„Текст” от Димитрий Глуховски – отмъщението на големия град

12/05/18 / ИЗКУСТВО
Световноизвестният автор на трилогията „Метро”, романите „Здрач” и „Бъдеще”, сборника „Разкази за Родината” ще зарадва читателите си с впечатляващ ноар психотрилър.





След хитовата поредица „Метро 2033”, „Метро 2034” и „Метро 2035”, историческто фентъзи „Здрач”, великолепната антиутопия „Бъдеще” и фантастично-хумористичните „Разкази за Родината” един от най-провокативните и влиятелни съвременни писатели Дмитрий Глуховски прави рязък завой с впечатляващ психотрилър и криминална драма.
„Текст” (изд. „Сиела”) излиза в превод на Васил Велчев и прехвърля читателя в един плашещо реалистичен свят, в който хората биват погълнати от големия град, а телефоните ги превръщат в роби.
Иля се връща в Москва след излежана седемгодишна присъда. И Москва, в която са го пуснали, не прилича на онази, от която са го прибрали.
Навремето е имал всичко – семейство, любима, бъдеще. Но в една бурна нощ чужда прищявка му отнема всичко в миг. И твърде много време е трябвало да страда, да търпи, да оцелява. Държала го е майчината обич, мечтата да си върне своето момиче, и да поиска сметка на онзи, натопил го с лека ръка: младши лейтенант от Федералната служба за контрол на наркотиците Петър Юриевич Хазин, който за седем години се е издигнал.
Но в рамките на броени дни светът се срива върху Иля. Майка му не го е дочакала, срещата с Хазин прераства в кървава саморазправа, няма пари, а бъдеще така и не се предвижда. Сега Иля има само един чужд телефон – този на Петър, в който се съхранява цял един живот – снимки, клипове, дълги разговори, раждането и разпадът на една любов, историята на едно предателство и жестока семейна вендета.
Иля може да си присвои този живот. Никога не е било по-лесно да бъдеш някой друг. Но и цената никога не е била по-висока.
Наказанието идва преди престъплението – а после е време за отмъщението...
Между редовете на този „Текст” Димитрий Глуховски прави безмилостна дисекция на съвременното руско общество на границата между глобалния свят и сянката на тоталитаризма. В прегръдката на големия град никой не остава незабелязан. А едно кратко съобщение може да промени живота ти за секунди.


