„Училището за Добро и Зло 3: И заживели щастливо за последно“ от Соман Чейнани

03/05/19 / ИЗКУСТВО
– в търсене на нов щастлив край





Приказките могат да бъдат пренаписани в хитовата трета част от поредицата, оглавила класациите на „Ню Йорк Таймс“.

Някога те бяха най-добри приятелки – русокосата и красива Софи и чернокосата и мрачна Агата.
Една привидна грешка ги разделя в две враждуващи училища.
И точно когато и двете решиха, че са намерили своя щастлив край на приказката, се оказва, че това е само началото.
В края на втората книга от бестселъровата поредица на Соман Чейнани „Училището за Добро и Зло“, оглавила класациите на „Ню Йорк Таймс“ веднага след излизането си, принцеси и вещици се изправят срещу принцовете. Редът е преобърнат, а силите на мрака приемат своя материален облик.
Сега е времето на изборите. Времето на „Училището за Добро и Зло: И заживели щастливо за последно“.
В третата част от хитовата поредица миналото и бъдещето са поставени под съмнение. Докато двете приятелки, обречени да бъдат Смъртни врагове, се опитват да свикнат с новия си живот, историята им моли да бъде пренаписана – и далеч не е единствената. Докато момичетата са разделени, Злото се спуска като сянка върху приказния свят, а злодеите от миналото се завръщат, за да зачеркнат всяко „И заживели щастливо“ в края на собствените си истории. Балансът на Доброто и Злото е разклатен и заплашва да преобърне всяко бъдеще.
За да спасят своя свят и всички, които обичат, Софи и Агата ще трябва отново да се борят – с враговете си, помежду си и с демоните в собствената си душа – за да разберат истинската същност на приятелството, на любовта и на съдбоносното заклинание И заживели щастливо завинаги.
Соман Чейнани създава грандиозен и противоречив свят, изпълнен с много повече екшън, приключения, смях, романтика и неочаквани обрати.
В необикновената трета част на поредица, съвременна интерпретация на вече познати истории, няма място за колебание, защото всеки миг е решаващ. Точката на всяко изречение е просто началото на ново. A всеки избор изглежда грешен.

Из „Училището за Добро и Зло 3: И заживели щастливо за последно“ от Соман Чейнани

