 – 1280 г.), когото сродява със своя дом и изпраща към българския престол с военна помощ. Ногай, предводителят на Златната орда , приема Ивайло като претендент, търсещ подкрепа, но не е засвидетелстван негов акт, утвърждаващ царската титла. Свърлижката приписка от 1279 г. нарича владетеля “цар Иваил”. Това е пряко съвременно свидетелство, че титлата му се употребява в книжовна среда. Но местонахождението на Свърлиг в днешна Сърбия не превръща средновековния ръкопис в дипломатическо признание от сръбски крал. Ивайло има реална вътрешна легитимация; запазено пряко обръщение към него като цар от чужд монарх не е установено в разгледаните свидетелства. През следващите десетилетия признанието отново се проявява предимно чрез договори и династически отношения. Георги I Тертер (упр. 1280 – 1292 г.) урежда отношенията си с Византия, макар властта му да е ограничена от татарската зависимост. Мирът от 1307 г. и бракът с византийската принцеса Теодора утвърждават Теодор Светослав (упр. 1300 – 1321 г.). Михаил III Шишман Асен (упр. 1323 – 1330 г.) е приет като партньор на Палеолозите и се жени за същата Теодора. От този турбулентен период има засвидетелствана западна употреба на титлата крал по отношение на българския владетел – това се вижда от Гербовника на Лорд Маршал от ок. 1295 г. (по време на управлението на Смилец, 1292 – 1298 г.), където герб № 15 е надписан “Le Rey de Bugrie” (“Кралят на България”) – още едно свидетелство, че в латинската политико-хералдическа традиция българският владетел е могъл да бъде обозначен като крал, без това непременно да означава отказ от неговото царско (императорско) достойнство в българската и византийската традиция. Герб на краля на България от Гербовника на лорд Маршал Династията Срацимировци Иван Александър (упр. 1331 – 1371 г.), първият владетел от династията Срацимировци е засвидетелстван в дипломатическите документи на своите съседи като владетел от императорски ранг: византийската канцелария го нарича βασιλεὺς τῶν Βουλγάρων (“цар/император на българите”), Стефан Душан – ὁ ὑψηλότατος βασιλεὺς τῶν Βουλγάρων (“превисокият цар на българите”), а Венецианската република употребява за него imperator Bulgarorum и imperator del Zagora, докато в собствения си подпис той остава “цар на всички българи и гърци”. Престижът на Иван Александър е засвидетелстван и от ролята на Българската патриаршия при въздигането на Стефан Душан (без съмнение с подкрепата и на българския цар): на 16 април 1346 г. в Скопие българският патриарх Симеон участва в тържеството, на което Душан е коронясан за цар/император на сърбите и ромеите, с което на Балканите се оформя трети имперски център наред с Търново и Константинопол (вж и секция Сръбските царе и границите на признанието по-долу) При Иван Шишман (упр. 1371 – 1395 г.) и Иван Срацимир (упр. 1356 – 1396 г.) царската институция продължава в разделена България. Макар да се превръщат във васали на Османската империя и да имат ограничена свободата на действие, само по себе си това не заличава българската титулатура. Тук трябва да различаваме приемането на конкретен владетел, суверенитета на владенията му и признаването на императорския му ранг – три неща, които не винаги вървят ръка за ръка. Императорът в гербовниците и последният средновековен български цар Западноевропейската хералдика пази любопитна следа по темата за титлата на българските монарси. Гербовникът Гелре от края на XIV век познава “император на България” (Die Keyser v. Bolgheries) и “император на Видин”. През XV век императорско обозначение за България се среща в традицията на Улрих Рихентал, в Уфенбаховия, Грюненберговия, Вернигеродския и Милтенбергския гербовник. Често то придружава щит с три лъва. Следователно част от западноевропейската култура действително поставя българския владетел в категорията Kaiser. Наред с това, обаче, съществуват и кралски, и други обозначения (например “херцог на Видин”). Гербовникът обаче не е международен договор. Такива сборници преписват по-ранни образци и смесват съвременни владетели с исторически спомени и въображаема география. Повтарящите се изображения невинаги са независими свидетелства. Особено при Рихентал отъждествяването с конкретен български цар изисква предпазливост. Тези изображения показват разпространението на представата за българско императорско достойнство; сами по себе си не доказват нито официален държавен герб, нито признаване на Константин II Асен, наследникът на видинския цар Иван Срацимир . Съществуват, обаче, по-преки свидетелства. В писмо