CultureSpace Статии История, Култура, Изкуство, Мистика

Уолт Уитман: кое осмисля живота…

11/30/22 / КУЛТУРА
дори когато той изглежда изгубен





Уолт Уитман

Мария ПОПОВА


МАРИЯ ПОПОВА е родена в България през 1984 г. Живее в САЩ. Тя е есеист, поет, автор на книги на литературни и художествени коментари и културологична критика.
През 2006 г. тя стартира блога Brain Pickings, онлайн издание, което тя се бори да поддържа без реклами.
Блогът (от където е взето настоящото есе), преименуван на The Marginalian след 15-ия си рожден ден през 2021 г., включва нейни публикации за книги, изкуства, философия, култура и други теми.
В допълнение към писането и свързаните с това ангажименти, тя е работила като сътрудник на MIT Futures of Entertainment, като редакционен директор в социалната мрежа за висше образование Lore и е писала за „The New York Times“, „The Atlantic“, Wired UK и други издания. От 2010 г. тя живее в Бруклин. Създател е на „Вселената в стихове“ – мащабен ежегоден празник на науката и природния свят чрез поезия.
Мария Попова е получавала многократно медийно признание за работата си. През 2012 г. тя е обявена за номер 51 от 100-те най-съзидателни хора в бизнеса от списание „Fast Company“. Попова е включена в класацията „30 под 30“ на „Forbes“ като една от най-влиятелните личности в медиите и в списъка „140-те най-добри Twitter емисии за 2012 г.“.


Мария Попова

***
„Имате ли нужда от ръчкане?“, пита поетесата Мери Оливър в своята възвишена медитация за живот с максимална жизненост. „Имате ли нужда от малко тъмнина, за да тръгнете?“. Паралитичен удар се стоварва върху Уолт Уитман (31 май 1819 г. – 26 март 1892 г.) на петдесет и третата му година, когато инсулт го оставя тежко инвалидизиран. Това е особен вид тъмнина: да бъдеш толкова насилствено изгонен от собственото си тяло – каскада от изгнаничества, защото това принуждава Уитман да напусне дома си във Вашингтон, където се е установил след благородната си работа като доброволец – медицинска сестра в Гражданската война, която първа му дава знание за връзката между тяло и дух, и се премества да живее при брат си в Ню Джързи. Все пак той продължава да се протяга към светлината, докато бавно си възвръща телесната свобода на действие – частично възстановяване, което приписва изцяло на това, че е „всекидневно на открито“, сред дърветата и под звездите.
Но докато тялото му се лекува, преживяването е запечатало завинаги ново съзнание в ума му. Подобно на всички наши неочаквани сблъсъци със смъртността, ударът е пъхнал в скута му счетоводна книга и е поискал от него да даде сметка за живота си – за това кой е той, какво представлява, какво е направил за света и какъв иска да бъде запомнен от него. Докато природата го връща към живота в нейните прегръдки, Уитман открива, че размишлява върху най-елементарните въпроси на съществуването – какво прави един живот такъв, че да си струва да се живее и заслужава да се помни? Той записва тези размишления в „Specimen Days“ („Дни за взимане на проби“) – възвишената колекция от прозаични фрагменти, писма и записи в дневника, които Уитман ни дава за мъдростта на дърветата и музиката като най-дълбокия израз на природата.
В писмо до немски приятел на собствения си шестдесет и четвърти рожден ден, десет години след паралитичния инсулт, Уитман разсъждава върху това какво са го научили ограниченията на живота в тяло с увреждания относно смисъла на пълноценния живот:
От днес навлизам в 64 години. Парализата, която за първи път ме засегна преди почти десет години, оттогава е изчезнала, с различен курс – изглежда, тихо се е уталожила и вероятно ще продължи. Лесно се уморявам, много съм тромав, не мога да ходя далеч; но настроението ми е първокласно. Ходя на обществени места почти всеки ден – от време на време предприемам дълги пътувания, с влак или лодка, стотици мили – живея предимно на открито – изгорял съм от слънцето и съм дебел (тежа 190) – поддържам своята активност и интерес към живота, хората, напредъка и въпросите на деня. Около две трети от времето ми е доста уютно. Манталитетът, който някога съм имал, остава напълно незасегнат; въпреки че физически съм полупаралитик и вероятно ще бъда такъв, докато съм жив. Но главната цел на живота ми, изглежда, е постигната – имам най-преданите и пламенни приятели и привързани роднини – и врагове, които наистина не зачитам.
Преди всичко обаче Уитман открива жизненост в естествения свят – в това, което той така поетично нарича „укрепващото и плаващо равновесие на конкретната природа на открито, единствената постоянна опора за равновесието на книга или на човешки живот“. Поглеждайки назад към това, което най-много му е помогнало да се върне към живота след инсулта, Уитман повтаря мъдростта на Сенека за калибриране на нашите очаквания за удовлетворение и пише:
Намирам, че номерът е да намалите желанията и вкусовете си достатъчно ниско и да се възползвате много от негативите, както и от обикновената дневна светлина и небесата.
[…]
След като сте изчерпали всичко, което има в бизнеса, политиката, дружелюбието, любовта и така нататък – сте установили, че нищо от тях най-накрая не удовлетворява или не трае завинаги – какво остава? Остава природата; за да изведе от летаргичните им леговища увлеченията на мъж или жена към откритото пространство, дърветата, полетата, смяната на сезоните – слънцето през деня и звездите на небето през нощта.
„Specimen Days“ си остава своеобразна светска библия за мислещия, чувстващ човек. Допълнете този конкретен фрагмент с мечтата на Достоевски за смисъла на живота, на Толстой за намирането на смисъл, когато животът изглежда безсмислен, и забравената гениална Алис Джеймз – блестящата сестра на Уилям и Хенри Джеймз – за това как да живеете пълноценно, докато умирате, след това, преразгледайте Уитман защо литературата е в основата на демокрацията и неговите вечни съвети за жизнен и възнаграждаващ живот.
Превод от английски: Георги ВЕНИН
 




Начало / За нас / Статии / Видео / Контакти 2023, Всички права запазени.