Директорът и кралицата


Естествено е да имаш съмнение по отношение на любимия си, когато не знаеш дали е млад, или стар.
Със сигурност изглежда млад – помисли си Софи, взирайки се в стройното, голо до кръста момче, което гледаше през прозореца на кулата, окъпано в избледняващата светлина. Тя разглеждаше гладката му бяла кожа и прилепналите черни бричове, гъстата му, сресана нагоре коса с цвета на снега, силните му ръце, ледено сините му очи... Не изглеждаше нито ден повече от шестнайсетгодишен. И въпреки това някъде в този красив непознат имаше душа, по-стара от шестнайсет – много, много по-стара от шестнайсет. През последните три седмици Софи бе отказвала пръстена му. Как можеше да се свърже с момче, в което живееше Директорът?
И все пак, колкото повече го гледаше, толкова повече не виждаше Директора. Виждаше само едно младо, изящно момче с остри скули и пълни устни, което искаше ръката є – по-красиво от принц, по-могъщо от принц, а и за разлика от Принц-знаете-кой това момче беше нейно.
Софи почервеня, припомнила си, че е съвсем сама на този свят. Всички останали я бяха изоставили. Всяко отчаяно усилие да бъде Добра, бе наказано с предателство. Тя нямаше семейство, нямаше приятели, нямаше бъдеще. И сега това поразително красиво момче пред нея беше последната є надежда да намери любовта. През тялото є премина вълна на паника и гърлото є пресъхна. Вече нямаше избор. Софи преглътна и бавно пристъпи към него.
Погледни го, не е по-възрастен от тебе – успокояваше се. – Момчето от сънищата ти. – Тя протегна разтреперената си ръка към голото му рамо... и внезапно замръзна на място. – Това момче се върна към живота само благодарение на магията – помисли си и отдръпна ръката си. – Но колко ще продължи магията?
– Задаваш си погрешните въпроси – чу се спокоен глас. – Времето не означава нищо за магията. – Софи вдигна очи. Момчето не я погледна, съсредоточило се върху бледото слънце, което едва си проправяше път през утринната мъгла.
– Откога можеш да чуваш мислите ми? – попита тя притеснено.
– Не е нужно да чувам мисли, за да знам как работи умът на един Четящ – отговори той.
Софи застана до него, загърната в черното си наметало, и усети хлад от кожата му с цвета на мрамор. Тя се замисли за кожата на Тедрос, загоряла и винаги покрита с пот, топла като на мечка. През тялото є премина горещ трепет – ярост или съжаление, или нещо по средата. Тя се насили да застане по-близо до момчето, а ръката є докосна бледите му гърди.
То все още не я поглеждаше.
– Какво има? – попита Софи.
– Слънцето – отговори то, докато го гледаше как проблясва през мъглата. – Всеки ден изгрява все по-слабо и по-слабо.
– Само ако имаше властта да накараш и слънцето отново да грее – промърмори Софи. – Всеки ден можеше да е като чаено парти.
Момчето є хвърли сърдит поглед. Софи се вцепени, припомняйки си, че за разлика от най-добрия є приятел от Добрите новият є почитател не беше нито Добър, нито учтив. Тя бързо премести поглед отново към прозореца и потрепери от ледения вятър.
– О, за бога, слънцето е по-слабо през зимата. Не е нужно да си магьосник, за да го знаеш.
– Може би е нужен Четящ, за да ни обясни и това – отговори момчето и тръгна към бялата каменна маса в ъгъла, където над отворена книга с приказка висеше дълга, остра като нож писалка с връх като на игла за плетене. Софи се обърна към книгата и видя цветовете на последната страница – нарисувана беше тя самата да целува Директора, връщайки го към младостта, докато най-добрата є приятелка изчезваше към дома си с един принц.
КРАЙ
– Минаха три седмици, откакто Разказвачът написа нашето Нивгапак – каза момчето. – Само няколко дни след това трябваше да е започнал нова история, в която любовта да е на страната на Злото. Любов, която ще унищожи Доброто приказка по приказка. Любов, която да превърне писалката в оръжие на Злото вместо в негово проклятие. – Очите му се присвиха до съвсем тесни цепки. – А той отново отваря книгата, която току-що е затворил, и остава на място, увиснал над това КРАЙ като пиеса, чиято завеса не иска да падне.
Софи не можеше да отдели поглед от страницата, където Агата и Тедрос изчезваха, прегърнати влюбено. Стомахът на Софи се сви, лицето є пламна...
– Ето – изрече дрезгаво тя и затвори със замах корицата на книгата. След това бутна книгата с черешово червена корица до Жабокът принц, Пепеляшка, Рапунцел и останалите, завършени от Разказвача приказки. Ударите на сърцето є се успокоиха. – Завесата падна.
Книгата веднага отскочи от шкафа и се заби в лицето є, бутна я в стената, а след това полетя към каменната маса и отново се отвори на последната страница. Разказвачът заблестя предизвикателно над нея.
– Това не е случайно – обади се момчето и се приближи към Софи, която разтриваше опарената си буза. – Разказвачът, който поддържа света ни жив, като пише нови истории, в момента няма намерение да се премести от твоята приказка. А докато той не премине към нова приказка, слънцето ще умира ден след ден, накрая в Гората ще стане тъмно и ще настъпи Край за всички нас.
Софи вдигна поглед към силуета му, очертан на отслабващата светлина.
– Но... но какво чака? То се наведе и докосна страната є – пръстите му бяха ледени върху прасковената є кожа. Софи се отдръпна, забивайки се в библиотеката. Момчето се усмихна, приближи се още малко и закри слънцето.
– Страхувам се, че той има съмнения дали аз съм истинската ти любов – прошепна то. – Има съмнения за това дали си предана на Злото. Има съмнения дали приятелката ти и нейният принц трябва да си отидат завинаги.
Софи бавно вдигна поглед към черната сянка.
– Като казвам „той“, имам предвид теб – довърши Директорът и протегна ръка.
Софи погледна надолу и видя златния пръстен в студената му, млада длан и ужасеното си отражение в него.


 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.