от 1404 г. унгарският крал Сигизмунд нарича Константин II “император на България”. Това е конкретна западна владетелска употреба на императорски ранг. Константин е засвидетелстван с царска титла и във връзка със смъртта си в Белград през 1422 г. Затова има сериозно основание да бъде определян като последния средновековен български цар. Доколко и докога е запазвал действителна териториална власт обаче остава спорно: сигурността на титлата е по-голяма от сигурността на реконструираната карта на владенията му. Герб на императора на България (Kayser von Bulgary), Баварска държавна библиотека, Мюнхен  Сръбските царе и границите на признанието Възходът на Сърбия Сърбия е кралство от 1217 г., когато Стефан Неманич получава кралската корона. Стефан Душан, сръбски крал от 1331 г., превръща държавата в най-голямата балканска сила, възползвайки се от византийската гражданска война и завладявайки голяма част от Македония, Епир, Тесалия и други земи на ромеите. След превземането на Сяр през 1345 г. сръбският владетел вече започва да приема императорската титла и да претендира за наследството на Византия. На 16 април 1346 г. в Скопие Стефан Душан е коронясан за цар. Сръбската църква е издигната в патриаршия, а българският патриарх Симеон участва в коронацията. Българското църковно съдействие е едно от най-силните външни основания за легитимността на новото достойнство. То се вписва и в близките династически отношения: Душан е женен за Елена, сестрата на българския цар Иван Александър. Пристигането на цар Душан в Дубровник, худ. Марко Мурат, 1900 г. Византийската реакция не може да се сведе до постоянно и единодушно отрицание. В грамота на Йоан V Палеолог за Хилендар от юли 1351 г. Душан е наречен “василевс на Сърбия”. Това е ограничено признание, което не включва претенцията му над ромеите. Същевременно патриарх Калист отлъчва Душан и сръбската църква през 1351–1352 г. В условията на византийска гражданска война различните центрове на власт не следват неизменно една линия. На Запад употребата също варира. Папството не извършва императорско утвърждаване на Душан, а преговорите с Инокентий VI не завършват с желаното църковно-политическо споразумение. Показателна е и кореспонденцията на императора на Свещената Римска империя Карл IV от 1355 г., в която Душан е адресиран като “крал на Рашка”. Стефан Урош V наследява баща си през 1355 г. За централната сръбска държавна традиция той е законният цар, макар действителната му власт да отслабва. Неговата легитимност е преди всичко наследствена; не разполагаме със също толкова ясно ново външно утвърждаване, което да премахва всички спорове около Душановото достойнство. Смъртта му през 1371 г. слага край на основната сръбска царска линия. Герб на Сръбското царство. Двуглавият орел е взаимстван като имперски символ от Византия Съперници и самопровъзгласили се царе Симеон Урош, полубратът на Душан, оспорва наследяването и около 1356 г. приема царска титла. Той не успява да измести Стефан Урош V в сръбското политическо ядро, но установява реална власт в Епир и Тесалия. Синът му Йован Урош наследява тази регионална царска традиция, преди да се оттегли в монашество. Макар да са действителни владетели, тези “царе” нямат общосръбско или широко международно признание. По-различен е Йован Ненад, който след битката при Мохач създава краткотрайна власт в южните унгарски земи през 1526–1527 г. и също се титулува цар. Неговите претенции се опират на военните му успехи, последователите му и заявяван произход от владетелски родове. Контактите му с Хабсбургите са политически значими, но не трябва автоматично да се приемат като признание на императорския му ранг.  Московската корона и руската императорска титла Титлата цар в земите на Рус Иван IV Грозни е първият московски владетел, официално коронясан за цар, но царската терминология се употребява още при неговите предшественици Иван III и Василий III. Бракът на Иван III със София Палеологина през 1472 г. добавя престижна връзка с византийския императорски дом: София е племенница на последния василевс на Източната Римска империя Константин XI, майка на Василий III и баба на Иван IV. Тази родствена връзка обаче не представлява прехвърляне на византийската корона. Нейното значение е династическо и символично. В този период се оформя и идеята за Москва като Трети Рим. Свързаните с Филотей Псковски текстове от началото на XVI век поставят върху московския владетел отговорността да пази православната вяра след превземането на Константинопол през 1453 г. от