Из „Текст” от Димитрий Глуховски
Бяха го прибрали през лятото, а го пуснаха в самия край на есента. И Москва, в която го бяха пуснали, не приличаше на онази, от която го бяха прибрали.
Сега Москва приличаше на голо ноемврийско дърво – влажна, тъмна; преди цялата беше обсипана с ярки рекламни табели, с павилиони за продажба на каквото попадне – а сега беше станала по-сурова, беше се отърсила от пъстроцветието, беше се съблякла до гранит.
А Иля я бе обожавал преди, когато тя се преструваше на безкраен, изпълнен с глъчка пазар – струваше му се, че от тоя пазар може да си купи всякакво бъдеще. Тогава пристигаше в Москва от своята Лобня с електричката – в университета, в клубовете, на концерти – и всеки път си се представяше като московчанин. Трябваше само да довърши следването, да си намери работа в центъра и да наеме с приятели квартира. В Москва земята беше вълшебна, подобрена с хормони за рас¬теж: зарови в нея желанията си и ще израстат и добре платена работа, и популярни приятели, и най-красивите момичета. Са¬мата Москва се опияняваше от себе си и заразяваше всички със своето пиянство. В нея беше възможно всичко. И нищо нямаше да ѝ стане, ако Иля откъснеше от бухналото ѝ сладко тесто своето парченце щастие.
А сега тя сякаш му се присънваше – та нали често му се беше присънвала там, в зоната. Беше станала по-строга и за¬лизана, сериозна, официална и това я правеше да изглежда по понеделнишки махмурлия. Изглеждаше му позната и същевре¬менно съвсем непозната; в нея се чувстваше чужд, турист. Ту¬рист от Соликамск – и то дошъл от миналото.
Постоя малко на площада пред трите гари: след останали¬те изумени хора, дошли от други градове, той, върналият се от зоната, не изпъкваше чак толкова. Можеше да си поеме дъх и да се поогледа.
Поогледа се и тръгна.
Пристъпваше по Москва предпазливо – да не би от широ¬ките и твърде уверени крачки тя да се окаже всъщност просто сън и да се разсее; за да не се пробуди от нея в мазната, сива затворническа килия, в студения застоял въздух, сред метал¬ните легла и озовалите се в задънена улица животи, сред воня¬та на чорапи и вечния страх да не сбъркаш нещо.
Но Москва стоеше твърдо на мястото си. Имаше я наисти¬на и завинаги.
Бяха го освободили. Именно освободили.
С предпоследните си пари Иля купи билет за метрото и слезе под земята. Срещу него на конвейер се издигаха от не¬драта на земята московчаните – и тук можеха да се разгледат лицата им. За седем години хората бяха успели да се попре¬менят, дори таджиките. Гледаха решително напред и нагоре, мнозина се изкачваха по стъпалата на ескалатора, не можеха да изтърпят половин минута: горе ги чакаха неотложни дела. Московчаните много бързат да живеят, спомни си Иля. А ко¬лонията учи на безвремие.
От всички срещнати – а там имаше и прегръщащи се лю¬бовно старци, и поп с телефон, и непредаващ се на възрастта пънкар – Иля спираше поглед само на жените. Дотолкова беше отвикнал от тях за всичките тези години. Дотолкова беше заб¬равил до каква степен не приличат на хората, колко по-пре¬красни са от тях!
И ако случайно някоя отвърнеше на погледа на Иля със своя, той захапваше тази стръв и тя го дърпаше, влачеше го срещу течението – след себе си, към повърхността.
После някаква се намръщи, едва чуто изсумтя и Иля вед¬нага се сепна, сви се: та нали могат да разпознаят в него неот¬давнашния арестант. На него това му е изписано на челото със синьо, с бръснач е изрязано върху кожата му с пръстен цвят. Якето му седи като роба. Жените усещат опасността в мъжа, усещат глада и несигурността – това на тях им е вродено, без¬погрешно е.
След това Иля ги поглеждаше крадешком, стеснително, за да не го разобличи никой друг. Поглеждаше крадешком и във всяка търсеше прилика с Вера. Някак си от само себе си се получаваше така.
Беше решил в никакъв случай да не звъни на Вера.
Да ѝ прости всичко и да не ѝ звъни. Разговорът с нея няма¬ше да му даде нищо, дори и тя да се съгласи да говори с него. Да чуе гласа ѝ? За какво? Колко пъти беше разигравал разго¬вора с нея наум, по роли: и въпросите, и отговорите. Убежда¬ването, упреците. Въображаемата Вера винаги се изплъзваше.
Истинската Вера му беше разяснила всичко с едно обаж¬дане – още на втората година. Извини му се, разкая се, докол¬кото можа. Каза, че не иска да лъже. Че е срещнала някого. Че има право да бъде щастлива. Повтори го, сякаш Иля спореше с нея. А той не можеше да спори с нея пред хората.
Не го посети нито веднъж.
Затова той спореше с въображаемата Вера – още пет годи¬ни. Но и въображаемата не успя да убеди.
Във вагона на метрото можеше смело да оглежда хората, даже седящите срещу него. Във вагона не беше нужен на нико¬го: всички бяха погълнати от телефоните си. Начервени лелки с лакирани нокти, разногледи гастарбайтери с мазолести ръце, ученици с тънки като кибритени клечки пръстчета – всички ровят нещо в екраните, всички имат някакъв по-истински и по-интересен живот, скрит под стъклата. По-рано смартфони имаха само по-отворените, по-младите. А докато Иля лежеше в затвора, бяха направили и езически интернет, и за старците някакъв техен, и за хлапаците.
А те в килията имаха само един телефон. Не беше на Иля, разбира се. На него му се налагаше да търгува цигарите от колетчетата на мама срещу няколкосекундни позвънявания и минути във „В контакте“. Когато тарашеха колетите, парите прибираха веднага, а от цигарите само половината: за мито. И връзката беше скъпа. Така че едва стигаха да чуе маминия глас за няколко секунди и да надникне на страничката на Вера във „В контакте“. Макар че Вера почти не качваше там сним¬ки, само връзки към разни клипове, дълбокомислени тестове, всякакви безсмислени глупости. Може би подозираше, че Иля я гледа от затвора, и не искаше той да вижда нищо.
И все пак понякога Иля си открадваше малко време, за да надникне и при Кучката. Как е при него. Как му вървят неща¬та. Как се издига в работата. Как ходи на почивка в Тайланд.Как е в Европа. Какъв „Инфинити“ си е купил. Какви момиче¬та прегръща.
Животът на Кучката напредваше тържествено. И когато разглеждаше снимките на Кучката, Иля имаше чувството, че в гърлото му се забиват кукички; че стържат сърцето му с нож. Не можеше да гледа всичко това – но не можеше и да не гледа как този човек живее вместо него.
А за останалата част от света не му стигаше трафик. В зо¬ната нищо не можеше да се ползва на кредит, там се живееше само на дебит.
Нищо, свикна без телефон. Макар че преди затвора само за него си беше мечтал, заръчваше на майка си за рождения си ден, в университета веднага го изваждаше на чина, за да може момичетата да се възхищават на диагонала на екрана.
И не само с това се бе наложило да свиква там.
Излезе на „Савеловска“.
Пак ченгета. Навсякъде ченгета.

 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2018, Всички права запазени.