Пилигрими…

03/27/19 / ИЗКУСТВО
Международен ден на театъра





Сия ПАПАЗОВА
Христо Динев, едно от звездните имена в пространствата на българския театър, е роден в самото начало на ХХ век. Посред Островското езеро. В гъста мъгла. Под сиво есенно небе. В кръщелното му свидетелство е записано: „Родно място – село Пътеле“. Защото не може да пише „роден в езеро“. Село Пътеле, Гръцка Македония. И от този момент животът му е само „пътеле“ и патила. Следва всички перипетии на новия-стар век: робската орисия, войните, холерата, бедността, неволите… И все пак не го отминават младежките авантюри, поривите, надеждите, простите човешки радости.
Започва във Варненския театър (1923 – 1924). Непрекъснато митарства. Играе в Пловдив, Русе, Бургас, пак Варна, пак Бургас, Скопие (един сезон), отново Варна, на щат в киното (пет сезона), отново Бургас, София (Сатиричен театър)… И от 1958 г. е отново във Варна, този път – до края на живота си. Това „пътеле“, в смисъл на изброден път и патила, е генетично проникнало в личността му, станало е негова неотменна съдба.
Не е записвал ролите си. Какво да записва, като пътува непрестанно. Актьорска скиталческа участ… В нея има нещо безпътно, нихилистично, анархистично. Обаче се знае, че анархията е „мать порядка“. Защото, колкото странно и да е това, въпреки скиталничеството, в живота му има посока, ред, цел. Една единствена, следвана фанатично, френетично, беззаветно. Театърът! И ако седне да записва, трябва дълго да пише и описва… Над 300 роли.
Първите му актьорски изяви са в представленията „Седмата заповед“ и „Молитвена броеница“.
Следват:
Борислав от „Борислав“ на Вазов,
Лаерт от „Хамлет“ на Шекспир,
Иванко от „Иванко“ на Васил Друмев,
Гунчо от „Албена“ на Йовков,
Никита от „Силата на мрака“ на Толстой,
Соколов от „Под игото“ на Вазов,
Иисус Христос от „Ханеле“ на Хауптман,
Инспекторът от „Инспекторът дошъл“ на Пристли,
Козелът от „Потъналата камбана“ на Хауптман,
Фамусов от „Ума си тегли“ на Грибоедов,
Раксин от „Иван Шишман“ на Камен Зидаров,
Македонецът от „Вратите се затварят“ на Георги Джагаров…
И много роли в киното. Снимал се е в „Септемврийци“, „Тайната вечеря на седмаците“, „Вечният календар“, „Снима се филм“ и т.н.
Неговият път е като стръмна пътека, виеща се в усое, но напред и нагоре. Започва като Втори любовник. Имало е някога такъв герой-нещастник. Стои в сянка, в дълбок резерв. Следва капризите и прищевките на примадоните. Със собствени усилия обаче се издига до Първи любовник. Незаменим и тържествуващ в женската душа. Изиграва най-хубавите роли на световния трагически и класически репертоар. Блести в ролите на Федя Протасов, Фигаро, Платон Кречет. Лети върху крилете на вулканичното любовно чувство и се приземява при дядо Златил от „Боряна“, при Странджата от „Немили-недраги“. Странджата! „Моята най-велика, най-любовна роля“ – по думите на самия Христо Динев.
Красив, рус, синеок, с рицарски профил. Като Зигфрид от „Песента на нибелунгите“ – пише за него големият театрален критик Гочо Гочев. Темпераментен, пластичен, предопределен за сцената. Притежава проницателен ум, художествена мяра и енергия, бързи и точни рефлекси. С размах играе страстите човешки, но овладяно, сдържано, и то във време, когато сцената е „мокро място“, по думите на Чехов, когато са на мода позата, патосът и страстите на парцали.
Може би вроденият скептицизъм му е подсказвал тази мяра. Строг и нежен присмехулник, вечно критичен, вечно недоволен от себе си и другите. Казват, че имал остър, ироничен и хаплив език. Но смирено свалял шапка и дълбоко се покланял пред артистичния подвиг на учителите и спътниците в това стръмно и трънливо „пътеле“: Стоян Бъчваров, Владимир Трендафилов, Георги Стаматов, Христо Гандев, Иван Янев, Надя Станиславска, Аспарух Темелков, Петър Димитров, Никола Икономов, Петко Атанасов, Георги Громов, Михаил Богданов…
Заради сценичната упойка безразсъдно увлича в театралната въртележка единственото си дете. По Великден четиригодишната Катя Динева играе ангелче: примамва я с ангелското, като скрива от детските очи ада на тази професия…
Тръгва по този свят като пътник и си остава пътник, макар че умира в леглото си. И все пак се изхитрява отново да пътува в миналото, в сегашното, в бъдното, като написва книгата „Пътешествие по суша и вода“, преди да предприеме най-дългия път към безкрайното.
Прекрасна книга. Талантлива като този бурен, противоречив, неординарен човек, роден в лодка, че да го люшка тя между двата полюса на смъртното и безсмъртното. Може би е трябвало да размени местата на двете думички в заглавието на книгата? Вместо „По суша и вода“ да стане „По вода и суша“? Защото се ражда и тръгва по този свят посред някакво изгубено в мъглата езеро. Както всичко изначално живо тръгва от водата. Съдено му е да изброди водата на целия Световен океан, преди да достигне сушата.
Този неуморим пилигрим поставя началото на театралната династия Диневи. Във вените им потича синя актьорска кръв, ако изобщо е възможно да съществува такъв вид благородство, защото театралните им гени тръгват от недрата на простолюдието, от древните езически ритуали, от „маскарите с двеста звънци, хлопатари, перустии, кукумявки, чавки, брадати козли с волски опашки…“, както пише в книгата си Христо Динев за миналото на своя род.
Странна и наистина съдбовна е играта на гените. Заедно с кода на глуменето и маскарите във внучката му Юлияна Чернева попада и генетичният код на перото. Тя написа няколко поетични книги. Първата от тях е озаглавена „Зрънца от нар“. Много странна книга. Стихът й напомня японското тристишие. Образът е уловен в мига, с два-три щриха. Положен е върху оризово бял фон с върха на четчица, потопена в антрацитно черен туш.. Море от цветове, заключено в три, в четири, в пет реда. Лаконичност, събраност, спартанска строгост на формата.
Безсюжетна поезия. Плува в света на условното, недоизказаното, премълчаното в дълбокия скрин на душата. Проектирана върху езически фон от „кукумявки, чавки, брадати козли, с волски опашки“. Стихове-въздишки като тези:
„Душата ми глухарче
танцува с керемидите червени…“
Стихове като малки, ситни, яркочервени плодчета, зрънца от нар, с онзи особен непреодолимо тръпчив, сладко-кисел вкус. Поезията на Юлияна Чернева, в своята краткост, е като отрицание, но и като продължение на хлевоустата дядова книга „Пътешествие по суша и вода“. По някакъв неуловим, странен начин тя допълва и довършва пътешествието.
Пилигримът най-после стига до брега, откъсва библейски плод и жадно го разпуква. Появява се искрящо червената му същност. Зрънца от нар. И той наквасва сухи устни в тръпчивия, рубинен сок…

 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.