Османската империя: “Пазете и вземете идеята, благочестиви царю, защото от всички християнски царства остана само Вашето, защото два Рима паднаха, третият стои, а четвърти няма да има.” Религиозната мисия, независимостта от Златната орда, местната династическа традиция и византийските образци се преплитат в тази политическа идеология. Герб на Руското царство. Както и при този на Сръбското царство, двуглавият орел е взаимстван от Византия Иван IV и признанието от Изток и Запад На 16 януари 1547 г. митрополит Макарий коронясва Иван IV за “цар на цяла Рус” (царь всея Руси). Церемонията утвърждава достойнството във вътрешния московски ред; външното признание се търси отделно. Патриарх Йоасаф II Константинополски го потвърждава с акт от 1560–1561 г., който приема императорския смисъл на титлата. Това е признание от Константинополската патриаршия, вече действаща под османска власт. Документът има и сложна история: автентичността на част от подписите под него е оспорена при научното му изследване. Това налага предпазливост към представата за безпроблемно общосъборно одобрение, без само по себе си да обезсилва свидетелството за позицията на патриарха. На Запад няма общ отговор. Максимилиан I употребява императорска титулатура за Василий III още през 1514 г.; английските отношения с Иван IV също допускат emperor. Полско-литовската държава се противопоставя, защото претенцията над “цяла Рус” засяга собствените ѝ земи. Проектите за папско признаване не се превръщат в трайно утвърждаване на желания ранг. Петър Велики – от цар към император През 1721 г., след победата във Великата северна война, Петър I приема титлата “император Всерусийски”, а Руското царство се преобразува в Руска империя. Новата титулатура заявява руския ранг на общоевропейски дипломатически език и ограничава възможността “цар” да бъде тълкуван като местно название с по-ниско протоколно положение . Самото приемане обаче не осигурява незабавно съгласие: чуждите дворове признават новата титла по различно време, понякога десетилетия по-късно. Това не е моментът, в който всички значения на “цар” изведнъж се понижават. Думата продължава да обозначава руския монарх в обичайната реч чак до последния владетел на Империята Николай II. Но в официалната титулатура “император” вече е общият върховен ранг, а историческите царски титли – Казански, Астрахански, Сибирски, по-късно Полски – обозначават отделни владения. Така става възможно един император да е едновременно цар на няколко земи. Получената йерархия е историческо развитие и не може да бъде пренесена назад към Симеон или Душан по чието време василевс, цар, кайзер и император са еквивалентни. Портрет на Петър I, худ. Жан-Марк Натие  Последните царе След възстановяването на българската държава през 1878 г. владетелската титла първоначално е “княз”. На 22 септември 1908 г., с обявяването на независимостта, Фердинанд (упр. 1887 – 1918 г.) приема титлата “цар на българите”. Международното уреждане през 1909 г. утвърждава новото положение на държавата, но в западния дипломатически език нейният монарх е king, roi, König – историческото българско название е възстановено, но с кралски международен ранг. Същото се отнася и за наследниците на Фердинанд – Борис III (упр. 1918 – 1943 г.) и Симеон II. Последният монарх, държал титлата цар, Симеон II, заема престола като дете през 1943 г. и остава държавен глава при регентство до премахването на монархията през 1946 г. По-късното му завръщане като министър-председател принадлежи на периода на България като република. Между него и Симеон I стоят повече от хиляда години: време, в което царската титла се установява, придобива легитимност, разпространява се, а в последствие се превръща в спомен от средновековното величие на три славянски империи.  Източници на илюстрациите: Общомедия Исторически извори 1. Паисий Хилендарски. История славянобългарска. 2. Надписът на Мостич. 3. Тудор Доксов. Приписка към “Четири слова против арианите” на св. Атанасий Александрийски (907 г.). 4. Печати на Симеон I (893–927). 5. Николай I Мистик. Писма до Симеон. 6. Теодор Дафнопат. Писмо до Симеон от името на Роман I Лакапин. 7. Симеонов сборник. 8. Продължителят на Теофан. Хронография. 9. Йоан Скилица. Обзор на историите. 10. Лъв Дякон. История. 11. Кореспонденция между папа Инокентий III и цар Калоян. 12. Яхия Антиохийски. История. 13. Ватопедска грамота на Иван Асен II. 14. Свърлижки листове. 15. Гербовникът на лорд Маршал, ок. 1295 г., част I, № 15, “Кралят на България”. 16. Филотей Псковски. Послания.